вдъхновение...

.
Нещо ми е... някакво такова... философско.
И се питам - какво е вдъхновение.
Може да се нарече и муза.
Mного е странно усещането, когато нещо отвътре ме кара да напишa нещо и това желание не ми дава мира. Когато седна пред клавиатурата и монитора, сама не усещaм как минава времето и какво се е  получило. Когато го прочета виждам и осъзнавам, че и идея съм нямала за написаното, сякаш някой друг ми е диктувал...  Нямам никакво обяснение, което да е разумно. /Дали пък не искам много от себе си  - разум... ;)/  Не рядко сядам с някаква идея. Докато си търся подходяща картинка, попадам на друго и изведнъж... необяснимо е. Думите сами ме намират. Резултатът... не смея да си и помислям. Изненадвам се, че сред многобройните блогове със стойностни неща, то и моето местенце си има своите, редовни и винаги добре дошли гости. Благодаря!
А вдъхновението... замислих се и тръгнах да го проследя. Много е непостоянно, не знае посока една, разпилява се. Поражда го усмивка плаха... дума нежна... цветето напъпило... детски смях... Да изброявам мога и до утре. Неразгадано си остава вдъхновението за мен. Дали да не откажа се да играя си на Поаро?
Защо пък да го разгадавам? Нима ми трябват тайните му? Нека му се радвам когато си е с мен. Харесва ми вълнуващия миг, когато ме влече и малко ми подсказва, но никога не знае се докрай.
И днес е тъй. Поведе ме... идеята ми бе една, а май друго се получи. За първата идея, друг ще е денят, а може би нощта на мойто вдъхновение.
Хубаво е, когато музата ме преследва във всяко мое начинание. Може да в проекта с мен, а после в кухнята да се намести, с книга ме привлича, а после със разходка... Хубаво е...
Сега ме вика в посока нова. Любопитна съм и нетърпелива. С вятърния полъх да поема... този избор ми харесва...

. 

писмо, в огъня изпепелено...

.
Цялата съм огън... днес.
Изгарят ме желания отвътре.
Изгарям в погледи студени през деня.
Сърцето ми желае само теб.
Погледът ми иска теб да вижда.
Ръцете отмаляха в мечтата да  прегърнат теб.
Устните пресъхнаха  жадни за целувките ти.
Всяка моя клетка те желае и до лудост ме гори.
Сълзите ми горещи са и стичат се през мен.
След огъня остава само пепел и мъгла... и нощта...
В пепелта искрица там се крие.
Че утре нов ще е денят.
Събирам пепелта от огнени желания.
Забърквам с парещи сълзи.
Искрицата надежда ще ги пази до утро ново,
което при теб ме води.
Огънят ми няма да те изгори...
топлина от него ще струи.
Сълзите в нежност ще се преродят.
В прегръдките ти любовта пречиства ме
и ме преражда...
За този миг щастие готова съм
и пак ще изгарям
и ще се прераждам...
с теб...
във теб...

.

дните ми...

.

В дните ми има разнообразие.
Работата всеки ден ми е различна. Не е свързана с много хора, но все пак съм зависима от колеги и те от мен. В крайна сметка се получава екип.
Но и имам свободата да работя където си искам, когато ми е кеф и колкото ми се ще. Рядко съм притисната от срокове, но се справям и тогава.
В ежедневието ми има предостатъчно и домакинска работа. Понякога се гордея /нескромно е, знам, но за кога ли вече и скромност.../, че съм доста оправна домакиня. То, не че някой забелязва... Но пък ако си позволя да "забегна" от дейностите, обичайни за мен, то, това се вижда. Веднага...
Вече спрях да се впечатлявам от такива неща. Дали пък не свикнах или пък е от възрастта? Едно е сигурно, така ми е по-спокойно. А иначе, обичам да си домакинствам, не се оплаквам. Но е много по-приятно когато все пак някой се сети да го оцени. Понякога поне...
И така - равносметката е: оправна и бързо-сколастваща, успявам да си "намирам" и моето си време. Онова време само за мен. Хубавото е, че все по-рядко давам обяснения за това. Може би свикнаха с поредната ми "лудост", която днес се изразява в мое време.
Но идва и проблемът, 'щото то, няма такова нещо дето все е хубаво.
Моето време искам да споделям. Искам да не съм сама.
Хей, мила, как така? Хем да си е "твое", хем пък и да не си сама...
Така е. И най-щастлива съм когато  моето  си време споделям с нежност, с топлина и с много обич. Тогава дните ми са пълни, истински и тъй добри.
В дните с несподелено мое време ми остава нещо празно, малко тъжно.
Затова пък в следващ ден, очакван, всеотдайна съм във любовта си, тъй както чувствам и у теб е... Питам се понякога, дали дните ми без теб са изпитание или са урок за моето търпение...
Ти си моят разум, не веднъж възпрял ме от крачка в грешната посока. Но ти си и вдъхновението мое за дните ми напред, които са ми отредени. Ти си слънцето в мрачните ми дни, което в мен изгрява и правиш ми света по-светъл.
Обичам да ми е светло. Обичам да ми е топло. Обичам да ми е и нежно. С думи казано накратко - обичам си те теб!
Времето е вече нощно. С изгрева ще изгрее и надеждата да те прегърна в този ден.
А във време нощно, мога само в мисли аз да се завия, и да ме топлят спомени от дни, в които ти до мен си...

.

сънена...

.
Мислите ми сънени, още разпилени са...
Късното лягане, времето променливо, съботният мързел - всички са се наговорили и сякаш против мен са.
В утро, което даже не е и ранно, все още чудя се от'де да я захвана. Че работа ще имам, знам го и предчувствам. Но има нишка мързелива, дето още иска да ме излежава.
Повод за усмивки пак ще си намеря. Вече помъдрях и знам, че усилието трябва да е мое. На готово нищо се не получава.
За тонус в денят, трябва да се пораздвижа. Ленивостта ще си отиде, до следващото утро мързеливо.
Мързелът присъщ не ми е /или тъй си мисля аз ;)/  Обаче в събота безцелна, със спящи всички покрай мен... нещо в мен ме заразява. И даже мислите ми бавни са. Това не значи, че са тихички и стройни.
Мислите ми... пак ме водят надалече. Даже им харесва и забравят сякаш да се върнат. Сънувам ли, мечтая ли... щом усмивка в мен разцъфва, отговор не трябва ми. 
Ще последвам мисъл нова. Най-си ги обичам новите ми мисли. Винаги са свързани с миналите, дори и с нишки тънки и прозрачни. Нишките невидими са, но усещат се. Може би защото съм си аз от миналото мое, от днешния ми ден и аз ще си бъда утре...

.

в сънят ми...

.
  В сънят ми има сънища странни. Понякога и логика в тях съзирам. Но по-често ме изумяват плетеницата от образи.
Нормално е, че винаги сънуваме, такива са фазите ни на съня. Нормално е да не  помним сънищата сутринта. Нормално е и да помним само усещанията от съня. До скоро ми се случваше всичко от нормалното. Напоследък се изненадвам, че си помня сънищата. Май няма нощ без спомена, че съм сънувала. Ако не помня подробности, то помня усещането, което ми е носило съня.
Само един път се събудих и усетих, че бягам, бях изплашена. Другите сънища ми носят усмивка и усещане за нещо хубаво...
Все по-често се случва да мога да разкажа подробности от съня си. Рядко нещата, които сънувам са свързани. Изключително рядко сънуваното има връзка с ежедневието ми, с някое събитие, реплика, мисъл от деня. Това, което се повтаря е един човек... присъства като образ, като чувство. Понякога в допустимо реална ситуация, друг път в невероятни приключения дори. Казах му: тази нощ ще те сънувам... Само Господ знае, бе отговора. Прав е. Но нещо в мен ми казва, че пак ще е в съня ми. Дали защото мисълта, с която заспивам е за него? Тази е и мисълта сутрин, когато алармата ме разделя от съня...
Сънища... странни, непредсказуеми...
Сънища, по някакъв необикновен начин предчувствани и сякаш извикани...
Може би защото денят е към своя край и защото е време за сънища, то и мислите ми са такива...
Тази нощ ще имам сън... и предчувствам кой ще е в сънят ми...

.

днес нещо случи се...

.

Днес...
Днес...
Днес усетих...
Днес разбрах...
Днес почувствах...
... любовта...
А може би изобщо не разбрах какво се случи...
Може би усетих те... и те почувствах...
Тъй както никога до сега. 
Всичко бе като магия. Усещах теб във мен, усещах мен във теб...
Почувствах, че единството усетихме и двама.
В миг остави ме без дъх, загубих се във теб... и исках там да си остана... В прегръдката... в целувката... във теб...
Днес нещо случи се... ново, силно, неизпитвано и неизживяно до сега...
Днес нещо случи се... любовта се случи...
Днес аз обичах... Днес бях обичана... без думи...
Днес всичко в нас говори... с безмълвни думи... с думите на любовта.
Твоят поглед е магия. Твоите устни ме изгарят, ръцете ти обгръщат ме...магия е това.
Ти  омайваш ме. Пленница съм твоя... и на любовта. И искам пленница да си остана...
Ти моят си магьосник, който днес ми сътвори най-прекрасната магия - любовта...
Още трепетът, в сърцето и в душата, ме владее. И всяка мисъл пак при теб ме води.
Още мислите ми лутат се, неразбрали що се случи... защо ли им е да разбират?
 Нали сърцето ми почувства го. Нали почувства го и твоето сърце.
Чувството необяснимо е и неземно.
Какво направи с мен?
Свят нов ми ти откриваш. И възраждаш ме от пепелта на миналото ми. И прераждаш ме с любов...
Преродена и окрилена съм сега. Дъгата цветна в мен събра. И искам с любов да ти я аз даря.
Подай ми ръка... и поведи ме...
Прегърни ме силно... както днес... и аз ще замълча...
И устните ни впити във целувка, всичко ще си кажат във прегръдката безмълвна...
Чувстваш ли... край нас е любовта...

.

цветен ден...

 .

Цветна съм...
Времето навън е без значение за моите цветове.
Защото чувствам се цялата от цвят...
И настроенията, и мислите, и действията...
Много цвят...
Моите цветове преливат се и контрастират си. С мисли шарени забъркват се. Слънчеви лъчи и пъстри намерения чертаят пътя ми за днес. Планирани идеи са в очакване на сбъдване. Задачите започнати от вчера с лекота завършвам. И резултатите обличат се във цвят, за да не забравя, че цветна съм и аз.
Цветна съм, когато си поискам. Или пък е без причина, ей така. Може би по-ярки са боите на цветността ми, когато... влюбена съм аз. Влюбена и цветна, май това е рецептата за моя ден. И искам, колко много искам само, цвят да ти даря на теб. На тебе всичко ти отива, но защо се киприш все във сиво, дето и на черно се маскира... С теб ли съм, усещам аз дъгата твоя. И колко малко трябва й, за да се оцвети във теб... Цвят вземи си смело ти от мене. Само за мая на твоята дъга. И цветността ни няма да ни доскучае, защото непредсказуема е тя. Непредвидима и променлива е като мене. И сериозна е, и малко строга, като твойта същност. С нюансите на тайнственост, която се бои да не загуби.
А днес е цветен ден. И мъглите, и дъждът, и студът навън не могат да ме помрачат...
Време е за цвят, а може и за мъничко ухание...

.