пречистване...

Тъмно е.
Излизам от къщата.
Пръстъпвам боса по камените плочи.
Стъпвам по тревата.
Мокро е.
Вечерна роса.
Вървя бавно.
Малки крачки.
Стъпвам в тъмнината.
Между дърветата.
По усет заобикалям розовите храсти.
Сама съм в тъмнината.
Сама със щурците.
Обгръща ме вечерният хлад.
Поемам нощния въздух. Надигат се гърдите ми.
Издишвам. И усещам колко товар свалям от себе си.
И пак вдишвам. Издишвам страхове, напрежение, негативни мисли...
Усещам земята, как изтегля всичко черно и тежко от мен. Всичко, което не е мое... което не ми трябва...
Леко ми е. Вдигам поглед нагоре. Не съм сама. Над мен са безброй звезди. Звезди... далечни, красиви, студени, вечни...
Вечни?... Хм, оказва се, че и звездите не са вечни в своята безкрайна и необятна вечност...
Тогава?
Какво искам аз със своята кратка временност на безвремието...
Защо се плаша от думата временно?
Та това е само дума... всичко в този свят е временно... всичко е любов... а любовта е безвремие...
Звездите трепкат и се усмихват... далечни, малко студени и... вечни...
Потръпвам от хладния полъх на планинския въздух.
Песента на щурците ми припомня, че съм тук и сега...
Освободените ми мисли ми напомнят за благодарността, която дължа на съдбата... че съм тук... и сега...
Душата ми, пречистена след огъня и урагана вилнели преди час в нея... събира усмивките и топлината на спомени и надежди...
Пристъпям по обратния път... Леко ми е.
Решена да запазя всичко хубаво и ценно в живота си, с благодарност в сърцето си...
и с много любов...

*Благодаря ти, мила ми Вълшебна Фейо! Ти бе до мен пак в точния момент! Благодаря!
.

прегръдката ти...

Имам нужда от прегръдка...
от твоята прегръдка...
да се сгуша в ръцете ти, които ме обгръщат...
да усетя дъха ти в косите си...
нежните ти устни по врата ми...
да те изпиват устните ми...
да ме горят ласките ти...
когато си целия ми свят...
когато съм всичко за теб...
и онзи миг безвремие...
когато аз съм ти, а ти съм аз...
когато...
искам те...
.

цъфтеж...

Клонки от това цвете ми бяха подарък преди година и половина. Благодаря ти, мила Фейо! Сложих го на две места. Едното полудя и даде прекрасен цвят през пролетта... красота. Другото не пожела да ме зарадва. От второто ти откъснах клонки преди два месеца, и ги набоде при теб. Днес ми каза, че си е все същото клонче, непораснало, но цъфнало... дарило ти два цвята. Не успях да го видя... толкова бързахме... ;) С усмивка ти казах, че до теб явно всичко разцъфтява... Цветето... аз... Да, така се чувствам, когато съм с теб - цъфтяща... усмихната... добра... Такава съм и сега... Ти си моят вълшебник... С теб съм жива... с теб съм щастлива... с теб съм усмихната... с теб съм цвете... Цвете съм... и цъфтя... .

бяло ми е...

Бяло...
Цвят ли е? Или липса на цвят?
Такова ми е... липсващо...
Но и надеждно...
Свободно е... за мечти и надежди... за утрешна среща... за топла прегръдка... не в съня, а истинската... за онази прегръдка, която топли, която разнежва, която усмихва, която обича...
Бял лист... той може да бъде изписан с усмивки, може да бъде написан със сълзи... а най-вероятно ще е изписан с усмивки през сълзи...
Как се вижда бялото? Само в контраст с черното. Слее ли се, вече е сиво... безлично...
Сиво... безлично... има такива хора, има такива дни, има такива чувства, има такива надежди... Аз не съм сива. Ти не си сив. Нашите дни не са сиви. Нашите чувства не са сиви. А надеждите и мечтите ни са цветни... като дъгата след дъжд... преливаща от цвят и живот...
Живот... Искам дълъг живот за теб и за мен, за да бъдем по-дълго заедно... да бъдем заедно... защото те обичам, защото с теб съм жива...
Новият ден... в очакване да бъде изживян и "написан"... Хайде, приготви се... аз приготвям усмивки за утре, няколко сълзи, от онези, щастливите... Все пак за контраст са ни нужни. Взимам си от нежните прегръдки за теб, които ще ти отдавам с много любов... От целувките с огън и страст...
И денят ни ще бъде жив...
.

позитивно ми е...

Сега ми е позитивно. След няколкото колебания в днешния ден от едната посока до другата... сега ми е... позитивно. Да, това е думата, която най-точно описва състоянието ми в този момент.
Имам усещане за лекота и яснота. Хубаво е когато облачните мисли са далеч... тааам някъде... много далече.
Изпълва ме особено чувство за топлина и обич. Сякаш съм готова за всичко в този живот. Всичко е достижимо, допустимо... на една ръка разстояние... протягам... и ето...
И в днешния ми ден мислите ми се гонеха и надбягваха със себе си. Играха си на криеница и на "сляпа баба"...
А сега се намериха и уморени от скитосване, искат да се подредят, да се поизмият от праха на съмненията, да заблестят огряни от почти пълния лунен диск... и да затанцуват лунен самодивски танц... над росната поляна, отразила звездните искри в тревите си...
Душата ми е самодива... волна и красива... омайна и цветна... безгрижна и пленяваща... любеща и раздаваща... отдаваща и обсебваща...
А може би душата ми е жар-птица... многоцветна и сияеща от огън... изгаряща и прераждаща се от пепелта...
А дали не е само Азът ми... намерил себе си в хармонията на света... познал любовта...
Любовта... всичко е любов... в необятни измерения...
.

намеренията ми...

Искаше ми се моите Земи, моите джунгли от мисли, чувства и вълнения, да имат повече светлина и оптимистични пътеки, които да водят напред и нагоре... Но явно като в истинската джунгла на места е непроходимо, налага се смяна на посоката, дори и връщане назад... Има откриване на нови видове, в случая нови чувства и усещания. Доста често, в горите наречени размисли, откривам себе си... или се загубвам... Но така или иначе, чувствам се в своите си Земи, в свои води, в своята джунгла. Уютно ми е... Макар понякога тъмнината покриваща Земите да изглежда непрогледна, а бурята опустошителна, то знам, че винаги изгрява слънце след това. Пречистени след дъжд от сълзи, Земите са по-пъстри и топли от всякога. Гостоприемни и усмихнати... изпълнени с живот и надежда... Така е и сега... Вярвам, че и утре... .

времето...

Следобедният летен дъжд е измил всички облачета от простора. Слънцето е някъде натам... към заник... Тихо е... мързеливо е... Неусетно над баира се надига пухкава белота... Винаги, когато виждам такива облаци се сещам за приказката за тримата глупаци, които се бухнали в "мекия бял памук"... Няма начин - такива трябва да са били в приказката. Е, тогава съм склонна да не ги виня в глупост... та облаците са толкова изкушаващо бели и меки... Ха, дали не се признах за четвърти номер ;)...
Понякога се чувствам като първия глупак... Доказателства ли? Ще се намерят...
Сега се сещам за това, което съм чела за английските порядки. Мислите ми са породени само от прочетено, аз никога не съм стъпвала там. А и никога не съм говорила с познати за живота там... Защо ли? Не знам...
Та да се върна на прочетеното... В книжките пише за възпитаните англичани, които винаги намират тема за разговор. А ако няма какво да си кажат има една тема, изключително подходяща - времето...
Та защо се сетих за това? Дали защото напоследък, често пиша, а и говоря за времето... Нямам ли какво да кажа? Не искам да е това причината.
Природата е най-истинското нещо на този свят. А времето е едно от проявленията й. Винаги уникално!
Понякога усещам влиянието на времето върху настроенията си. Това влияние може да е много силно.
Но понякога настроенията ми контрастират на климатичните изяви. Като днес...Сякаш напук на спокойствието на лятната вечер, в душата ми вилнеят урагани. Всъщност не са все още урагани, в онази фаза на зараждане са... Когато стихиите са неуправляеми и непредсказуеми...
И защо? Не знам. Понякога си знам, но днес... и идея нямам...
Разумът събира две и две. Разглежда и анализира... няма данни за надигащи се стихии...
Вслушвам се в тишината... Навън е вече тъмно. На терасата съм, сама, с тефтера и мислите си. Странен навик ми се заражда... Под влияние на музата /;)/ пиша... истинско писане... и по-късно пренасям в нетпространството.
Искам да съм сама и не светнах лампата. Светя си с фенерчето на телефона... хм, някога фенерче осветяваше страниците от книгите в летните нощи на ваканцията...
Тишината... да, така е на пръв поглед, всъщност, слух. Нощта е изпълнена с живот - щурците в тревите... в далечината е дерето с песните на жабите... кучешки лай от другия край на селото...
А пред мен, точно на юг, е лунният диск /по скоро - полудиск/... луната е нарастваща, открила светъл лик, сякаш казва - нямам тайни... но кой ли й вярва? Аз - не... мисля, че добре си крие тайните и още дълго ще е така.
И звездите се престрашават да покажат своя поглед, все още бледи, срамежливи... А облакът... онзи бял и пухкав... сега е тъмен, сив... насочил се към светлия лунен поглед...
Не, не искам да съм свидетел как ще помрачи светлината... прибирам се... с лунната светлина в душата си... и надежда за спокойствие...
А денят утре?
Разбира се, че ще е хубав!
.