слънчев ден...

.

Чудесен слънчев ден...
Пролетта се усеща навред.
Във всяка капка стичаща се от капчука. Всяка капка с песен своя и различна.
Във всеки лъч слънчев, усмихващ се през клоните на дърветата.
Във всяка тревичка устремила се към слънцето.
В малките цветенца, които изглеждат слабички, но в действителност, толкова силни и решени да оцелеят, и оцеляващи.
Пролетта се чувства във всеки полъх на ветреца закачлив.
Досега с възраждащата се природа е неописуемо усещане. Усещане за пречистване... за прераждане на душата. Усещане на вечност и за преходност.
Душата ми, пречистила мислите си, уверена в чувствата си, сънища спокойни си желае.

Вярата ми, надеждата ми, любовта ми... в дните занапред са...
Чудесен слънчев ден... пролетен...
.

в очакване...

 .

Понякога ми е тъжно...
Тъжно... и празно...
Празно е в мен... и боли...
Боли... от самотата...
Самота... а всички са край мен...
Всички... но теб те няма...
Понякога ми е тъжно...
Тъжно... и безсилно...
Нямам сили,
дори усмивката си да потърся...
Търся си спомените... спомените с теб...
Търся си надеждите... надеждите за нас...
Знам... знам, че скоро ще си тук...
И пак в прегръдките ти аз ще бъда...
И пак ще имам слънце във очите...
Тъгата ми ще бъде само сън забравен...
Усмивката ми с твоята усмивка ще се срещне и слънце в дните ни ще грее...
А до тогава... та това са само два - три дена...
Заниманията ежедневни не ме разсейват, все ти си в мислите ми. Хубаво ми е, но... и малко тъжно. Дали не искам твърде много... да бъдеш все до мен...
Когато си до мен, завършена се чувствам. И съвършена... И вдъхновена... Как да те не искам във всеки миг от краткия живот пред нас...
В тази нощ, обречена на самота, пак в мисълта за теб ще се сгуша... със спомени ще се завия... и знам, че пак в съня ми цветен ти ще бъдеш...
В утро, бяло и студено, усмивката за теб е първият импулс... след него... реалност ще се настани. И пак очакването е пред мен...
Защо ли се сетих за Мечо Пух... "При все, че да ядеш мед това е много хубаво нещо, има един миг, точно преди да започнеш да ядеш, който е по- хубав."  Мигът на очакването... Дали?
Понякога този миг е толкова дъъълъг...

. 

Честита Баба Марта!

.

Баба Марта е!
Може би най-българският празник. Легенди, тълкования на символите и търсене на смисъла има много.
Харесвам го заради оптимизма, настроението и очакването на пролет.
Белия цвят приемам като чистота и искреност. В бита и отношенията ни.
Червеният цвят за мен е огън, всеотдайност, здраве.
Оплетените конци  показват единство и неразделност.
Само хубави и позитивни мисли в мен поражда този празник. Празник - за споделяне на усмивки и едно вътрешно пречистване на мислите и чувствата. Една вътрешна настройка за по-истинско възприемане на красотата и любовта край нас.
Навън е снежно, студът е господарят на деня. Дори и слънцето не смее да се покаже. Обаче...
Обаче на мен ми е топло, цветно, усмихнато. Вчера излизах навън и видях косче подскачащо в снега. За моя голяма изненада чух и птичка да пее. Онази закачлива птича песничка - чичопей, чичопей... А тази сутрин прибирайки дрехи от простора, които приличаха на ледени кори, птичи песни ме усмихнаха.
Баба Марта е тук. Днес е малко ледена. Но нали е жена с променливи настроения, няма за дълго да се сърди. По себе си съдя ;)
Пожелания топли получих :) и денят ми  е  усмихнат.
Честита Баба Марта!
.

предизвикателства...

.

Не знам дали е хубаво или не, не знам какво биха определили психолозите за характера ми, но това, което аз знам за себе си е, че еднообразието много бързо ми омръзва. Имам усещането, че ме съсипва, обезличава ме, превръщаме в друга жена, която не познавам.
Аз познавам една жена, която започва сто неща, не завършва деветдесет и девет, но за тях вече е научила толкова много, колкото някои и за два живота не биха проумели. Е, в този момент, когато тези знания ми са достатъчни, се губи магията на изпълнението и... до там съм...
Пред мен е вече друго предизвикателство. Не, не е едно поне още десет нови са...
Така е и сега. Щях да напиша, че съм на кръстопът, пред избор, но не е вярно. Да, пред мен има няколко нови пътя, нека са пътеки. Но не е кръстопът. Вече избрах няколко от тях. И дори поех по някои. Харесва ми да вървя по всичките.
Понякога съм отдадена само на една пътека, така ме е повела и увлякла, че сякаш е единствена. Но скоро другата ме привлича и поемам пък по нея. Пътеките са прави или със завои живописни, понякога са тъмни и усойни, друг път са слънчеви или едва проходими. Може би затова са така притегателни за духа ми... приключенски.
До къде ли ще стигна с този дух? Дали умора няма да усети? Дали спокойствие не ще копнее в някой ден...
А днес... и утре... пак ще съм различна... Различна в същността си... и единна...
Ами... май това съм аз...
.

искам пролет...

.

Искам пролет!
Уморих се от зимата...
То пък една зима... Поне веднъж да бе навалял метър сняг... Бял, пухкав... да ме привлече и да му се отдам в прегръдката снежна...
Днес пак се опитва да покаже зимен нрав... Снегът е мокър, тежък. Уж се топи, дори термометърът показва  плюс нещо си... обаче е гадно време...
Явно днес ще е ден за в къщи. Е, няма как да се мине без задължителните излизания, но ще е за кратко.
Сега се наслаждавам на чаша чай. Отдавна не бях си правила черен чай. Не съм му любител, но днес... се доверих на интуицията си. Приятен избор се оказа. В момента слушам горещите ритми на Soraya...
Топли са и мислите ми. Едни такива... пролетни... Усмихнах се на вчерашен спомен... палава си... Ами, да... така се чувствам... пролетно усмихната... Щастлива съм...
Щастлива... усещане за цялост, за топлина, за усмивка, за обичта, която ме изпълва, за прегръдка желана...
Само пролет липсва... навън...
До тогава... в мен е пролетта със слънцето, с желанията, с усмивките, с щастието...
Без значение, за духът ми днес, ще е времето навън. Сняг и киша, лед и студ да се надпреварват, не ще ме привлекат в настроенията техни. В мен е пролет...
Имам пролет и за теб...
.

вяра, надежда и любов...

.
Надеждата умирала последна, казват...
А аз твърдя - надеждата не умира!
В живота ни човешки, има всичко от палитрата на емоциите, на чувствата, на делата... На нашите и на другите край нас, които нашия свят са.
Може в ден нечакан, всичко да е черно. И да не ми върви. Всички облаци се сбират, наговорили се да изтрият всеки лъч от светлина. Тъмнината ме обгръща, води си за дружка и студа... Тоз тандем ми сякаш взима вярата, надеждата и любовта...
Но моето сърце научи вече, че илюзия това е...
Вярата, надеждата и любовта са в мен. Неизкореними, те са мойта същност.
След тъмна нощ, изгрява утро светло. Колкото по-тъмна била е нощта, толкова по-светло утрото пристига.
След облаците, дъжд измива небесното лице и в усмивка цветна, дъгата тук е, донесла цвят и радост най-желани.
Студът усеща, че е нежелан и тихомълком се изнизва, по пантофи даже...
И тук, от вярата, надеждата и любовта силите си черпя с шепи, за да утоля свойта жажда. За нов живот се аз прераждам... Сърцето с благодарност се изпълва към съдбата, дала ми урока мой и за награда, дар дарила ми любов за нов живот.
Прегръщам този дар, тази неочаквана любов! Дано у мене мъдрост се намери... дано не задуша с обичта си този дар! Знам, че любовта е споделеност и отдаденост на друг. Любовта е свят за двама. Знам и още... любовта е свобода и окови не търпи... дори от нежност да са тез окови...
Днес сърцето ми събрано е във свойта цялост... съвършенство от обич, топлина и светлина, от цвят и нежност...  Това съм аз...
Вярата, надеждата и любовта са мойта същност... просто... приеми ме... и повярвай, че вътре в теб... съща е и твойта същност... вяра, надежда и любов...

доверието... и други нощни мисли...

.

Доверието...
Защо ли днес такива мисли ме наобикалят?
Видях картинката в нета и разбрах, че точно тя ми трябва. Отговоря най-точно на някаквите ми мисли.
Мисълта, че цветето се е сбъркало и преминало случайно от другата страна... не минава.
Не. Това цвете е последвало мълчаливото обещание на слънчев лъч. Обещание... очакване... надежда...
И не е сгрешило, че се е доверило и поело по пътя нов. Красиво е... Изразило същността си... Отдало се на слънчевия лъч в мълчание и нежност...
Доверието...
Колко често се доверяваме на някой? Или се доверяват на нас?
Какво е доверието?
Да допуснеш другия до себе си. Да повярваш в него и в момент на трудност да поемеш протегната ръка, да тръгнеш без да питаш накъде, носейки сигурността в сърцето си. Сигурност, че това е твоят път, споделен.
Мисля си, че съм от хората, които вярват в доброто у другия и към всеки тръгвам или посрещам с такава нагласа. Може би греша понякога...
Но си давам сметка, че да допусна някой там в мен... трябва много. Там... до същността ми... в момента е един. Единствен, който знае, който чувства с мен...
Замислям се... дали има зрънце истина в твърденията, че душите имат своята половинка, с която чувстват целостта си... Много е писано, сигурно още много ще се изпише.А къде ли е истината? Харесва ми тази мисъл.
Мисълта може и да е хубава, но пък идва въпросът: Как да я намеря? Как да я позная? Ще ме познае ли и тя? Или да си стоя и да чакам тя да ме намери? Нещо като в приказката за иглата и купата сено. Но нима е невъзможно да намеря своята игла -душа...
Понякога се чувствам толкова несъвършена и незавършена, с усещане за бездна във душата...
Понякога се чувствам като съвършенство изтъкано от гения на тъкач незнаен. Може би в този миг душата ми е цяла, открила своята половинка... Но как да я задържа? И мога ли? И трябва ли?
Миговете съвършенство... не се наемам тук да ги описвам. Не се описват, те се чувстват...
Когато си със другия и сякаш искаш да му кажеш всичко, а думите не идват, но пък знаеш, че той го знае вече...
Съвършенството... така привличащо и толкова недостижимо... Дадено за миг и после... пак е блян далечен... До кога... Аз май се вече изморих от търсене и очакване...
Искам вече мигът на съвършенство и на цялост да остане в зоната на вечността...


Картинката е тук.
.