дъждовна привечер...

Усмихнат летен ден. С надежда съм, че няма да му става навик всекидневното преваляване. От средата на деня се заредиха прегърмяванията в далечината и усмивките на слънцето. Надеждата продължаваше... до преди малко. Слънцето се отправи към хоризонта в лабиринт от бели облачета. От север белотата им помръкна, оцвети се в сиво и мастилено. От далечината се дочу глух тътен. И пак... по-наблизо... Вече стана ясно... разминаването с дъждовните облаци няма да се състои днес. Небесносините петна по небосвода се загубиха, превзети от сиво-бели къдели. Първите капки страхливо докоснаха керемидите и плочите, и се изпариха от топлината оставена в спомен от залязлото слънце. След тях дойдоха следващите, които запяха по притихналите листа на дърветата. Природата очакваше този миг. Усмихнах се. Природата си знае. Защо и аз да не приема този дъжд. Какво значение имат моите очаквания и надежди... /това е друга тема/ Усмихнах се... Поех дълбоко чистия балкански въздух. Дъждът се усили и завесата пред баира отсреща стана по-плътна. Северната стена на къщата в съседство е мокра. Това обяснява защо при мен, на южната тераса е тихо и сухо. Листата на дърветата пред погледа ми, защитени от къщата, пленяват със своето спокойствие, отдали се единствено на дъждовните капки... Ей, там, по-на изток, танцът на вятъра с клоните на дърветата в градината е в разгара си. Клоните се увиват и преплитат с дъждовните струи в любовен танц. Дъждовната завеса изтънява... Тътенът от гръмотевиците се отдалечава... Притъмнява... Нормално е. Нощта настъпва в своите владения. Въздухът изпълващ дробовете ми е с особеното усещане за измитост и с неповторимото ухание на липа... Последните дъждовни капки се отцеждат и само затихващата песен на капчуците, напомня за случилото се... Всичко е притихнало... спокойно и изкъпано... Природата е готова да посрещне нощта... Нощта... само тя е причина да не видя дъгата в небето... Но дъгата в душата... тя е там, в мен... готова да я споделя... .

юлско утро...1... 2...

Ранобудна съм... Първоюлското ми утро започна с ухание на липа... Слънчевите лъчи оцветиха небето над зеления хоризонт. Тревите заблестяха украсени с многоцветни капчици роса. Поемам дълбоко въздух... с него поемам и жизнените сили на земята... поемам и усмивката, която озарява цялата ми същност... усмивката, която бе с мен през целия прекрасен ден... ден на сбъднати желания... ден на нежност... на особено усещане за пълно щастие... И днес се събудих с усмивка... запазила топлина от вчера... Утрото изми погледа си с краткотраен дъжд. Очаквам усмивката му да донесе закачливите лъчи на слънцето... да изпълни дните ми с реализираните ми намерения, които като подредена жена съм планувала... Планове... защо ли? Не веднъж се е оказвало, че непланираното и неочакваното е толкова прекрасно... другото е суета... кога ли ще я преодолея... .

душата ми...

Видях тази прекрасна снимка и... изведнъж се почувствах аз... почувствах, че някой е запечатал моята душа... В същото време слушах и... слушам нещо неземно, нежно и красиво, което докосва душата ми, което я накара и тя да запее... Особено настроение ме обзе и пожелах веднага да го споделя... Красиво е, нали?. .

лятна вечер...

Денят е към своя край. Летен ден, но хладен. А тук в планината е още по-хладно. Обличам жилетката си и излизам на терасата. Красиво е. Има изглед към планината. На запад слънцето клони към хоризонта. Зелените поля и гори притъмняват, обличат нощната премяна. На югозапад, зад онзи баир... на пет-шест километра по права линия, си Ти. Тази близост е вълнуваща. Знам, че съществуваш... знам, че си вече част от живота ми... една прекрасна част... Мисълта за теб ме вълнува... Мисълта... мислите... като птици се стрелват във вечерното небе... и се връщат, а после устремени в друга посока поемат... Лятна вечер е... но от хладните... С поглед, зареян в далечината, поглеждам назад във времето... преди много, много лета... Едно момиче тича по двора... наднича в тъмнината и гони светулките... Вечерният ветрец си играе с къдриците на непокорната й коса... Ето тук се скри светулката... ето я, пак се издаде... Играта й харесва... Викат я за вечеря... баба и дядо са се прибрали след като са свършили работата в градината, по двора, при животните... Толкова вкусно ухае картофената яхния на баба... Дядо ще разкаже за стари времена... тооолкова стари... когато дядо е бил малко момче... че как си спомня толкова отдавна... Ще приседне до баба... ще протегне ръчички и ще поиска да помогне за намотаването на преждата... а, бабо, бабо, хайде пак да ми покажеш как се преде... нека с "моето" вретено... Усмихвам се... ... ... Баба и дядо ги няма... отдавна... но топлината от тяхната обич усетих днес... Не успях да им кажа, че ги обичам... дали го усещаха... дали го знаят сега... Тогава смятах, че да покажа и изразя чувствата си с думи е слабост... каква глупачка съм била... Може би и затова днес се опитвам да показвам и да казвам на хората, които обичам, че ги обичам. Може би някой ще възрази, че когато обичаш някой - приятел, дете, съпруг, любим, думи не са необходими... Не знам. Може би някога не са необходими, но вече мисля, че никога не са излишни... Затова го казвам, освен че го показвам... и го повтарям... Да, обичам те! И ще продължявам... Слънцето отдавна е зад хоризоната...От изток изгрява пълната луна... колко е голяма... и загадъчна... и студена... Мммм, студено е... потръпнах от хладния повей на вечерния вятър. Перести облаци закриват лунното лице... нощните звуци притихват... Време е... Леглото ме очаква... Ще си извадя пак дебелото, вълненото одеало... Ще се гушна във възглавницата и ще извикам онова момиче, гонещо светулките... Над съня му ще бдят феи и вълшебници... ще му изпратят само най-цветни сънища... ще го дарят с най-светли мисли... ще му постелят само топли пожелания... Ела и ти... и за теб ще има топли пожелания... светли мисли... цветни сънища... За теб е и... моята любов... какво от това, че ми казваш, че не трябва да те обичам... Обичта не признава "трябва" и "не трябва''. Тя не знае какво е необходимо и кое не е... Тя просто те... обича... Лека нощ! . .

настроения...

Как да ги владея? Преди два дена бе жега непоносима. Сега вали и е студено. И аз пак... по слънцето въртя се. Сутрините са оптимистични, слънчеви, свежи... Обичам такива сутрини... измити от нощния дъжд, свежестта е във всяка глътка въздух... В такъв момент мога всичко! Никой и нищо не може да провали желаното от мен. Енергия, ентусиазъм, усмивки, щастие, любов... всичко струи от мен и го подарявам с пълни шепи... и имам още толкова много усмивки, настроения, любов... живот... Следобедно се смрачава, облаци покриват душата ми... Слънцето ми е далече... Тооолкова далече... а тук е облак, решил да удави всяка усмивка, всеки лъч... Избрах си този свеж букет... усмихнат, цветен, топъл, влюбен... И ще се усмихна... искам... .

неподредени мисли...

Разхвърляно ми е... Не леглото, не бюрото, не стаята, не къщата... Мислите ми пак поеха по своите си пътеки и пътечки. Обичам когато всичко в мен е в ред. Хармонията на мисли, чувства и настроения... Но всичко е толкова променливо и пак се налага подредба. И пак излизат куп въпроси... сякаш били са в заточение и сега се радват на свободата си. Устремът им ме понася. В началото е като усещане за свобода, но не след дълго необходимостта от отговори приземява полетелия дух на свобода. Опитвам се да отложа въпросите за утре-то. Въпросите за вчера - отминавам... та те са минало. Опитвам да събера въпросите за сега-то. А те са толкова много... и как само повличат със себе си въпросите за "утре"... Като лавина се изсипват върху мен. И как не се намира ни едно отговорче, там в суматохата от мисли. А... дааа... ето там се опитва да се повдигне на пръсти отговорчето на онзи въпрос... Но... какво стана... защо се скри... разбрах... прояснения му поглед привлече облак от нови въпроси... след него се задава и облакът със страховете ми... Страховете... моите страхове... страховете за утре... Но аз не искам да мисля за утре! Искам да се радвам на днес! Възможно ли е? Иска ми се да е... Искам да пренеса днешната радост в утрешния ден... Да си взема шепичка от нея и подквасена с надежда и обич да разцъфти в най-цветен ден... Цветовете на дъгата искам си за спътник... Пъстрите настроения с топлината на една прегръдка искам... Светлите и свежи мисли най-ми приличат на усмивката... Най-силен е въпросът - какво искам? И най-тежък е! И уж е лесен отговорът, все пак това са моите желания. Защо тогава не мога да го подредя? Защо все се губи...? Аз искам... ... ... искам... И какво искам? "Утрото е по-мъдро от вечерта..." - така казват... Кое ли утро ще ме осени с мъдрост? Утре? В очакване съм... с надежда... с вяра... с обич... .

животът е хубав...

Животът е прекрасен!
Жълто - оранжево - слънчево - топъл...
Ей такива усещания за цвят и топлина имам.
И едно особено усещане... хубава съм...
И добра... хей, нали? :):):)
Днес няма пречки, няма проблеми, няма нерешими въпроси.
Днес - един прекрасен ден!
И вчера беше!
А утре... и утре ще бъде!
.