дъждовна нощ...

Събудих се. Усмихнах се на спомена за усмивка в съня. Погледнах часовника и станах. Рано е. Излязох на терасата. Пролетен ден. Усмихнато и слънчево утро. Закачливи птичи песни. Хладен повей на сутрешния вятър. Телефонен разговор. Усмивки. Пожелание за хубав ден. Виртуална прегръдка... ей, така, така... И много, много усмивки. Хубаво и изпълнено с настроение и топлина начало на деня. Казват, че денят си личал от сутринта. Сигурно е вярно. ;) Не, не е кой знае с какво запомнящ се ден. Един обикновен, спокоен, усмихнат, съботен ден. Като дейност може да се нарече и мързелив. По обед се събраха облаци, закапа. После пак се поусмихна слънце. Заваля. Спря. Пак заваля. Навън вече е нощ. Започна с дъжд. После спря. Сега отново вали. Чуват се капките по покрива, капчуците имат сякаш нов глас. Някак си пролетен. :) Приятно ми е да го слушам. Особеното на днешния ден е спокойствието, което владее мислите ми. И усмивките в душата ми. Това съм Аз. Днес се чувствам себе си. За разлика от изминалата седмица изпълнена с вътрешно напрежение, което не успявах да освободя. Напрежение, което сякаш няма основателна причина, но така ме бе обсебило, че не усещах себе си. Опитвам се да намеря отговор защо се чувствах толкова зле през миналите дни. Какво породи апатия, нервност, тревожни мисли, главоболие, безсилие, сълзи? Причината в моите мисли ли е? В невъзможността да ги владея? В променливото пролетно време на циклони и антициклони, с които ни засипват синоптиците?... Доста съм чела по темата, без да се правя на всезнайко, мисля, че съм научила доста начини за справяне с такива състояния. Има толкова много методи и възможности от вида "направи си сам". И те не са от вчера. Това е хилядолетна мъдрост достигаща до нас през времето. И сега най-трудният за мен въпрос: Защо имайки тези знания, а дори и някои умения, в труден за мен момент не мога да си помогна? Дали си отговорих с мисълта, която прелетя през съзнанието ми? Аз не съм единак. Човекът е социално същество. /май така пише по дебелите учебници/ Когато споделих смутените си и заплетени мисли, когато усетих вниманието, когато се почувствах значима, когато усетих желанието да ми се помогне... сякаш намерих силите в себе си, намерих усмивката, която бях скрила от себе си. Благодаря ти, мила Фейо! Но останали все още объркани мисли, в опит да ги доразплета, с усещане, че ги заплитам повече, надвих егото си /след два дена, мисля, че точно това се случи/ и получих топла телефонна усмивка, гарнирана с виртуална нежна прегръдка "ей, така, така...". Усетила прилив на енергия, знаех, че всичко е наред. И така се получи. :) Днешният ден, с нищо забележително, което да се е случило, е един от най-хубавите ми дни. Ден с топлина, спокойствие, в мир със себе си и с околните, с усмивки. Е, ако съм максималист, може да кажа, че имаше какво да се желае още, но ще спра и няма да го кажа. Винаги има още нещо в повече... Искам да се радвам на това, което имам сега, днес. Може и да е малко, но е мое. Всъщност, спокойствието и хармонията, които ме владеят в тази дъждовна нощ, са нещо много голямо, нещо важно за мен, защото се чувствам себе си. След изминалата седмица на тъга и сълзи, мога да го оценя... и си го искам! :) Оказва се, че са прави тези, които казват, че можем да оценим това, което имаме, едва когато го загубим. Е, това е едно от потвържденията. :) Хм, май цял живот получавам потвърждения... за какво ли не. /така е, като не се уча от грешките на другите, а "държа" да си правя моите ;)/ Дъждът е спрял. Навън е тихо. Ухае на измита пролет. Нощният хлад нахлува в стаята. Освежава ме. /за кога ли?... време е за Сънчо/ Леглото ми, самотно е... не е привличаща мисъл. Но запазила усмивката от днешния пролетен ден, запазила топлината на виртуалната прегръдка, ще се сгуша в нежните си мисли в теб, мило момче... в мислите си... И съм готова да посрещна предизвикателствата на утрешния ден. С усмивка! :):):) .