понякога...

 .

Понякога ми идва в повече...
В повече ми е да не ме желае...
В повече ми е когато с недомлъвки ме не иска...
Толкова е лесно в това понякога да се не искам и аз...
Толкова е лесно да искам да се загубя...
И знам, че никой няма да ме търси...
И знам, че на никой няма да залипсвам...
Сама си го правя...
Сама си и вярвам...
Сама се и разочаровам..
Никой не го може като мен...
Само аз мога да си градя кули от очаквания... и да си ги събарям... пак сама...
А искам толкова малко... малко обич...
Много ли е?
Май е прекалено... много...
Думите не значели... казват някои...
Не... Много даже значат...
Можело без думи...
Имало начини много - да кажеш всичко, което си поискаш и без думи...
Може би... ако съм от света на животните... или ангелите...
Но аз съм само човек... при това - само една жена... обичаща...
Обичаща мъжа на живота си - съдбата ми го подари...
Обичаща децата си...
Обичаща близките си....
Обичаща живота... живия...
Жена съм... която разбира от жестове... от погледи...
Но разбира и от думи... ДУМИ...
Няма думи...
Има мълчание...
Има "ненужно е да се повтаря"...
Има "вече сме говорили"...
Много искам... прекалено е...
Но... такава съм...
Понякога крайна... понякога безкрайно търпелива... понякога тиха... понякога стихия...
И обичаща... с душата и сърцето си... с безкрайна обич...

Сълзата си при Драго срещнах...