неделни мисли разпилени

.

Разпиляно ми е...
И припряно...
Не успявам мислите си да събера, камо ли да подредя...
Пилеят се... преследвам ги с надежда да ги уловя...
Напразна е надеждата... в добавка и жегата я изпарява до капчица последна...
Работите ежедневни, колкото и да са всепоглъщащи времето ми и запълващи ръцете ми, не са достатъчни, за да спрат мислите ми.
То да бяха поне мисли като мисли, а те все на сълзи го докарват тия дни.
Добре, повтарям си че причина няма... Каза ми, че не трябва да се тревожа за нищо...
Защо тогава тревогата в мен се е вкоренила? Как да я изкореня до последното й коренче - съмнение?
Не, това не съм аз...
Дали денят ми утре ще промени настроенията ми? Ето, пак надежда в мен се ражда... Готова съм да се усмихна с тази надежда...
Искам да изгоня безсилието от себе си. То не ми е същност.
Но и то в последните дни се е настанило в мен. Безсилие от усещането, че не мога да ти помогна. А толкова искам да намерим начин да преодолеем заедно проблемите. Защото съм сигурна, че решение има и то е съвсем близо. Защо не го виждаме?
Не искам да допускам отчаянието дори да се приближи до нас. То не е добър съветник. И изобщо не ни е нужно! Моля те, не го допускай, дори за миг...
Искам да мога вярата си да ти предам. Сигурна съм, че когато стане вяра на двама ще е по-силна, многократно по-силна! Вярата ми, че утре ще е по-хубаво!
Да, времето безмилостно препуска и дори не се обръща назад. Не ще успеем да го спрем.
Но ако успеем в неговия бяг да намерим себе си... и другия... Друго не ни трябва... 
Обичта ми все по-силна е! Тя е такава... може само да се увеличава...
Как искам обич да е решението...
Защо ли всичките ми мисли,, дори и разпилени, ме водят към заключена врата и ми нашепват, че ключ е само Любовта...
Защо?!...

Картинката при Кръстю... си почувствах...