понеделнишко...

Не, няма дъжд.
Жега е, дори.
Това е сълзата ми... в душата... невидима е за другите...
... неделя - не е ден за срещи.. ок, приех...
... понеделник - не съм във форма... трябва ли да приема и това...
Е, не мога да разбера... въпроси, въпроси... и все без отговор си остават...
Започнах деня с надежда... попарена е вече...
Сега си събирам ината... а знам, че с него нищо добро не става...
Искам да намеря пак търпението си... къде ли се е запиляло...
Искам да намеря добротата и радостта в мен...
Искам да се намеря...
... ... ...

среднощни неделни настроения

Свещ и Огън - приказка за любовта

Когато за пръв път го прочетох останах без дъх. Сякаш някой четеше в душата ми...

Той беше Огън... запали безпощадно сърцето й. А може би го стори несъзнателно?!
Тя беше просто една Свещ - малка, обикновена, и бледа... отчаяно се опитваше да озари света около себе си...
...Караше я да се чувства значима, пълноценна и отново жива...
...Единственото, за което щеше да съжалява беше, че тогава щеше да изчезне и Той! Щеше да го загуби и Него - Огънят, който й показа какво е Животът...

Сега ми е такова... някак си... тъжно...
Но огънят си заслужава! Заслужава си...
Как искам, още много дълго да ме гори... за да живея..
.

опитвам да те разбера...

Опитвам се да те разбера...
Да, разбирам и знам, че човек има моменти, в които иска да е сам. Но също така знам, че има и други моменти, в които, зад желанието за самота, стои още по-силното желание за някой, който да те прегърне, някой, който да ти покаже, че не си сам. Точно в тези моменти, уж на желана самота, искаме да чувстваме, че има някой, на който му пука за нас, някой за който ние сме важни... Това съм го чувствала... и то не веднъж...
Затова много ме боли, че в такъв момент за теб, не успявам да ти покажа колко си важен за мен. Тъжно ми е, че не успявам да ти дам усешането, че не си сам... че на мен "ми пука" за теб... че означаваш много за мен.
Искам да разбереш, че ти си част от моя живот! Както и аз от твоя. Както и да го погледнеш - така е. И няма по-важни и по-маловажни неща. Ти си от най-важните неща за мен! Защото моите чувства, са най-важното нещо за мен. А чувствата ми към теб са много силни. И това е нещо, което изненадва и мен самата. Колкото и да съм си мислела, че се познавам, и все пак знаейки, че винаги мога да изненадам с нещо дори и себе си, не съм очаквала това от себе си. Макар и неочаквано като чувства, които мога да изпитвам, като сила и отдаденост на тези чувства, то аз съм щастлива, че това съм аз. Щастлива съм, че съм способна на такива чувства. Щастлива съм, че точно ти ги събуждаш в душата ми! Щастлива съм, че те обичам. И ми е мъчно, че не успявам да ги разкрия достатъчно пред теб. Това са думи, но думи, които не могат да изразят и една малка част от това, което грее и топли душата ми.
Ти влезе в живота ми като един лъч, който освети и стопли ежедневието ми. Ти си този, който ме кара да се чувствам жива, да искам да живея в този живот. Благодарна съм ти! И те обичам! Сърцето ми няма спомени за други такива и толкова силни чувства.
Искам да си част от живота ми и през останалото ми време на тази земя!
А ти? Ти какво искаш?
Прегръщам те, моя любов! С много нежност и с всичката си обич за теб!
.

красота... щастие...

Красотата е навсякъде край нас. Толкова много красота има... Красив е изгревът сутрин... закачливият слънчев лъч, който си играе с погледа ми сънен още. Красиво е малкото цвете край пътеката... поляната преливаща от багри и ухания... Красива е детската усмивка... глъчката момчешка под прозореца... Красив е погледът на милия... нежната прегръдка, в мига когато усещаш, че си целия му свят... и той е твоят... Красиви са мислите, които ме водят по пътеките - мечти... мечти за красота... Красотата е извън нас... красотата е и в нас... И си мисля, колко малко трябва, за да видим красотата навън... само едно мъничко желание за това. И малко по-голямо желание да видим красотата в нас си. Малко по-трудно е. Самокритични сме, а не трябва. Природата е създала онова красиво цвете в градината... Но тя е създала и мен, не по-малко красива... душата ми, която може да усети красотата на света... Цветето е щастливо... слънцето му изпраща най-топлия си и светъл слънчев лъч... вятърът му дава нежния си полъх... летният дъжд утолява жаждата му с живителни капки... Защо да не съм щастлива и аз... имам топлина... и нежност... и любов... Какво от това, че утре вятърът и дъждът ще се наговорят и ще скрият засмяното лице на слънцето? Какво от това, че някой ще се опита да помрачи усмивката ми? То... цветето ще намери силите, които природата е скрила в него... ще поизправи стеблото си, ще се понакипри и ще разцъфти отново още по-красиво, още по-уханно... А аз... колко пъти съм го правила... поизтупвала съм тъгата от душата... отмятала съм болката от сърцето... сълзите са промивали раните в мен и... отново усмивката е с мен, душата ми разцъфва по-красива, по-щастлива... това съм аз - по-силна, по-добра, по- красива... такава каквато природата ме е създала. Щастлива съм... чувствам се красива... И съм благодарна! На природата, че това съм Аз! .

душата ми... щастлива е...

Имах най-хубавия ден! Аз съм най-щастливата жена! Съдбата бе щедра към мен и ми дари незабравим празник! Благодарна съм! Благодаря ти, моя любов! Виждаш ли розата...? Значи... виждаш душата ми... Разтваря се листенце по листенце, разцъфтява... разцъфтява от дъха на твоята нежност... от полъха на твоята топлина... от докосването на твоята обич... и ухае... С теб душата ми разцъфтя! С теб, тя цъфти всеки ден, всеки час, всеки миг когато си до мен! Ти, както слънцето събужда утрото, събуждаш в мен заспали чувства, несъбуждани желания... Ти ме даряваш с най-големия дар за една жена- усещането да се чувства жена... желана жена... обичана жена... "... чувствена си..." - Ти разбуждаш тази чувственост в мен... и само ти се радваш на уханието й... А душата ми... щастлива е... .

криле...

Хубаво е! Намерих си крилете... Или те ме намериха... Отново е полет... Чудесен полет... Ах, как обичам да летя... Разбира се в компания ;) Сещам се за нещо прочетено преди време: "Всички сме ангели с едно крило. Можем да летим единствено като се прегърнем един друг. " Ха, днес се чувствам като... ангел... Прегърната... летяща... влюбена усмивка... /добре, че не ми го пише на челото/ :):):) .

вярвам, че отмина...

В отминалия ден... колко пъти си казах- до тук съм, повече не мога да понеса, вече ще е само нагоре, няма повече накъде, на дъното съм...
Имах нужда от моята си Вълшебна Фея. Тя усетила, бе с мен. Поплаках си, излях си всичко... и ето... обещах, че ще си поизчистя крилете и да гледам нагоре... да се глася за следващия си полет, по-вихрен и красив от всеки друг...
Но... ето, че започнах подготовка, дойде и усмивка... малко плаха, но все пак усмивка... Но щом нещо може да е и по-лошо... съвсем неочакван удар... и пак паднах... пак съм там... на дъното... студено и тъмно...
Но има и задължения, които не мога да отменя... добре, че ги има... неотменимите неща... Онези задължения, които сами сме си избрали, за които се питаме: защо са ни?, но без тях не можем...
С каменно лице, със затворено сърце, се "направих хубава". Изглеждам сериозна и делова, кой ще разбере за затвореното ми сърце, кой ли се интересува какво е зад каменното ми лице и фалшивата усмивка...
И отидох... на концерт...
Очаквах нещо красиво, различно... а получих най-невероятното преживяване... изумена, впечатлена, развълнувана... сърцето се отвори, усмивката бе за изпълнителите... и за мен...
След концерта душата ми пееше, сърцето ми сияеше... исках да си запазя всичко за мен, затова си сложих пак деловата усмивка и... не исках да допусна никой до себе си... това си е мое изживяване, мое си е!
Денят не бе свършил... делово довърших и професионалните си ангажименти и след това се отдадох в прегръдките на музиката... и още съм там...
Време е да се предам и в селенията на съня...
А утре... всъщност днес... ще видим какво ми е приготвил животът...
.