пълнолунието...

.

Синьото пълнолуние ми влияе.
Не е безсънно... много... поносимо е... само час...
Дори не е и нервно...
Липсваш ми.
Луната усилва липсата ти...
Знам, че е за още малко, обаче...
Празно ми е...
И студено...
Като далечната... синя луна...
Не искам повече без теб!
Не искам!!!

При Laska синя е луната...

есен ми намига...

 .

Снощи умората надделя в мен.
Скоро не бях усещала толкова силна  физическа умора.
Въпреки умората съм заспала много бързо.
А сега, сред нощта, се събудих.
Заради умората...
Вече час се опитвам да продължа съня, но... напразно. Всичко методи, които знам, и които помагат понякога... тази нощ не се получават.
От прозореца нахлува хлад. Доста хладни са последните нощи тук. Вече все по-често природата напомня за есен.
Днес /то вече е вчера/, вятърът се заигра пред погледа ми с липово  листо и го довя до мен. Погледнах нагоре към липата, все още е зелена премяната й. Но долу... как не бях забелязала... Есента е започнала да тъче есенния си килим, изпъстрен с топли краски и ухание на зрялост...
Средата на август е... някак необичайно сякаш е. И тези хладни нощи... примъкнах си още едно одеяло :)
В последните дни душата ми в хармония се гуши. И някак топло ми е. И уютно...
Мисъл, спомен недалечен, ще прегърна и на съня за час-два поне да се предам...
Есенни занимания ще имам и през този ден. А умората... да си ходи нейде надалече...
Есента... скоро ще е пълновластна тя...

И при Цвети есента намига...

нощни мисли...

.

Да, от оптимизъм имам нужда и аз.
Оптимизъм искам да ти дам за утре и за днес...
Да, проблеми има. Не ги омаловажавам. Но и не искам да ги издигам на пиедестал.
Решението едва ли е едно. Защото и проблемът не е един. Но ако проблемите са два, то решения поне три ще се намерят. Най-добре ще е да е комбинация от трите...
При повече проблеми и решенията ще се умножат. Това ще доведе до повече възможни комбинации.
Искам да вярвам, че заедно можем да намерим успешната. Не искам да се предавам! Не се предавай и ти! Моля те!
Пожелахме си лека нощ... От сърце ти желая да е такава за теб!
А моят сън избяга...
Болката в гласа ти мира ми не дава... Защо не мога да ти помогна? Поне да те прегърна...
Сигурна съм, че възможна причина е това, за което ти говорих и тази вече спомена и ти. Но със сигурност не е единствена причина. Търсим ги причините, понякога сме сякаш на правия път, друг път сме като във мъгла загубени... Като сега...
Но и мъглата има своите си граници. Утре слънцето ще я разсее и нека с първия слънчев лъч да тръгнем напред... с усмивка... Защото ще успеем! Нали ми вярваш? До сега не съм ти казала ни една думичка невярна. Няма и да ти кажа. Всичко, което споделям с теб е точно това, в което вярвам днес. Утре, когато получим друга информация, може да променя мислите си по въпроса, но ще си призная и ще го обсъдим заедно.
Знам, не съм образец за постоянство. Но една е мисълта ми за теб. И по-сигурно нещо нямам... Любовта ми... Развиваща се и израстваща с времето...
Искам да вярвам, че любовта е решение на всичко. И вярвам! И те обичам!
ОБИЧАМ ТЕ! Чуваш ли?!...

Димините сънища... макар и да е дъждовно, все още оптимизъм има там...

 а имам нужда от това...

сълзливо ми е...

.
Сълзливо ми е...
Без причина...
Просто е...
Седя си и сълзите стичат се...
И болка в гърлото ми се събира...
Без причина...
Нима възможно е да се усеща нещо ако мислите на другия далече са от мен?...
Защо са тези мисли в мен?
Причина нямат си...
Поне такава, която разумът да одобри...
Не искам тези мисли.
Не искам... Искам... къде е границата между тях?
Може да е пропаст или крачка малка...
Дали страхът от първото ме спира?
Дали след време няма да се разбере, че крачка мъничка ме е деляла от сбъдването на мечта?
И ето новите въпроси...
Кога, защо, къде и как?
Необходими ли са те сега?
Защо забравям, че когато трябва отговорите сами ще ме намерят?
Защо е трудно само със сърцето да мечтая?
Защо с въпроси се оплитам?
По-лошото е, че отговори търся дето няма и не трябва аз да питам...
Как да спра този водопад заливащ ме с въпроси?
Понякога си мисля, че само думичка една е отговор на всичките ми шантави въпроси...
Шантави ли казах?
Да, за другите те такива са...
А аз ще чакам тази дума... която свободата на безвъпросно съзнание ще ми донесе...
Докато чакам... няма да го мисля.
Ще си напомня пак, че когато трябва - ще се случи.
А аз готова ще съм за тогава...
Сега сълзите ще измия...
Ще поема въздух на дълбоко и болката ще си отиде...
Лесно е, нали?
Такова ще си го направя...
А след това мечтата си със сърцето ще прегърна...
Сърцето ми е от любов тъкано...
И любов да подарява само може...
А сълзите... отивам да си ги измия...

При Драго настроенията си откривам...

пълнолунието...

 .

Пълнолунието ми влияе...
Много...
И все по-непредвидимо...
Не мислех, че е възможно...
Причини търсех в мене...
Няма...
В другите потърсих ги причините...
И там ги не намерих...
А луната ми се присмива през прозореца...
Голяма и пълна...
Отслабва вече...
Аз сега й се усмихвам...
Защото цялата съм аз...
До следващото пълнолуние...






.

някакво си...

.

Такова ми е...
Някакво си...
По скоро - никакво си...
Лутащо се...
Баланса ми го няма...
Сякаш в непрестанно търсене съм на хармония... а тя ми бяга...
Бяга ми съвсем за малко... ей, я там... само крачка... и избяга... пак...
Някакво ми е... никакво...
И времето навън е като мен...
След месец, жеги не случвали се до сега, на бури странни време е дошло. Гърми и святка се от часове, а капки дъжд, така желани, все още няма...
Гръмотевиците в сърцето ми отекват и незаглъхващо е ехото във мен...
В мисли се оплитам, ту ги търся, после - гоня... Проблясва ми за миг и пак в тъмното заплитам страхове... Страховете несигурност си водят, а после и сълзи - такива, без причина...
Искам на високо да застана... над суетата на деня, над всички "трябва" и "това от тебе се очаква"...
Искам да погледна ясно от високо плетеницата на своите мисли, на чувствата ми нови и така прераждащи ме...
Искам с Трябва - не се долюбват... Как тогава да ги помиря? Пък и баланс да изградя?...
Не, оптимизма си не губя! Знам, че някой ден, хармонията ще е с мен!
До тогава... Ще се търся, ще се губя и ще се намирам... И пак отново в тази въртележка ще се понеса... До... когато...
Когато се намеря... споделена с любовта...

При Соня поглед от високо ме привлече...

следобедно... в горещините...

 .

Напоследък не идвам често тук.
Сезонът е на отпуски. На нестабилен интернет. Или поне аз не намерих добрия вариант за мен.
Както и да е. Когато успея с радост се разхождам из блоговете, където ми е приятно да ходя. Радвам се, че откривам и нови местенца. Понякога музата ми не успява да се синхронизира с наличието на връзка. Друг път й е прекалено топло и предпочита да си мързелува.
Днес не я мързи. Но май нета ще я откаже... Защото тук пиша и публикувам на момента. Е, някъде знам и опцията за планиране, но тук всичко е на момента. Каквото ми дойде. И когато...
Сега се сещам, че снощи публикацията на Hexemexe ме позамисли.
Остров на щастието... Дали е необходимо да го търсим някъде далече. Да, предложението да го открия на зелената полянка е чудесно. Но си помислих, че и в себе си мога да открия такъв остров. Като това място... което все повече си чувствам като пристан или като моя същност. Тук е моето бягство, когато няма накъде... Защо да бягам?  Защото имам нужда... Като днес...
Ежедневието не ми носи кой знае какви неочаквани събития. Но не ми тежи тази известност. Много ми е тежко от липса... Липсва ми... ... ...
Спрях се и замислих за липсите в дните ми, в живота ми... От страни погледнато не би трябвало да имам някакви липси.... Защото са невидими липсите на душата... Защото копнея за моя си остров на щастие - в прегръдките нежни...
Това е... когато щастието с мен е, нищо ми не липсва.  И тогава мисли такива си нямам. А днес си имам...
Искам да съм щастлива! Не е изненада, нали? Всеки го иска...
Искам моето щастие да не наранява други.... Възможно ли е?
Въпроси... не, не искам сега...
Навън е горещ следобед. Въпреки, че слънцето се покри зад рехави облаци. Това пък носи и усещането за задуха. Не си спомням такова лято. А и сушата... Но може би съзнанието предпочита да не помни подобни неща. Или пък аз го уча да подбира информацията за запомняне. Понякога се чудя как някои хора помнят разни подробности. Аз никога не съм си поставяла за цел да запомня точно това. Заради това и изпадам в неловки положения. Дори дъщеря ми е забелязала, че не помня. Всъщност тя си мисли, че съм ги забравила, но аз никога не съм запомняла. Само някакъв бегъл спомен, че е ставало дума по темата... Това май не е добре ;)
Но пък как помня, това, което ми е интересно, което ме вълнува... Това е добре ;)
Поувлякох се и май не написах нищо смислено.
Така е, когато навън е горещо, а в мен... липсата ми тежи...
Искам да съм пеперуда...

...като пеперудата при Цвети...