за любовта...

.
За любовта е изписано много... може би твърде много...
Но винаги може да се каже още...
Винаги има още едно усещане, различно...
Защото любовта е и усещане...
И колкото да сме сигурни, че повече няма нищо да ни изненада в любовта, съвсем скоро се изненадваме. Приятно ;)
Напук на всякакви пророчества, че любовта трае еди колко си месеца или години и после я няма,  тя, любовта става все по-силна и все по-истинска.
Приказките, че ежедневието е убиеца на любов, също не минават. Защото знаем какво е ежедневие и знаем какво е любов... истинската...
Не минават и думите, че има възрасти за любов... НЕ!
Любовта не знае граници, още по-малко пък възрастови. Ако й позволим да се случи... като повярваме...
Любовта е и промяна. Промяната може и да е на физическо ниво, но по-силна е промяната на душата. Като събуждане след сън е. Когато имаш сили, енергия и вдъхновение за всичко и за още повече. Събуждане, след което сетивата са девствени и приемат всяко проявление на любовта, всеки неин полет...
Любовта е неизмерима, неописуема и всеки опит за това е неуспешен, включително и този... Но нещо все ме кара да редя мислите си тук...
Може би така си подреждам и в мен... Не, днес не са ни объркани, ни разхвърляни. Или може би не чак толкова ;)  Какво пък, мисли са си и то пък мои, нека си ги подредя.
Много знам... Много повече не знам... Никога няма и да науча дори една частица от това, което ми се иска. Поне не и в този си живот. Но пък опитвам ;)
В едно съм най-сигурна. Смисълът на този ми живот е в любовта. И уроците със нея... и чрез нея...
Любовта неизмерима, неописуема, безгранична с хилядите свои проявления е Животът!
Любов... Живот...
Ех, как ми се живее...
С любовта...

При Кръстю ме настигна вдъхновение... :)

усмивки

.

Душата ми смутена е...
След вчерашния разговор...
Не съм успяла да ти дам от моя оптимизъм за утрешния ден...
А той, оптимизмът ми една мечта е... слънчев блян...
Защо не вярваш вече, че можем да се справим с всичко?
Да, говорим често, че за сламки се ловим...
Но сламките са вече сноп... и сила има в него.
Да те помоля искам, да вярваш още малко в мен...
Празни приказки не ти говоря.
Да, вярно е, че не знам кое възможно е и как ще може да се случи...
Но дали необходимо е да знаем всичко ред по ред. Защо съдбата да не знае повече от нас... Да й дадем възможност да се прояви като й имаме вяра...
Мисля, че е лесно да повярваме във нея. Замисли се... самия факт, че ние с теб сме заедно сега, това ни е дар от съдбата ни. Преди време, нима си мислил, че това ще е възможно?
Ето, то не само е възможно, но е и прекрасно... Нали? Да, знам, няма да ми отговориш с думи, но в погледа ти всичко се чете... Обичам погледа ти да чета ;)
И аз искам да повярвам, че скоро ще е онзи ден, когато проблемите пред нас не ще са толкова на брой. Вярвам, че ако силно го желаем, лесно ще е и едно по едно негативните неща ще си отиват....
Хайде, усмихни се... Погледни и в моята усмивка.
Виж сега, моят оптимизъм по-голям е с твоята усмивка... Вземи си ти от него и с пъти ще се увеличи... И всичко ще е по-лесно с две усмивки...
Тази нощ усмивките сънувай...
Утре сутрин ще се сбъднат... две усмивки :) :)
И усмихнати души, отворени за даровете на съдбата...
Лека нощ ти пожелавам с обич... имам много аз и всичката за теб е...

Драго усмивки уловил е...

изморих се...

.
изморих се...
изморих се да съм добра...
изморих се от опити да съм по-добра...
изморих се от опити да се харесам на другите...
изморих се да прося обич...
изморих се да обичам...
изморих се...
изморих се да поемам вината за всичко...
изморих се да правя защото така се очаква...
изморих се да бъда някоя си...
изморих се...
изморих се да искам да бъда себе си...
изморих се да искам да съм себе си...
изморих се...
.

писмо в събота вечер...

.

Събота...
Жега...
Мързел...
Мисли...
Изведнъж работна муза ме обхвана и отхвърлих неочаквано много работа...
А мислите ми бяха с теб...
Вдъхновяваш ме...
Дори отдалече спокойствие ми даваш...
Особено е...
И приятно...
Продължавам...
Мога даже да я свърша всичката, дето ми се мота напоследък...
За нещо ново да направя място...
А твоето място... в мен е... завинаги...

 При Драго е спокойно... и прохладно...

хубаво е...

,

Хубаво е...
Има дни такива...
Вълнуващи, усмихнати...
С обич споделени и със сълзи малко оцветени...
Дни на нежност и на страст неустоима...
Дни, в които щастието с шепи си греба...
И отказите не приемам, много ме болят...
В края на деня...
Щастлива съм...
Да извикам искам силно, толкоз силно, че и на Луната да ме чуят...  
Щастлива съм...
Причината една е... ЛЮБОВТА...
Хубаво е...

Розата прекрасна при Цвети ме усмихна...

дните...

.

Дните си приличат...
И се различават...
Понякога с много малко...
Понякога малкото е много...
Слънчев ден и пороят неочакван позволи ми в прегръдка нежна да остана още малко...
А това малко бе за мене много...
Обичам хубавото, не го отказвам вече в никое му проявление.
Денят ми топъл бе. Не от слънцето. От другото ми слънце... дето топли ми душата...
Нощта ми... дъждовна е... Не от дъжд. От сълзите в душата...
Душата ми... роза е дъждовна тази нощ...
А утре, слънцето ми, слънчеви лъчи ще ми дари...

Дъждовната роза на Глокси...

разни размишления...

.
Да се оплаквам от липса на време е несериозно.
То е такова, каквото си го организирам, каквото сама си го направя.
Време за задължения, за работа, за любими занимания, за почивка, за себе си...
Радвам се, че при мен времената са ненормирани. Дава ми възможност аз да си ги разпределям. Това си има както хубавите, така и не дотам хубави страни. Но пък всичко е в моите ръце. А това пък ми харесва.
Дааа...
Сега ми е времето и музата ;) да съм тук. Не обичам да имам свидетели, когато съм в най-моето си местенце. Нещо като усамотяване се получава когато съм тук. Тук съм си аз, с моите си мисли, с най-моите си чувства. Харесва ми да си идвам тук. Понякога имам нужда да пиша, да пиша, да пиша... Понякога си стоя в тишина и мълчание. Понякога си пея и летя, а друг път сълзите ми порой са или пък боли ме от живота...
Да, лично е... Дори е прекалено лично... Но пък имам нужда от това. Това ми е времето за моите си мисли. Мисли понякога неподредени и разпилени, друг път изящна хармония са... Но мои си... Като мен са...
Днес съм почти хармонична ;) Вече знам какво е хармонията... И все по-често е с мен. И все по-дълго успявам да я задържам в себе си. Ето, днес е почти...
Събудих се сама, както все по-често се случва. Това ми харесва. Но днес не побързах да ставам. Останах потопена в безвремието между съня и деня. В безвремието, изпълнено с мечтания и с мисли за минало, с реалности от днес... Усещах усмивката си, а после тъга я покриваше с облаци сиви. Но тя, усмивката ми, не се предаваше, пак се раждаше и сила събираше в себе си. Обичам си я. Тя е частица от хармонията ми.
Хармонията... Това не е вече само понятие за мен. Не е само химера. Аз усетих хармонията. И я усещам... Хармонията в мен... и край мен. Хармонията е оценима след срещи с брат й - хаоса. Сега нямам нужда от хаос. Затова ще си прегърна с усмивка хармонията, па макар и да е почти...
За организацията на времето ми... днес ще е перфектна ;)  Защото така искам, вече знам как и го правя.
Време е за денят... Ден, от който няма да искам всичко, но ще си взема достатъчно... колкото имам нужда.
Вземам... давам... нужда... искам... мислите ми нов път поемат, но ще ги възпра сега... друг път ще полетят свободно...
Днес... е тук...

При Драго отново е цветно лято...