Различието е онзи момент, в който в погледа отсреща изненадата в искрена усмивка заблестява.
Когато усмивките са част от дните ни е тъй прекрасно.
Съботата се оказа слънчев ден във всеки смисъл. Слънцето в душите се усмихваше на декемврийското слънце. Вятърът, силен, облаците отнасяше и следа от тъга в мен не оставяше. Часовете заедно пак не стигат, сякаш вятърът и тях на бързо бе отвял. Но минутите, наситени с нашето присъствие, се превръщат в спомени най-топли. В прегръдките, макар и кратки заради приличието предхорско, с топлина зареждаме се. Но онази топлина, която погледите ни издават, тя е нещото, което има смисъл.
Често напоследък, мислите ми поемат в посока една. За взаимността, която пропорционална е на времето ни заедно. За чувствата, които все по-силни са, със силата на времето са подкрепени. За онези мигове, когато не можеш вече да си представиш живота без другия. И не искаш...
И идея си нямам кое и как възможно е да бъде. Но знам, че съм щастлива. Щастлива съм сега и утре ще съм. Защото искам... Защото заслужавам... Защото щастието в погледа отсреща виждам... Защото щедра е към нас съдбата.
Ако преди година, две или даже пет, някой беше казал ми, че днес ще бъде тъй... щях да се усмихна и да кажа - фантазьор... Но, да... мечтите сбъдват се. Ако в тях е вярата голяма. Въпросът е: колко ли да е голяма? Ами... много! Безгранична и... с усмивка.
Мечтите си - мечтая си ги всеки ден. През нощите сънувам. В прегръдка най-нежна - сбъдват се.
Мечтите ми за двама са... Знам го, но не зная как да го докажа. Сигурна съм, че ако мечтите на двамата са без ограничения, те със скоростта на светлината ще се случват...
Съдбата чака нашето позволение, за да ни ги сбъдне. Нашите мечти... неограничени от правила, съображения и така трябва...
Нека смело да си ги мечтаем... и с обич...
Няма коментари:
Публикуване на коментар