понеделник, 24 юни 2013 г.

лунни някакви...

Любопитна е... Толкова любопитна отдавна не е била. Луната... Опулила се е в рамката на отворения прозорец. Искам хлад да повее, а тя пристига първа. И сякаш се усмихва. С нейната си усмивка, една такава... малко ехидна, леко заговорническа, широкочела усмивка.А, да... и винаги с една хладна жилка. Обаче днес е добре дошла с тая хладно-високомерна съставка. Заради жегата, все още нахлуваща през прозореца жадуващ нощен повей и хлад.
Луната... Тази нощ свидетел е на самотата на душата ми. Сред всичката жега на летния ден, душата ми копнее за топлината на любимия. И тялото ми... Но... и тази нощ душа и тяло ще споделят самотата си с луната.

.

понеделник, 10 юни 2013 г.

мисли в понеделник

"...абсолютно всичко е любов..."
С това завърших вчерашното си писание тук.
Днес дойдох в Земите... и изведнъж...
Да, всичко е любов. Но има си момент, когато това се осъзнава и разбира. И се чувства с пълна сила. Защо сила? Защото  /вече осъзнато е от мен/ любовта е и най-голяма сила.
Преди време,  / колко - без значение сега е /,  знаела съм го на онова подсъзнателно ниво, на което често вярвала съм, но не съм го осъзнавала. Вече знам и даже го разбирам, че всички знания са в нас, само си чакат своя миг на осъзнаване. И точно в този "звезден" миг на осъзнаване се осъзнава щастието.
Да, щастието, което гоним цял живот е винаги с нас. Изтъкано е от хиляди малки парчета, наречени ежедневие. Защото във всяко ежедневие, във всеки час, всяка минута ние тъчем своето щастие.
Днес знам и да го извикам искам, така че цялата Вселена да чуе - Щастлива съм! Но да викам няма нужда. Тя, Вселената си знае, защото... нейно дело аз съм...
Мисъл една ме провокира днес, а тя повлече други след себе си. Някои видяха израз чрез словата, други душата ми прочете и сърцето ми разбра, за тях думите не бяха нужни. Това, което днес знам и усещам е, че аз късметлийка съм, че днес ме има и любов си имам...
И пак цвете се почувствах... роза... дива роза...

.

неделя, 9 юни 2013 г.

има дни...

Има дни, които оставят незабравими спомени.
Дни, които тъй бързо отминават с усмивки изпълнени. В края на деня усещането е за особена изпълненост на всички сетива.
Това със сигурност е любовта... ;)
За доверието и споделеното...
За признанието, че "вчера беше много хубаво..."...
За ръцете, които се докосват споделящи деня...
За един усмихнат мъж, който се радваше на деня...
За една влюбена жена, която цял ден летеше...
Това със сигурност е любовта... ;)
За всичко имам усещане, но не и думи. Знам, с тебе също е така...
За съдбата и живота...
За очакваното и непредвидимото...
За мечтите и за реалността...
Мисли и спомени споделени позволяват да откриеш в другия още прекрасни негови страни. Да почувстваш толкова дълбоко доверието и да знаеш както никога досега, че няма случайности, а всичко, абсолютно всичко е Любов...
И благодарността е любов...
Благодаря!

.

сряда, 5 юни 2013 г.

щастие...

С благодарност пълно е сърцето ми.
Благодарност, че си ти в живота ми.
Затова, че осъмвам всеки ден с надежди, с мечти най-смели. Затова, че... съм щастлива.
Как за щастието да разкажа? Нима да го опиша с думи мога?
Не стигат думите. Щастието в думи не се побира. Щастието е усещане за цялост. Особено усещане за принадлежност и отдаденост. То свобода е на душата да полети и пак при тебе да се върне. Щастие е погледа ти, който ме възбужда лудо. И когато заспивам задоволена в прегръдка от обич. Когато признаваш, че ти липсвам...
Щастието като Любовта е многолико. Но без Любов не съществува. Тя му цялост дава. За да е пълно и всеобхватно.
Щастие... 

четвъртък, 30 май 2013 г.

наминавам...

Наминавам из Земите... тихомълком се усмихвам. Зачитам се в отминали емоции. Усещам сълзите си. Усещам си усмивките. Усещам трепета любовен. Усещам, че съм цяла. Истинска съм. Влюбена. Аз съм...
Цялостта ми ражда равновесието ми. А в равновесие съм най-добра :)
А колко лесно равновесието се губи. Защо е толкова неустойчиво?
Когато с мен и в мен са моментите на цялост и баланс по-щастлив човек от мене няма. След миг непредвидим и нежелан в бездна най-дълбока аз политам. После поотупвам се от стреса, събирам волята си /и ината/ и пак към светлото поглеждам.
Май се уморих от паданията, от полетите... Но пак нагоре тръгвам. Въпреки умората. Въпреки болката.
Защо не мога като другите? Да избирам пътища по-гладки...
Не мога... Защото няма да съм Аз. Защото равното не е пътят ми предначертан. Защото ако има нещо начертано от преди, то пътят ми е... полет. Чувствам го и знам го с онова знание дето в мене е дълбоко закодирано от гените ми. Онези гени, подредили се в редица като ноти за песен омайна и единствена. Песента, която се нарича Мой Живот...
И днес ще полетя... Нищо, че крилата ми са уморени... Нищо, че едното, лявото крило е леко поодраскано от невяра. Защо е лявото?... Просто е... по близо до сърцето неспокойно е...
Научих се през сълзи да се усмихвам... Не е лесно, но го мога вече. Това урок по оцеляване е. Не е за вярване нали?... Просто е. Усмивката през сълзи лъч е, който ме прегръща. Лъч, по който следващите ми усмивки се полепват. А аз обичам си усмивките. И търся ги във всичко... И ги намирам...
И днес ще ги намеря... Знам...
Усмивките си имат свойство по-вълшебно. Като магия цветна са. Усмивката на моето лице усмивка тя събужда в погледа към мен отправен. Делото добро е сторено. След него всичко по-цветно ни изглежда. Дъгата най-обичам, всички знаят го това... Защото тя, дъгата, най-пряк път към полет е...
Усмихвам се сега и пътя си поемам... към полет устремена...
Обичам да летя... ;)

.

неделя, 19 май 2013 г.

ден на отворените фантазии или... сънища в Земите Амазонски...

И така... след искрено_и_лично споделеното от Руми, Гло се не стърпя и го обяви тоя ден. Аз съм закъсняла, ама нейде мернях, че вече седмица било. Затова сега съм тук. Вчера се забавлявах, ако кажа много, ще сгреша. Защото такава забава... скоро не е било :)

А какво ще се получи тук... ами не знам...
Затова да го започвам... от началото...
Знае ли някои от къде започват тез' Земи? То и аз не знам, но знам, че са си мои и в тях си имам всичко. Владеенето никой не може да ми оспори. Па то... и на кого ли са му притрябвали такива джунгли от настроения. Не стига денем, но и нощем няма оправия.
Ей го... снощи легнах си спокойна /уж/, почетох книжка за времена отминали. Сънчо ме погали и прегърна, книгата оставих и му се отдадох като любовница желана...
Събудих се /или пък не.../  в място на отминалото детство. В селото, където без грижи съм била. Сега всичко променено е. Къщите пораснали с по два и три етажа. Хората са нови, старите ги няма. Няма уникалността на онова село, дето не прилича на никое друго. Сега едни белосани фасади, не можеш разпозна на коя си улица... всичко тъй да е еднакво, чак ми се не вярва.
Не познах улицата наша, дето учих се на колело. Не я познах, макар, че там играла съм с децата на цяла махала... Но по улица съседна, дето имаме рода, всичко сякаш си е също, само малко по-така... Някак си е... как да кажа... по-малко е. Стряхата е толкоз ниско. Двора не изглежда неизбродим. Само крушата е там, но някак е... самотна. Други хора там сега живеят...
Събудих се /или пък не.../ и болка от лианите тъга, заплели спомени в сърцето... Усмихвам се, но ми е трудно, защото знам, че всичко е било и няма, няма да се върне пак. Защото само ще разказвам на децата си за времена отминали, а те ще се усмихват недоразбрали колко обич сърцето ми таи към хората, които минало са вече...
Събудих се /или пък не.../ някаква аларма пее и напомня ми, че утрото е тук. Завивам се и... птичи хор изнася утринен концерт... И чувам косче, отпреди четири лета, в нощ майска как ни пя... И пее, и разказва ми за друг живот. Разказва ми за нещо дето още не било, но може и да бъде. Но трябва да си пазя обичта в сърцето, дето нося от дете. О не... и пак аларма... ще сменя я вече, искам да ми пее като косче...
Събудих се /или пък не.../ а косчето, с родата цяла, на ябълката се строило. Не съм сама и търся фотоапарата. Но виждам, че до мен е Той и за снимка се подрежда цялата рода на коса. Усмихвам се и ръка протягам да прегърна рамо на любим, а то... в леглото съм сама...
Събудих се... Денят е тук, а аз и днес ще съм сама...
Фантазии...  Ами... не, не се получи...
Сънищата и просъниците ми едва ли могат да се нарекат фантазии. Те реалност са. Реалност от спомени, реалност от мечти.
Обаче пък, такива са ми настроенията днес... Напълно подходящи за Земите Амазонски...
Нали? 

четвъртък, 16 май 2013 г.

мисля си...

Мисля си...
Дали пък по-добре не е да не се замислям...
Не веднъж съм имала усещане, че когато се опитвам да направя нещо, сякаш насила, не се получава и не се получава. А друг път, сякаш на шега, а всичко случва се и леко, и успешно, и повече от всичките очаквания.
Затова, най-добре ще е да го не мисля много. А то...  когато и както трябва - ще се случи.
Разбира се, че няма да стоя и чакам с ръцете скръстени на кръста. Но няма и да пришпорвам събития, които даже са неясни.
Очакванията ми са големи. Както мечтите ми са смели. До безразсъдност даже... Дали пък винаги така да е не трябва. Не мога всичко да предвидя и със сигурност не  трябва. Нека на съдбата си да дам възможност да ми подарява тя, това което за мен е отредила.
А днес си имах планове. И мислех си, че нищо не ще ги промени. А то... на път е всичко да се провали. Работа си имам и исках днес да я отхвърля. Започнати са няколко неща и повечето имаха реален шанс за финал. Обаче...  не ми спори... Знам, че навреме ще си я свърша работата, обаче в момента съм затрупана от мисли пораженски.
Много се замислих, а не трябва...
Хайде на разходка за освежаване...
Сама ще съм и от мислите си ще се крия...

.