***

.

Времето е отврат. Едва ли някой ще ми противоречи.
Вчера от тъга и сълзи се поболях..
Днес, в същия този дъжд, си пея и летя от щастие!
Животът е най-прекрасното и променливо нещо!
Днес съм като тези цветя... пъстра, топла, изненадваща, неотразима, неустоима...
Пълна с живот и... аромат... на влюбена жена...
Пея си...
Смея се...
Луда съм...
Щастлива съм...
Влюбена съм...
Обичана съм...
Това... последното... няма да ми се каже, но не ми трябва... защото го усещам... и това ми стига...
Животът е най-хубавия дар!
Обичам да живея!
И си пея... от кога не бях си пяла... толкова много...
:):):)
.

вдъхновения...

.

Нов поглед, нови открития, нови вдъхновения...
Настроенията ми днес са цветни. На другия край на скалата климатична. Дъжд и студ, и мрачно е навън, но в мен цветовете се преливат.
Малко някога ми трябва. Достатъчно да бъда в мир със себе си. В надеждите и мечтите ми баланс да има с реалността. Не, не покритие на сто процента. То, днес покритието не е много, но спокойствието в мен е породено от миналите дни, в които въпроси много подредиха се. Даже отговори някои си намериха. Други ще намерят ги в бъдещето, дето е напред.
Опитвам се едното, дето разбрах да го запазя. Спокойствие ми трябва. Миналото си е там назад. Бъдещето - някъде напред. А мога аз да повлияя само на денят си днес. Днес важното е - не вчера, нито утре...
Днес цветето на Цвети ме усмихва и ми носи мир в душата, необясним. Защо ли са ми обяснения, щом чувствам се в хармония, която ме обгръща и изпълва мойта същност.
Утре е загадка, но за нея ще се аз подготвя. Ще очаквам всичко, каквото и да дойде. С мисли позитивни ще се надявам да привличам само позитивните неща за мен.

Снимката е от вдъхновяващия блог на Цвети!

.

предутринно...

.

Не съм на четиринадесет или деветнадесет... не съм и на двадесет и пет...
Понякога се чувствам на седемнадесет.
Друг път на седемдесет и седем...
Разумът понякога ми идва в повече, а друг път не ми достига.
В малко от времето се чувствам в баланс и реалност. Когато съм с този, когото сърцето ми обича.
Реалност ли казах?
Не! Не е реалност... Нереално е в реалността...
Сърцето е зад сто обвивки. Разкрива същността си само там, където чувства се спокойно и сигурно. Като роза се разлиства...
За всичките години на живота мой, уроци си научих, срещнах не едно и две... Дали натрупаната мъдрост съумявам да използвам? Защо съмнявам се?
Имам нужда от увереност.
В две неща съм сигурна. Но не бих ги степенувала като първо и второ по смисъл и същност, а само по изброяване. Първото - смисълът на живота е в децата ми и тяхното щастие...
Второто е любовта...  В онази любов, зрялата, която идва в миг неочакван, несънуван, нереален. Но толкова истински, че може да осмисли със съдържание не един миг, а цял живот...
Как звучи - цял живот... Да, точно това е. Цял живот...
Може би защото има моменти, в които животът ни изправя пред изпитания и размисли. Моменти, в които се питаме за смисълът и осмислянето на цял един живот... Тогава най-пълно осъзнаваме какво означава цял живот.
Знаем началото си, но никой не знае края си. Може би затова е важно да ценим днешния ден и да не отлагаме за утре. А колко често отлагаме...
Не искам нищо да отлагам!!! Искам си всеки миг, в който съм на този свят!
Искам!
Искам любов! Обичам безумно и искам да ме обича! Та дори и да е разумно...
Много ли е?
.

пролетно утро...

.

Пролетното утро нахълта през открехнатия прозорец. Свежият полъх внесе аромата на цъфналата круша. Пространството оживява от птичите песни и закачки в утрото. В опит да различа гласовете на познайници стари, се пренасям в отминали времена на безгрижие и топлина...
Слънчевият лъч, закачлив и блеснал в очите, ме връща в днешния ден. Излизам навън, отправям поглед на изток. Слънцето събудило се скоро, бърза да се вдигне над хоризонта. Знае своя път за днес и не се колебае. Увереността му ме усмихва и си я пожелавам и аз. Погледът ми се разхожда из цъфнали глухарчета и дръвчета. Пъстротата ме успокоява и тонизира едновременно.
Искам да се слея с природата и да забравя всичко негативно...
А денят... Денят започна...
.

научи ме да те обичам...

.
Какво е да обичаш някой?
Какво е любовта?
Отговор не даваш ми...
Ще ти кажа аз тогава...
- Да обичаш някой е, когато мислите ти в плен са, а ти усмихваш се на всичко.
- Да обичаш някой е, когато искаш всеки миг възможен да си ти до него. Да му се усмихваш, да го галиш и целуваш, да усещаш го до теб.
- Да обичаш някой е, когато сам говориш си и правиш всичко по-добре.
- Да обичаш някой е, когато искаш той да е щастлив и няма нито пречка, нито нещо невъзможно пред теб, за да направиш всичко ти за него.
- Да обичаш някой е, когато всяка среща, празник е за теб. Не искаш никога да свършва и все забравяш да си тръгнеш. А после - от липсата боли...
- Да обичаш някой е, когато с него времето забравяш. И не мислиш трябва ли, дали е редно, възможно ли е или други някакви съмнения.
- Да обичаш някой е, когато всичко правиш с вдъхновение, както никога до този миг. Когато ти откриваш себе си и ставаш по-добър.
- Да обичаш някой е, когато знаеш, че всичко е Сега и не е важно Утре. И въпреки това, в тебе, там дълбоко, нещо кара те да си мечтаеш за Утре-то. Там виждаш само себе си и този който сънищата ти смущава.
- Да обичаш някой е, когато...
- Да обичаш някой е...
Обичам те...

Ще ме научиш ли да те обичам?

.

следобедни настроения...

.
Следобед в понеделник е. Пролет е навън. Въпреки слънцето, което се е покрило зад сивите облаци. Не пожела дори да ми намигне с лъч усмихнат. Затова пък в храстите животът е на макс. С хор от птичи песни се оглася цял квартал. И реката се понесла, с бързея се надпреварва, да не изпусне нито миг.
Пролет търся в мен. И я намирам, малко хладна, но търсеща си топлина. Топлината в чаша чай ухае. В лабиринта на надежди и реалност се мотае.
Надежди... и очаквания... как с реалност да ги срещна... И по-важното е да ги задържа. Дали по силите е на един? Все мисля си, че двама нужни са за мисия такава.
Когато нещо силно искам, когато цялата душа в копнеж е, когато същността ми жадна за любов е... Какво да сторя друго, освен да се отдам... и да се надявам... и обичта в сърцето си да пазя и да подарявам...
В чаша чай ще се огледам, дано в уханията с топлина да се намеря...

.

уморена съм...

.

Уморена съм...
Денят достави ми емоции най-различни. От "а" до "я".
В небесата ме понесе и със земята изравни ме. Не веднъж...
Когато най-високо бях, приземи ме бързо. Не веднъж...
И всичко само в този ден...
Изморих се...
Искам да заспя, за да забравя, но дали сънят ще дойде. Дали ще бъде моето спасение?
Уморена съм...
Уморена...

.