Понякога...
Понякога в дните ни затискат неволи. Ежедневие...
Когато сам трябва да се бориш с тези нежелани и досадни задължения е много потискащо. Тежестта на проблема се утроява. Мисълта, че би могъл да правиш друго е всеобхващаща. Другите мисли чертаят само негативни варианти и проблемът нараства, нараства и нараства като детски балон преди спукване...
Когато си сам...
Когато са двама... различно е.
Проблемът е същия. Не си отива сам. Решение се търси, но и място за усмивка се намира. Докосваш ръката до теб и топла усмивка те среща. Доверие в сърцето ти се събира.
Тогава усещаш, че не си сам. Усещаш, че решение ще има. И то идва...
Хубаво е когато можеш да споделиш и хубавото и не толкова хубавото с любимия човек...
И на преден план излиза - доверието... За къде сме без него?
С доверие и любов прегръщам любимия си мъж...
И зимата е тук...
Позакъсняла, но истинска и бяла. Каквато си я искам. Ама за малко...
Но то и не остана много. Ей, го... Малък Сечко тук е. Каквото и да е, то казано е... Малък... А и Баба Марта ще фучи, ама и нейните дни са преброени. Освен това жена е... Капризите й не могат да траят дълго.
С едни такива, по-скоро топли мисли, във февруари аз навлизам. Топли са въпреки минус петнадесетте навън... След ден-два и следа от минусите няма да има. Според прогнозите, които за близко време ги случват...
А днес съм и ранобудна. Като за пролет...
Защо ли пролет все бълнувам в последните си дни?... Сигурно защото й е време. Сигурно защото е сезона мой.
Пролетта с кокичета започва... Макар и днес да са под преспи бели, аз знам, те са там и чакат само полъх топъл, за да покажат цялата си прелест и надежда...
Кокиче искам да съм днес...
Понякога мислите тъй лесно носят се по стръмното и негативното излиза все отгоре. Лесно е да се хванеш за мисъл една, лесно е да я последваш. А после, когато погледнеш за миг назад виждаш една голяма пропаст, която тази мисъл е създала. И се питаш защо...
Защо изведнъж се е оказало, че след теб е празно? Защо не виждаш дъгата цветна, която си рисувала в миналите дни?
Поспри се...
Не всичко черно е, нито сиво е. Има го черното, има го сивото. Но го има и синьото на безкрайните възможности. Има зелено от спокойствието на душата. Има страстното червено. Има слънчевото жълто на мечтите смели. Има... Има я дъгата.
Прегърни я... С нея ще е лесно пак усмивки да си събереш. С дъгата лесно се върви напред. Даже се лети...
Забравила си как лети се? Усмихни се. Душата освободи от оковите на мислите, които даже не са и твои. Разпръсни ги тези неканени мисли, които полепвали са по крилете ти, когато на други искала си да помогнеш. Защото не е помощ да понесеш на крехките криле и другия товар... Помощта е да успееш да покажеш своя полет. Да подкрепиш със своето крило опита му за летеж. Да си опора, но не и патерица...
Да... лесно се свиква с патерица. Нещо като зависимост даже се развива. Тя, патерицата е длъжна да е с теб и за всичките несгоди е тя виновна. Удобно оправдание е. Оправдание за мързел. Онзи мързел... на ума. А другият, на мускулите, той е следствие на умствения...
Мислите творец са. Изборът на мислите е отговорност. Отговорност към себе си, към миналото и към бъдещето.
Лесно е да промениш своите си мисли. И е много трудно. Зависи от това до колко се обичаш. Да, точно така - до колко обичаш себе си. Това е онзи здравословен егоизъм, който те води напред и нагоре.
Питаш се: как да се обичам, като другите не ме обичат? Грешен е въпросът. Много грешен... Вярното е: обичам себе си, затова може да ме обичат и другите...
Да, трудно е да обичаш себе си. Лесно е да обичаш другия. В него виждаш доброто, което искаш да видиш. А в себе си виждаш недостатъците си. А чрез погледа навътре те се увеличават... Защо не успяваш да ги видиш в друга светлина. Не става въпрос да се омаловажават, но може да се окаже много лесно да се преодолеят и да се превърнат от недостатъци в положителни качества, в чаровни детайли към твоята същност. Необходим е само един поглед... към себе си... доброжелателен...
Страхуваш се от промяната... Сигурно е разбираемо. Да разбереш другия е по-лесно, отколкото да разбираш себе си. Когато започнеш да разбираш и себе си е шок, че толкова лесно и елементарно нещо е било загадка...
Загадка... Не й ли създаваме сами този ореол?
Мрънка ми се...
Искам да се оплаквам...
Уморена съм в понеделник от неделята.
Уморена съм от вирус гаден, ама няма да се дам.
Уморена съм от откази...
Уморена съм да обяснявам, че не сме машини и дни ще имаме всякакви...
Уморена съм от мързел...
Уморена съм от безсилие...
Уморена съм от притеснения за другите...
Уморена съм от себе си...
Искам да си мрънкам...
Искам да си плача и сълзите ми да измият всичката тъга от мен...
Искам да се скрия...
Искам да се науча да обичам без да очаквам обич...
Искам да не ми е тъжно...
Искам да не ме боли...
Искам...
Мрънка ми се...
Ей, така...
.
Сърцето ми на топка се е свило.
Не разбира как възможно е, в ден един, да трепка и сияе, а после на парчета каменни да се събира...
Ни сърцето ми разбира, нито пък душата. Объркана е, като във кълчища да се е оплела.
Сияеща, утрото добро го пожелава, а после... на този свят не иска й се тя да бъде. Ненужна е... на никого не трябва...
.
Трудно ми е...
Много ми е трудно да се чувствам позитивна, когато край мен всички виждат и коментират само негативното.
Кое е позитивно, кое е негативно - границата не е линия равна. Не е ни черно, нито бяло. Даже не е и сиво. Има цветове, има я дъгата на живота.
Имам нужда от всички цветове. Защото съм творение на природата и тя по никакъв начин не е искала да съм само черна или бяла, нито да съм синя или розова.
Имам нужда от баланс. И даже ми се случва. Но толкова е крехък, че всяка негативна мисъл, емоция и чувство, които ме застигнат разрушават крехката ми цялост...
Започвам пак да се събирам и подреждам, да събирам цветност, топлина...
Уморих се...
Искам да си намеря отнякъде непукизъм в двойна доза. Искам да заключа си сърцето и да не усещам болка.
Дали ще бъда аз тогава...
Уморих се и от мисли...
Най-добре ще е да спя... да спя... докато дойде принца...
.
Разпиляна съм...
Сили нямам да се събера.
Събирам се от части като пъзел и тъкмо да се събера в едно, край мене мине някой и ме разпилява, на парчета даже и по-малки...
И вече силите си не ги търся.
Пак ще бъда разпиляна...
В невъзможност да се събера... в себе си...
.
