събиране на мисли...

Не мога място да си намеря от мисли... все тревожни... Вероятно отстрани погледнато ще се окаже, че са неоснователни... Ей, това не мога да го разбера - искам да се усмихвам и да мисля позитивно, но къде ми отива всичкият позитивизъм в такива моменти? Моменти, в които сякаш се самонавивам сама с мисли в черни краски... Май така е и днес... Не издържам повече между тези стени, имам нужда от въздух... много въдух... от простор... Излизам и отивам в гората... Посреща ме силното ухание на пролет... цвят... треви... зелено... Толкова зелено е невъзможно да се опише. Има неизброим чет нюанси на този цвят, така завладяващ погледа... Дърветата се надпреварват да показват премяната си. Други в бързината са облекли цветната си дреха. Тревите, крили се до скоро, бързат да покажат цялата си прелест от цветове и ухания. И уж наглед невзрачни, дребнички цветенца, усмихнали се покрай пътеката, усмихват и душата ми. Влизайки навътре сред дърветата, няма как да не почувствам присъствието на живот в гората. Невидим е, но закачливо-любовния зов на птиците оглася всичко наоколо и е на път самотата в сърцето ми да се разсее. Но и не може съвсем да си отиде, напомняйки ми, че моят зов за близост е... отложен... Потънала в мисли, усмихвайки се на красотата край мен, достигам до водата... Желание да седна... но не на пейката... Сядам на брега, в тревите... с поглед в течението... и желание да измие всичко тъжно и мрачно от мислите, душата и сърцето... Тишина... и птиците ли усетиха нуждата ми от тишина? Нуждата да чуя себе си... онзи глас в мен, който ми казва да не мисля... и да вярвам в хубавото... Водата се е забързала... за среща ли... или да отнесе по-бързо тъгата ми и невярата... Усещам, че дишам по-дълбоко. Свежест изпълва тялото ми. Спокойни мисли се навъртат в душата ми. Поемам въздух още по-дълбоко. Изпълва ме желание да се слея със земята... лягам назад... над мен е розовият храст, ясносиньото пролетно небе... и птичият хор оглася всичко наоколо... усмихвам се... Усетила се в единение със земята, изправям се и спокойния ми поглед открива неповторимостта на вечерния час... времето преди залез... Върбите на другия бряг са свели клони с желание да се докоснат до течението, което забързано минава край скалите и отнася сенките със себе си... Изправям се, дишам по-дълбоко, по-спокойно... Ведро е... и по-оптимистично... усешам, че съм надвила и ината си... Обратният път е по-усмихнат, по-лек... Имах нужда от движението. Имах нужда от срещата с природата. Имам нужда и от топла прегръдка... Е, да не съм максималист днес... и утре е ден... ;) /утре ли?... ми, то дошло ;)/ Тогава... до изгрева на слънцето, което ще изгрее и в душите ни... :)