лека нощ

... ни съмнения, ни угризения, ни други тежки мисли намират почва в мен сега... просто ми е топло... топло и спокойно...
ах, тези прегръдки... отивам да се гушна в тях в мислите си...
лека нощ!

две ръце... и още две...

Две ръце... и още две... прегръдка топла... горещи устни... желание... целувки страстни...
...
... топло е... уютно е... нежно е... спокойно е...
...с две ръце... и още две.

слънчев лъч

Утро е. Просветлява денят. Небето е мрачно и навъсено. Дърветата все още са с пъстрите си есенни дрехи, но са тъжни. Студено е. Мъглата бавно се вдига по склона...
Улисана съм в съботното ежедневие между кухнята, децата, пералнята, простора, тенджерите, прахосмукачката...
-О, слънчев лъч! Толкова си прекрасен надничайки в прозореца ми. Радвам се, че те виждам. Неочакван си, но толкова желан. Ела, ела... Виждаш ли усмивката ми? Ти, пътнико небесен, мил си и добър, занеси една дозичка от твоята топлина в компанията на моите усмивки, в един прозорец. Погледни навътре и закачливо се усмихни в лицето. Заблести в погледа и... виждам усмивка на устните... Благодаря ти, слънчев лъч! Стопли не една, а две души, които копнеят за топлина...
Стоя замислена до прозореца. Навън облаците и мъглата отново са във владение. Слънчевият лъч и гласът по телефона са топлината в душата ми.
Хубаво е...

диалог със себе си...

Познаваш ли се? - Не!
И сега? - Не знам...
Какво искаш? - Мислех, че знам...
Какво даваш? - Всичко... и повече дори...
Какво получаваш? - Мислех, че е достатъчно...
Какво е любовта? - Всичко.
Какво ще правиш? - Ще обичам...
Кого? - Всички.
Може ли така? - Ще опитам... пак...
И после? - Може би ще ми е по-добре...
Какво има? - Нищо... празнина...
Защо не я напълниш? - Не мога, не приема любовта ми...
Нали знаеш, че няма "не мога"? - Знам.
И тогава? - Лесно е за оправдание.
Пред кого се оправдаваш? - Пред себе си.
Нали знаеш, че така не става? - Знам.
И защо го правиш? - По инерция...
Помага ли? - Не.
Защо не спреш да се съжаляваш? - Аз... знам, че съжалението не помага, съжалението е слабост...
Щом знаеш, защо го правиш? - Стига! Питай друго.
Пак ли ще се променяш? - Пак.
А дали е промяна? - Така искам да е...
Не ти ли омръзна от опити? - Много...
Защо? - ...
Какво искаш? - Топлина...
Само? - А ти какво искаш, да ти кажа, че искам любов ли? Ок, искам, но къде е? Изморих се...
Защо пък изморена? - Така се чувствам...
Защо не направиш нещо? - Нали все това правя - "нещо"...
Защо не опиташ да се успокоиш? - Спокойна съм...
Кого заблуждаваш? - Себе си.
Защо го правиш? - Знам ли...
Какво знаеш? - Нищо...
Защо не научиш? - Нали все това опитвам.
И сега? - Сега...сега... лицето пак ще се усмихва при среща с другите...
А сърцето? - О... то ще плаче... ще боли...
Само? - Не. Пак ще повярва...
На какво? - На обещание... на усмивка... на... А бе, то лесно вярва...
Сама ли си говориш? - Да. Ама си казвам, че си говоря на ум... ;)
Дали не си луда? - О, това е сигурно. :):):)
...

изморих се да се питам...

Очаквам обещаното обаждане за преди две седмици... всеки ден. Няма го... Щеше да бъде обаждане, в което да си уговорим вероятна среща... Всички срещи са... вероятни и... условни... с много "ако...". Вероятната дата трябваше да е тия дни... вече е невероятна... невъзможна...

Не исках да мисля негативно... вярвах до сега, че ще чуя желания глас... ще усетя желанието в него... ще усети желанието в мен... А сега се питам... дали все още има желание в мен... дали както толкова пъти съм мислила, че това е края... когато чуя гласа му... ще усетя лудостта в мен... Все повече се съмнявам... Този път май няма да получа и обаждане с оправдания... оправдания за съвест...
Дали защото един "топъл чай" сякаш "подреди" всичко... или разбърка повече... Дали защото прегръдката, която е тук... до мен... е толкова топла... така достижима... някак си спокойна и сигурна... и става все по-желана...
Въпроси... и въпроси... и пак въпроси...
Изморих се да се питам...
Искам топлина!
И топъл чай... с топла прегръдка...

...

Нямаш идея, как къщата е пълна, а аз съм толкова сама... Похвалих ти се, че днес цял ден домакинствам, правих го с желание и удоволствие и с много любов. Продължавам и сега, а никой не забелязва. Поканих ги да седнем да вечеряме заедно, все пак в хубаво когато сме всички тук... познай, само синът ми дойде, другите- ама не сега, после, какво има за ядене, аз не искам, нека си доуча... Сега всички са в хола, но всеки гледа в различна посока... е...ми, обърнах се и аз към компютъра... Отивам да взема дрехите от пералнята и да простра, че мене чакат...
Затова, с най-голяма радост и любов и без никакви угризения ще те прегърна... Макар и за кратко, днес ти ми даде с пъти повече усмивки и топлина...
Ще ме прегърнеш ли сега?

време за мечти

Есен е. Късен следобед е на все още топъл октомврийски ден. Облачно е. Мъглата се спуска от върховете на скалите. След размисли и колебания надвих мързела си и излязох с велосипеда. Приятно е. Спокойно е. В неделния ден другите са предпочели мързела си. Това ми дава възможност да се насладя на разходката си както аз си знам. ;)
Многоцветна есен е. Пъстротата дава усещане за топлина. В жълтите листа въпреки облаците се отразяват слънчевите лъчи. Като малки слънца са. Връщат лятото и летните спомени в душата. И сега е топличко там. :)
Въпреки, че есента е сезон, който "по правило" ми носи тъга, има и дни и като днешния, които ме зареждат с оптимизъм и топло настроение. Ето, само един час на алеята в среща с пъстрата есен и вече имам друг поглед върху всичко заобикалящо ме. ;)
Този час ми даде усещане за пълнота, за топлина, за завършеност. С тази завършеност се ражда надежда за нещо ново, за бъдеще, за оптимизъм.
"Случайно" ми попадна една мисъл на Ричард Бах "Никога не ти се дава мечта без да ти се даде и шанс да я осъществиш"...
Ами, да. Така си е!
Време е за мечти! ;) :):):)