студено...

.

Студът навява мисли...
Особени и бели са. Дори студени...
Красиво е навън. Но сякаш малко ми е.
Денят е слънчев, но някак си далечен е от мен. Не успява да ме омае със снежната си красота. Студена красота... Сега не само разбирам, но и усещам тези думи. Особено осъзнаване на величието на природата и безсилието ми пред нея. Не, че не съм го знаела и дори усещала, но днес... особено е. Не мога да обясня кое е особеното, то се усеща.
Днес гледах доста синоптични прогнози. Беше ми интересно в началото... до момента, в който ме обзе някакво настроение на примиреност. Не мога да определя примиреност към какво.
Да... смутена съм от всичките прогнози, от усещанията си... Не бих казала объркана. Объркаността е друго.
Студено е... Студено ми е... Мислите и те студени са...

Снимката е при Цвети.

снежно...

.
Сняг вали...
И трупа...
Вървя сред снежинки полетели в танца вихърен на зимен ден.
Целувки снежни и някак нежни, с плахост на невинност ме засипват с страстта на бяла зима.
Вървя и се усмихвам...
Снегът е над коляно и всяка крачка с музиката снежно-скрежна ме провожда.
В пъртината не искам да вървя, път си правя аз сама.
Усещане за ново и за първо е тъй вълнуващо във този ден.
От белотата има нужда една душа смутена.
И от странното усещане за топлина под пряспа бяла...
Приказно е дума най-често срещана в този ден. Тя е дружка с други - вълшебство и магия. Заедно ме връщат в свят невинен, по детски истински и искрен.
Детето в мене се усмихва. И радвам се, че все още в мен му е уютно. Надявам се, дълго още, да не ме напуска.
Жена съм и дете съм. Разумът на годините с емоциите на душата в дните помирявам. С успех или пък не... както случи се.
От тишината под натрупаните снежни клони до бурята и снежната вихрушка, понякога секунди ме делят... а може дни да минат... Тъй е в Земите Амазонски ;)
Вървя и се усмихвам...
Студът превзел е тишината във величието неподвижно на гората.
Красотата ледена излъчва вечност.
И свежест във душата ми нахлува, мъглите стелещи се в мен резсейва и вдън горите Тилилейски ги провожда.
Бялото не е безцветно вече, а цвят най-чист и обещаващ.
А аз на обещанията вярвам. Дори и на неизречените с глас.
Обещания в прегръдките от страст тъкани... Вярвам...
Преситена, от неподвижна и студена красота, за топъл чай мечтая.
Чай в компанията на прегръдки топли...
Дали?
Денят напред е... и с надежда ме преследва...

Снежна приказка в Сънищата на Dim.

мисли някакви...

 .

Обичам топло...
Студ не искам...
И всичко е в една посока сякаш. И тук се вмъква "но"... Защо се разминаването случва?
Безсилието ме обърква. Когато знам, че не мога нещо да направя. Нещото, което е копнеж на цялата ми същност. Причини много са и все са независещи от мен. Поне така ги виждам...
Безсилието ражда страх без почва. И този страх до лудост ме довежда. Осъзнавам го и не мога да го спра, да го изкореня.
Когато всичко мине, питам се - аз ли бях това?
Къде бил е разумът ми да ме спре. Сигурно го нямам...
Знам само, че обичта ми, тя е тази, която ми дава сили и смисъл.
Топло е в прегръдка споделена.
Прегръдка... днес мечта недостижима е...
Те, мечтите са, за да се сбъдват.
Днес ще си мечтая...

Цветето на Цвети ми помага ;)

снежно - дъждовна събота...

.

Зимен ден...
Снежно-дъждовен...
И ми влияе...
Влияе на настроенията, на мислите, на действията...
Мързи ме... и ми се спи...
Това е обвивката ми...
А същността ми... тя е друга...
Същността ми иска да живее.
Да пее.
Да тича.
Да обича.
Да се усмихва.
Да създава.
Да лети.
Същността ми иска да е себе си във всеки миг.
Без условности и очаквания чужди.
Без ограничения на полета.
Без тъга и сълзи.

Днес си слушам музика...
Тъгата ми расте.
Минорните акорди се сливат с душата ми.
Мажорните я разсичат на парчета.

Знам... и това ще мине.
И този ден ще има край.
Въпросът утре ще е друг.
Въпросът ще е - защо се губят дните...
Връщане назад... утопия невъзможна е...
Дори и осъзнаването не може да ме промени.

Значи... оставам с музиката днес...
Минорната...
Като мен... цялата...

.

в неделя...

 .

Неделя е...
Странно нещо, вчера няколко пъти си помислих, че е неделя. Дори и след като още сутринта го осъзнах и се поправих.
Не е лошо да имам две недели. То не, че се различават кой знае колко съботата и неделята за мен.
Започнах неделята доста ентусиазирана и изпълнена с енергия. След първите действия почувствах необходимост от нещо по-спокойно. Да погледна, да прочета, да послушам музика. С една дума - нещо повече душата си поиска в неделната сутрин.
И си го получи. Vira с изненада ме посрещна. Почувствах се поласкана. Усмихна ме.Дойдох тук с намерение да пиша и пак се върнах. Усмихнах се... Случайно ли е или не, но намерих отговори, които на сто процента са верни и за мен. Видях блоговете, които с удоволствие чета всеки ден.
Не бих могла да продължа веригата по същия начин. Но благодаря на Vira!!
Неделята ми започна доста... музикално. Отдавна не бях слушала музика с такова удоволствие. Днес успях, а и имах желание, да чуя пропуснатото от мен при Кръстю. Там има невероятни предложения и страхотно попадения, които не веднъж ме изумяват и дори вдъхновяват. Вчерашното ... без думи ме остави! И не само ще го слушам днес N - пъти, но и ще го гледам, защото е повече от магия...
Като казах магия, веднага се сещам за някои магически кътчета, с които се срещнах скоро. Един разказ, който ме впечатли и вече няколко пъти наминавам да препрочета.
Обичам да чета всичко от блогрола си, вече е доооста дълъг, но пък си заслужава всеки миг прекаран в световете, които се откриват чрез него.
Такова ми е днес неделното настроение. По-горе споменах енергия... Това е сигурно, няма да е мързелива неделята ми.
Неделя е...

Благодаря ти, Vira!

в събота сутрин...

 .

Вече не броя...
Не броя нощите с кошмари, с безсънни часове и мисли рошави и неподредени...
Да се оплаквам - полза няма. Дори е вредно.
Когато се оплаквам и повтарям негативните неща усещам, че в дупка се намирам, а светлината няма я.
Сега въпросче ме застига - защо го правя тук?
Странно е, но отговор, сякаш готов си имам. Тук не се оплаквам. Тук може да си викам, дори да си крещя. Мога да си плача, даже и реки от сълзите ми да текат. Тук се разпилявам, обвинявам, после се събирам и оправдавам.
Тук в Земите мои /май единственото място дето най- е мое/, съм си аз. Тук съм тази, която вътре в мен е жива. Тук съм с всичките си грешки, слабости, но тук е и силата ми на душата, светлината на сърцето.
Понякога съм изтъкана от усмивки и слънчеви лъчи, а скоро след това оловно-сиви облаци душата ми обличат, порой от сълзи ме пречистват и пак дъгата цветна е изразът на мойта същност...
Да, тук - в Земите мои, може да съм всичкото това... А там, навън, ако изляза непокрита с таз чувствителна душа... дали ще оцелея... Но да живея с покривало цял живот - това не го мога. А някак и не искам. Откривам го по малко, когато в мен доверие назрее. Сега си давам сметка, че доверие все по-радко мога да аз дам.
Може би затуй обичам си Земите. Тук съм тази, както ме е природата създала. Да се крия не е нужно. Спокойно ми е и дори уютно.
Интересно свойство имат думите. Думите написани в опит чувство да изразят. Думи - бледи, даже бедни, да изразят оная същност в мен, която ме изгаря. Но и с толкова много сила, за да успокоят и подредят разпиляната ми душа.
И така... от днес повече няма да се оплаквам. Ето така ще изглежда последната ми нощ: не беше спокойна нощ, но пък било е и по-лошо. А денят ще ми представи много усмивки, които аз ще си уловя и... никой не знае как си ги събирам усмивките.
Днес ще ги ловя по една и ще си направя герданче от усмивки... Но само истински, без капчица фалш и лицемерие. Заслужавам само истински неща... както истинска съм аз...
Хайде, на лов за усмивки ;)
:) :) :)

;) първото заглавие бе в неделя... защо ли бързам толкова ;)

При Цвети си намерих листа, като мислите ми разпилени...

знам...

 .

Много сълзи аз излях, но... днес усмивки имам... за баланс...
Обичам да съм балансирана...
Баланса ми го даваш ти - с целувки нежни, когато цялата си нежност в мен изливаш...
Когато в страст неописуема под теб примирам и след това отново раждам се,
за да ми покажеш върховете най-сияйни на страстта родена между двама...
И все по-хубаво е, и по-обсебващо, и по- е всеотдайно...
За теб готова съм на всичко!
За това което ти ми даваш аз дори не съм мечтала.
И някога уж жена обичана би трябвало да съм била - щастие такова  друг не ми е дал.
На друг така не съм отдала се до този ден, тъй както аз на теб отдавам се напълно...
и го правя с радост и желание...
желание безумно да съм твоя със всяка своя клетка...
с желание да усещам твоя пулс във мен...
движението твое да е мое, а моето да бъде твое...
и онзи миг екстаз, за който щастие е дума слаба...
когато ме прераждаш и сътворяваш с желанието твое...
Благодаря ти, че ме запознаваш с мен... мойта същност да си опозная ми помагаш...
Под завивките се случва смърт, а после раждане...
Умира нещо в мен... ненужно ми е вече,
а после ражда се у мене цвете от душата моя, от скритата за други моя същност...
Само ти свидетел си на тайнството на моето прераждане...
Да се родя за теб... за да бъда твоя аз...
Обичам те! И знам - това е Любовта!

При Драго усмивка за начало взех си.