ставам...

Събуждам се и осъзнавам, че и юни се изнизва... 
И ми става тъжно... 
И някакво неопределено неудовлетворително, с чувството за загуба...
Загуба, недостатъчност, липса... все по-често ги усещам в дните си. Не ми харесва! Изобщо!
Знам, че промяна трябва, а не знам от къде да я започна.
На моменти се улавям, че ми е удобно по течението на дните да се нося. И това ме плаши. Плаши ме с безидейността, безмотивираността, бездейността...  Може би защото е нормално да е плашещо това състояние на духа  на безизходност...
Състояние на духа... Все по-често се улавям, че далече е духа ми... Душата спи си в мен и даже не сънува. А мечти - съвсем забравила е да мечтае... Не!
Това не е добре. Изобщо! И промяна трябва! Не утре или другия месец! Днес! Веднага!
И все пак... Откъде да тръгна? Една крачка ми трябва за начало. Само една...
А после ще е лесно, пак една, и още една... Сигурна съм - ще се водят...
Дали  добро начало е да стана? И да направя нещо, което истинска усмивка ще роди?
И без очаквания да съм. Сега съзнавам, че те, очакванията най-често ме спъват...
Така...
Ставам! 
И променям посоката... 

за смисъла

За смисъла замислям се...
И все по-често не откривам го. С въпроси се заливам, а отговорите ги няма. 
Влияя се от време климатично. С него се променям от слънце до мъгла. И губя се в мъглите си...
Оптимизмът ми се изпарява с помощта на негативни течения, които ме заливат целенасочено или случайно. Отрицателните мисли на най-близки ме блокират и обезсилват. В опит да помогна, аз губя себе си.
Как искам да се събера с искри надежда, които все още имам в себе си. Да се намеря искам сред заплетените мисли с мен. 
Знам, че само аз мога да го сторя. И не "за" някой или нещо, а само единствено "заради" мен.
Точно сега и идея нямам как да го направя. Не, не е вярно. Идеи имам много, може би неизброими са. Но това сега не ми помага. Искам да се хвана в една, едничка само. Като удавник за сламка... Не ми харесва тази асоциация, но сама дойде. Ще трябва да я изгоня, да я залича.
Трябва да се намеря такава, каквато същността ми е - усмихната,  добра и цветна. Сивото добре е да си ходи. В търсене на същност моя...  Знам, познавам я добре, но защо на криеница с мен играе тя? Нима детето в себе си загубих? Жената в мен не може без детето... 
За смисъла замислям се... Знам го де е. На ръка разстояние е... в мен...
Добре...
Усмихвам се сега, макар и криво, вяло, сиво... Насила е... Но искам да се намеря, значи всичко е необходимо - дори усилие да бъде, ще си заслужава.
За смисъла замислям се... 
И ще го намеря... в мен... 

.

любовта е...

Любовта не е само смях и рози. Не и само сълзи и тъга. В любовта има всичко. По много. 
Любовта е вдъхновение. И страст. Тя е помощ. И е грижа. 
Любовта днес е вятър непокорен. Утре ще е подредена в тишина. Непредвидима и очаквана е.
Любовта е чудо. И е ежедневие. Тя вълшебна е магия. И обикновеност делнична.
Любовта живот е...
Любовта е много думи. И мълчание. Прегръдка. Бягство. И подадена ръка. 
Все любов е...
И аз любов съм... С твоята любов...

При Драго прекрасни снимки има...

боли...

Днес боли от студ. И от усещането за ненужност.
От болка иде ми да вия.
Но учейки се да оцелея, само се събирам в себе си и се затрупвам с работа ненужна. Затрупвам се със самосъжаления и упреци ненужни. Не трябва... Не мога... Не знам...
Не знам как да продължавам. А трябва... Но не знам...
Мислите ми се заплитат във въпроси без отговори: Защо боли от обич? Защо ненужна станах? Колко още от себе си мога да дарявам без да усещам отговор? Аз ли съм това? Какво бях? Какво ще стана? Как да задържам оптимизма си след заливане с негативизъм?  Дали изобщо липсвам аз на някой? ... на него?
Защо...? Какво...? Как...? Колко...?
Въпроси, а отговори нямам...
Едва ли ще получа...
Сега, за да не се побъркам от въпроси и от болка, пак в работа ще се заровя... Макар да не помага...

.

надежда...

Навън вали...
И сняг натрупва...
Но пролетта намига със усмивка...
И в мен надежда мъничка расте...
Надежда с топлина родена...
С прегръдка нежна...
Искам пак да бъде пролет в мен. За да съм добра. 
Искам пак да бъда слънце. За да се усмихвам. За да се усмихваш ти...
Прегръщай ме и ще бъда истинска и цяла... 
Ще бъда Аз... 
Каквато се обичам... 
Каквато ме обичаш... 

Надежда и при Драго разцъфтява...

.

не знам...

Не знам...
Но знам, че тъй не може да продължава.
Не може да съм все със сълзи на очите...
Не искам да съм в пропаст бездънна...
Не искам да самосъжалявам по цял ден...
Искам си слънцето.
Искам си усмивките.
Кой ми ги отне? Защо ги скри от мен?
Защо боли ме любовта?
Не искам...

.

застудя...

Застудя навън. 
И в мене застудя...
Все пак на декември му прилича. А аз не мога да избирам кога ще ме залее душ студен...
Поглеждайки назад виждам доза тъга със себе си и в най-празничните дни. Научих се с тъгата си да живея. И край мене никой я не вижда. Щото тя, тъгата, си е моя. 
Както мислех си, че пак с баланса ще се справя... за кой ли път разбрах, че съм сгрешила...
И пак ме заболя от нежеланието, което в думите, донесени от телефона, чух и усетих. Почувствах се ненужна, нелюбима... Разбрах, че любовта ми тежест е и е излишна...
Но сърцето ми обича... И разум тука не помага...
Знам, че силна мога и да бъда. Ще се събера в себе си на топка. Ще...
Каквото и да направя, то ще е фасада. А в мене лед ще се събира... Сълзите ми в очите ще бодат с кристалите си ледни и в тях тъгата ми ще се оглежда в криво огледало...

Ледената красота е при Влади...