събота, 31 декември 2016 г.

свободата да съм аз

В края на годината всички правят равносметки. Поне повечето.
Не искам да го правя...
Прилича на обещанията от утре, от понеделник, от първи, от нова година...
А утрото е днес. И бяло е. Светлината през прозореца нахлува. Денят ме чака, защо да чакам друго аз?
Ето, затова, няма да го смятам. Животът шарен е, има си от всичко.

Мога да приемам всичко, научих се с годините. На туй опитност му викат. Дали? Научих се да плача, да се смея от сърце. Научих се да падам, а после и да ставам. Да поотупам колене и напред на продължавам. Дали уроците си научавам? Е, поне опитвам се...
Обичам себе си да бъда. И силна съм тогава. Но и маска някога ми трябва, за да се предпазя. Днес ще ми е нужна. Още повече - довечера... Не искам другите да наранявам, а без маска ще го сторя. Знам, това за кратко ще е. А после пак ще съм си аз. Не се харесвам с маска, но днес ми трябва. Все по-рядко в мен я търся. 

Дали ще я загубя някой ден?
Може би тогава ще усетя що е свободата. Свободата да съм Аз...


.

понеделник, 19 декември 2016 г.

не знам...

Не знам... не знам... не знам...
Всичко ми е объркано... 

Мислите си не събирам. Делата разпилени. Чувствата заспали.
Не знам каква да я мисля. Не знам от къде да я захвана. Не знам кой и защо ми е.
В една такава дупка, не, пропаст цяла е, в която ден след ден пропадам... А дъно се не вижда.
Сигурно много ще ме заболи като стигна до дъното. Скоро ще бъде, предчувствие такова ме владее.

Сигурно болка трябва ми, за да ме освести. За да се събера. За да се подредя. 
Не знам... Не искам и да знам... Искам само да си бъда аз. Една такава спокойна, тиха и добра. Защото съм това. Или съм си разпиляна, объркана и сега съм себе си?... Не знам...
Когато в ред се подредя ми липсва лудостта на разпиляната. Когато разпилея лудостта си, липсва ми реда. Коя съм аз? Защо в двете крайности се хвърлям и все ми нещо липсва?
Нима не мога реда да събера с разпиляността си и в баланс да бъда. Казват, че и хаосът бил подреден... Защо не мога моят малък хаос да почувствам подреден. Защо потъвам, защо пропадам в бездната бездънна?
Дали ако заспя ще се събудя в утро подредено. Утро, в което ще съм мила, нежна и добра. Утро, в което някой ще попита "как си, мила?". Утро с усмивка слънчева да ме дари. И нежността на две думички да ме изпълни. Пак се размечтах...
Мечтите вече трябва да си прибера. За друг живот да си ги подредя на дъното на куфар стар. Когато няма да си спомням болката от този и няма пропасти да има. 

Сега... било какво било. С мечтите сбогом да си взема. И със сивото да се сдобря. Защото вече сиво ме очаква...
Не знам... 
Не искам и да знам...
Може би ще ми е по-удобно в незнание да се завия... От знанията полза няма... Какво като знаех до сега? Знанието болката усилва. Не искам да боли. Не искам аз да знам...
Не знам...

.
 

Земите на Амазонка © 2008. Template Design By: SkinCorner