Хубав ден от календара се усмихва...
С неочаквани и с очаквани дела.
По-важното е, че с усмивки пълен е деня. Имаме си и за утре... Утре, когато само гласът ти ще ме топли и прегръща...
Не, няма да тъгувам аз сега. Ще се усмихвам, защото денят ни бе прекрасен! И пак ще имаме прекрасни дни...
Днес за пореден път се усмихнах когато си мислех за осъзнатото щастие. Хубаво е когато успяваме да се зарадваме на това, което имаме. На това, което си даряваме един на друг. Тази радост, която ние сами можем да си създаваме е най-ценното, което имаме. Тази радост е поглед сияен. Тази радост е щастието приютено в душите ни. Тази радост е и нашето бъдеще. И нашето Тук и Сега...
Щастлива съм. Щастие в твоя поглед аз виждам. И с благодарност е пълно сърцето ми...
Благодаря, че те имам!
Благодаря, че съм твоя!
Денят различен е, необикновен.
Денят очакван беше, нашият си ден.
Колкото и време да имаме за нас, то никога не стига. А после казваш ми, че дълго сме се разделяли, все едно ще пътуваме за някой полюс. Не, за полюсите няма да се разделяме, защото със сигурност ще бъдем двама, ако някой ден натам поемем ;) Знаеш, че е трудно дори когато раздялата "до утре" е. А сега ще има цееели два дни... и чак на третия ще бъда пак в прегръдка нежна. Ще се усмихвам на усмивката ти палава. Ще мога да те гушна истински, а не само "гуш", когато телефон все ни свързва...
Знаеш ли, всъщност, знаеш го... Знаеш, че до теб съм спокойна и доволна, усмихната и уверена. Да, тогава съм си истинска... най-истинската аз. И знам, защото го и усещам, че ти е приятно да "се навъртам" около теб :) Приятно ти е, когато в кухнята творя за теб най-обикновените неща, но в твоите очи са те прекрасни. Тайната е... щипката любов, която винаги добавям за подправка. Защото те обичам... И защото ме обичаш ти...
Вече знам, ще минат дните, които ни разделят. Все по спокойна съм, защото сърцето ми знае, че в твоето сърце съм.
А там е толкова... уютно :) с любовта...
Някакво ми е...
Изведнъж ми стана.
Денят ми беше уморителен, но очакването на вечерта ме държеше в тонус. И вечерта дойде...
От прекрасна по-прекрасна... Вечерта... вечерята... след вечерята... толкова усмивки, топлина и нежност. Усещането за съвършенство ме беше завладяло.
А после... по пътя обичаен... И телефон все ни свърза... в късен час си пожелахме лека нощ. Очакването ми за скорошното лягане не знам защо и как се провали. Решила, че имам още нещичко за свършване, увлякох се в заниманията домакински. А после не разбрах сама, защо ми стана криво. Ей така... без причина.
Мислите ми се подгониха и завихриха се изведнъж в сиви настроения. И сивото си има своите нюанси, но аз тъгувам си сега за дъгата цветна. Цветната дъга, дето дните ми усмихва в слънце жълто. Спокойствието ми рисува в синя незабравка. Страстта е с ухание на розите червени. А любовта ми в люляци лилави...
Искам си дъгата цветна... Цветната дъга на мислите ми ведри, погледа ми ясен, срещнал щастието в очите ти, доверието ми в теб и твоето в мен...
Искам си...
снимката е от нета...
Сама не знам защо те питам. Защо все тоз' въпрос върти се в мен.
Знам, че по-важното е отговорът, който чувствам, а не този, който все го премълчаваш.
Знаеш, че усещам много. Изненадваш се, когато кажа ти, че нещо съм разбрала и без думи. И казваш ми, че вярно е. Защо тогава, на този въпрос искам потвърждение от думи?
Знаеш, че думите напразно аз не казвам. Знам, че по-пестеливият на думи ти си. Но знам, че винаги премерваш точните слова. Според критерия, който имаш в тебе изграден. И който мислиш, че е с безкрайна трайност. Понякога искам да забравиш поне за миг за правилата, които през годините са закостеняли в теб. Знам, че имаш ти какво да кажеш. Знам... Защото всичко теб говори. Само устните мълчаливо се усмихват. Очите ти блестят и с блясъка ми казват повече от хилядите думи. Ръцете ти ме галят и разказват всичко, което сърцето ти говори тихо. Но разумът ти като страж стои и на устните усмивка само позволява. Но знаеш ли пък усмивката ти как разказва? И тайните ти на сърцето тя показва...
Не спирай да ми се усмихваш! Не скривай блесналия поглед. Ръцете с нежност ти разхождай по тялото ми за тебе зажадняло...
А аз ще се опитам да не питам и не търся отговори с думи от букви подредени...
А днес ти благодаря за прекрасния ни ден! Чувствам се обичана... и без думи...
И много те обичам!
Много...
Разговор с приятелка...
- Как си ти?
- Благодаря, добре...
Не написах друго. А исках толкова много да кажа...
Исках да кажа, че търся си баланса. Че го намирам, а после пак го губя... Докато го намеря пак...
Тогава, преди много време, дори години, казвах всичко, което си помисля. Разбиране намирах и мисля, че разбирах. Споделях вълнения, проблеми. С мен споделяше мисли и вълнения.
Наскоро прочетох нещо, което съм виждала и друг път, но този път дълго се задържа в мен. Смисълът му беше, че е по-лесно да имаме приятели, когато имаме проблеми, а когато сме щастливи те бързо се отдалечават от нас.
Осъзнах, че така се случи с инернет приятелство, но така ми се случи и с реално приятелство... С приятелки...
Дали тогава причината за случилото се не е в мен? Мислих много. И преди съм мислила защо така се случи. Отговори нямам. Направих няколко пъти крачка с усмивка. Получавам пак усмивка. Но я няма топлината, която грееше в усмивките.
Разбирам, нормално е пътищата да се срещат и разделят. Но когато не знаеш защо, остава болка и горчивина в спомените.
Може би, наистина, чуждото щастие отблъсква...
А аз в търсене, намиране, губене и пак търсене и намиране на баланса в себе си, за себе си, се чувствам добре. Добре съм, защото динамиката значи развитие, усъвършенстване. Динамиката е осъзната и целенасочена посока на жизненост.
Да, тази вечер балансът е някъде зад завоя... Но аз съм добре, защото си знам, че ако не след ден или два, то след три ще съм пак го открила. Или той мене... ;)
Разплака ме...
Миналия ден, когато разстояние ни делеше и само телефон ни свързваше.
Каза ми: - набрах ти две шепи череши, за да ти донеса...
Толкова много ме развълнува. Остави ме без думи и със сълзи в очите.
Днес усетих, колко съм ти липсвала. А ти усети колко си ми липсвал.
И закусих с най-вкусните череши...
Тази вечер с теб завършихме нещо, което бяхме започнали миналата седмица. Трябваше да го прекъснем заради пътуването. Резултатът беше очакван, но ни зарадва. И двамата.
Прав си, че за да стане нещо, трябва в една посока да гледат двама... като нас. В такива моменти усещам още по-силно колко сме си близки. Обичам моментите когато правим нещата заедно. Виждам, че и на теб ти харесва...
Хей, прегръщам си те! С много любов!
.
Зелено безвремие ме омагьоса при Драго.
Потапяш се и забравяш...
Забравяш за стреса, забравяш за всичко негативно, което залива дните.
Опитвам да ограничавам стресовите ситуации, негативната вълна по всички канали. Успявам донякъде.
А местата с красота са истински релакс. Дори и две минути са достатъчни понякога, за да успее усмивката да надделее... И светът е по-красиво и по-добро място с тази усмивка, рожба на цветно безвремие.
Ето защо обичам да наминавам из такива местенца в блоговото пространство...
Друга усмивка от тази сутрин ме намери при Джейн. Сигурна съм, че тя знае какво иска и ще го постигне. Тя знае как да пази детето, най-истинското, което всеки от нас има, в себе си.
Усмивки има навсякъде около нас, само трябва да сме отворени за тях.
Напоследък по-рядко наминавам тук /из блоговете/. Едната причина е, че все по-малко публикации има в предпочитаните ми места. Забелязвам как социалната мрежа ФБ се превръща е едно губивреме изпълнено с празнословие и нездраво воайорство.
Другата причина е лична. Подредих си приоритетите извън виртуалния свят и осъзнаването, че аз съм си най-важна, доведе до отделяне на повече време за мен. Убедена съм, че това време е най-смислено оползотвореното и резултатите ще бъдат за дълго. Това е един път към себе си. И ми харесва...
Харесва ми да се опознавам. Харесва ми да се изненадвам от себе си. А да изненадвам и другите...
В съботния ден времето си е мое. Сега ще се потопя в другото си безвремие - музиката...
.png)