.
Онова особено ухание във въздуха, когато се усеща живот във всяка молекула, която вдишвам.
Усмихнах се. И ми стана тъжно. Малкото момиче в мен си иска дебелите преспи сняг.
Разколебана съм какво искам.
Колебанията ми не са само по сезонния въпрос.
Като махало се люлея между искам и трябва. Между сълзи и усмивки. Между сън и безсъние.
Уморено ми е... Безсилно ми е... Безсветлинно ми...
Колкото и да се взирам напред, нагоре, и дори назад, никъде не виждам светлината си. Дори искрица няма, която да ми покаже посоката.
Преспите сняг... те покриват всичко, което не искам да виждам. Те създават усещането за уют и топлина, сгушена в креслото до камината с чаша липов чай... Не се налага да правя избори, просто си стоя... в безвремие облечена.
Искам и трябва... Трябва... според модела на други... Искам... невъзможното... отново някой друг определя възможностите...
А аз просто искам...
искам топлина, искам живот, искам усмивка, искам обич, искам нежност, искам разговори, искам спокойствие, искам увереност...
Много ли искам?
Май ще си остана само с искането... невъзможно е, когато се намесва трябва и когато, и друг определя възможностите и се съобразява с определеното от други...
А аз искам... и няма да се предам... само днес ще си почина... от искам, от трябва, от избори...
Уморена съм...
Няма коментари:
Публикуване на коментар