прегръдка...

Прегръдка... топла... нежна...
Две ръце ме прегръщат. Гушвам се. Топло ми е. Нежно ми е. Страстно ми е. Доволно ми е. Спокойно ми е. Топло ми е.
Може ли времето да спре? В този така или иначе мрачен, дъждовен, мързелив следобед...
Радвам се на ръцете, които ме галят и притискат. Които ме желаят и топлят.
В мен напира да пиша, да изразя чувствата, които ме владеят... обаче къде са думите?
Те май останаха в онази прегръдка, която ме владя часове, в които се чувствах жена... и още съм в омаята на тези ръце...
А сега се усмихвам. И казах на един мъж, че мога да се обзаложа и ще спечеля облога, защото знам коя е най-щастливата жена на тази земя. И чух усмивката му... това бе най-голямото щастие за мен.

Прегръщам те нежно и топло!
:):):)

усещане за жена...

Преди време гледах един филм "усещане за жена", хареса ми.
Но не знам защо, днес се сетих за него.
Може би защото днес се чувствах жена повече от всякога...
...топлина... нежност... щастие...
Хубаво ни е!

вълнуващ ден...

Събудих се. Мъглата се процеждаше през щорите на прозореца. Не ми се ставаше. Нощният мързел не ме напускаше. Но трябваше да се размърдам. Е, каквото можах отложих... но не може да се отложи цял ден, може само да се загуби...
Обадих се по телефона и чух най-топлия глас и неговото пожелание за хубав ден... Е, как да не се усмихна? :)
И се започна... усмивка след усмивка...
Моята Вълшебна Фея ми донесе много вълнуващи мигове. Изпитах голяма тръпка от броенето на гласове за моя блог. Как звучи... а като се замисля... никога не съм си представяла, че ще имам читатели. А ето вече съм и "блог на деня". Звучи сериозно. :)
Имах подкрепата на Феята ми, която ми помогна да си организирам моето местенце и все още ми помага със съвети и идеи, а със сигурност и занапред ще е до мен като мой гид в блогосферата на интернет. ;) Нали не прозвуча като закана? ;)
Имах подкрепата и на приятел, който мисли, че нещата, които пиша могат да бъдат интересни и за други. Е, първо не му повярвах, но сега когато виждам, че на някой е интересно тук се радвам, че и аз съм имала какво да кажа.
"Срещнах" много позитивни хора. И макар анонимността да е основното нещо за повечето тук, не се съмнявам, че всеки избрал да е анонимен го е направил, за да може да бъде преди всичко себе си. Понякога е трудно и невъзможно да бъдем себе си в ежедневието. Причините може да са не една и две. Има доста /съдя и по себе си/ мисли и чувства, които е трудно, дори невъзможно да споделим с близки и приятели. Понякога и със себе си се страхуваме да го правим. И тогава едно такова местенце дава възможност да кажем това, което мислим без да се страхуваме от хули и нападки. Поне за мен това място е като отдушник за негативните емоции от ежедневието.
Не искам да кажа, че виртуалното пространство може да замени реалността, а и в никакъв случай не бива. Но не може за всяко нещо да "плачем на рамото" на приятел. Това в повечето случаи натоварва и приятелите ни, а тук... е различно. Поне за мен. Споделила съм, приятел ще го види, ще ми каже две думи, но аз вече ще съм получила облекчение от самия акт на споделяне. И "двете думи" на приятеля ще мога да оценя правилно, а не под въздействие на първичната емоция.
Тук разбрах, че може дума или дори само усмивка от "непознат-познат" да ме накара да се усмихна. Това усещане е много силно. И ако някой ми го бе казал преди два месеца, признавам, нямаше да повярвам.
За мен блогът има и друг позитив. Бях си подбрала и няколко блога, които четях с интерес. Но сега, когато тук си имам "блогрол", всичко е много лесно и винаги, когато пожелая имам нещо вълнуващо за четене. Вероятно и заради това, че в момента имам по-малко работа от професионално естество ми остава повече време за откриване на нови, уютни местенца в блогопространството. Това ми дава възможност да не се затварям в черупка и да си "губя" дните. Така, че... напред ;).
Благодаря на всички, на които им е хубаво тук!
А Аз съм си Аз! Най-истинска и неподправена съм тук! В моето си местенце.
Благодаря ти, мила Фейо!

...усмихната

Тя бе усмихнато дете. Играеше, опознаваше света с усмивка и радост.
Тръгна на училище. Срещна се с много деца. Не бе красавица, но беше умница. ;) Всъщност, тя си мислеше, че не е красива. И май още си го мисли.
Тогава реши, че трябва да изглежда сериозна. Душата й се усмихваше, но лицето й се научи да слага маската на сериозността.
В гимназията се открояваше със способностите си по един предмет, който почти всички ненавиждаха. Обичаше математиката. Това разбира се предполагаше да бъде сериозна. Нищо, че когато решаваше задачите тя се смееше на глас. Никой не й вярваше, че задачите са интересни и забавни.
Така, тя задълго постави маската на сериозност на лицето си. Често започна да я поставя и на душата си.
Но бе младо момиче, на прага на живота. Сърцето й биеше и се вълнуваше. Мечтаеше за дом и семейство. Очакваше своя принц на бял кон. Такива има само в приказките и тя скоро разбра, че животът не е приказка. И... се омъжи.
Искаше да подреди живота и семейството си като в приказка. С много любов и разбирателство. С много усмивки и светлина. Опитваше. Започна да се усмихва по-често. Харесваше й...
Но един ден... си даде сметка, че с годините, въпреки опитите... тя бе забравила да се усмихва. Бе се превърнала в това, в което не е допускала, че може... в една намръщена съпруга, недоволна майка... И си каза: СТОП! До тук!
Поиска да си върне усмивката. Беше й трудно, много трудно. И все пак, тя толкова силно го желаеше, че успя. Усмихваше се на съпруга, на децата. Започнаха да я гледат с подозрение. "Какво й става? Защо не се скара, че не съм си прибрал дрехите?..." Тя бе разбрала, че няма смисъл от тези дребни заяждания, че живота е един, тук и сега. Искаше да го изживее смислено и усмихнато. С много любов! Да, тя обичаше близките си, но май не успяваше да им го показва. И реши... вече ще им го показва по-често. :)
Усети нещо, което не бе очаквала. Колкото повече обич раздаваше, толкова повече любов имаше в сърцето й. Това я караше да се чувства щастлива.
Но... /винаги има едно "но"... и то когато най-не й трябва/ започна да усеща хлад, когато не приемаха обичта й.
Почувства се объркана... и се влюби... и сега е влюбена... очакваща... вярваща... надяваща се... и усмихната!

хубава идея...

От скоро се "разхождам" в блоговото пространство на интернет. На интересни места попадах от списъка с блогове на блоговете, които разглеждах.
Много ми хареса идеята за БЛОГ НА ДЕНЯ. А сега и идеята за БЛОГ НА МЕСЕЦА. Участвам активно. /Е, и да си се похваля малко, де ;)/ Радвам се, че в номинациите откривам много интересни и бих казала вълнуващи места, на които едва ли съм щяла да попадна. Или поне не скоро.
Затова ми се иска да поздравя автора на идеята и всички, които правят възможна реализацията й. Поздравления!
Предполагам, че като всяко начало не е лесно, но пък с времето ще става по-хубаво.
А аз ще продължавам да си разглеждам, да си чета и да се радвам на всяко вълнуващо ме място, където попадам.

нощ е...

Часове наред го слушам ... динамика... сила... мъжественост ... нежност... и отново сила...
Нощ е... В гората, вековна, се събират дивите коне. Черният мустанг застава обърнат на изток. Всички свеждат поглед и го следват. Конски бяг. Бърз. По-бърз. Проблясват гриви. Копитата като едно достигат земята... Гората става по-рядка. Просветлява. Поляна. Лунна пътека. Сребърна от нощната роса. Черният красавец забавя ход. Не! Той лети. Луната осветява черната му грива. Всеки мускул от силното му тяло... Красавец... Чудо на природата! Отново гора. В бяг. И по-бърз... Недостижим. Неземна гледка за земния ми поглед. Небесни чувства за душата ми пленена...

Лека нощ!

плетеница от спомени и мечти

"Случайно" попаднах днес на коледни снимки и картички. Усмихнах се. Върнах се в спомените си... Обичах да рисувам, по детски наивно. Винаги съм искала да нарисувам къща сред гората покрита с метър сняг. Колко ли е изглеждал в детския ми поглед този "метър" сняг... Къща голяма, с много покривчета, с много прозорчета... и задължително коминът, от който излиза дим. Дим от огнище. Огнище събрало цялото семейство. Големите пънове обхванати от огнени езици дават обещание за много топлина. И ухание на зима... Печена тиква, топла питка, сърмички, бели пуканки, от които се нижат гирлянди... Вкуса на печени картофи, извадени от жарта...
Зимата за мен е много сняг, пухкав и бял, задължително навалял през нощта. А утрото е слънчево и студено. Винаги съм искала аз да си проправям пъртина в снега. Слънцето се издига над хоризонта, белотата на снега заслепява и привлича напред. Снегът е толкова чист и "хрупкав"... Обичам да си хапвам от този сняг, мнооого е вкусен.
Минавайки под дърветата си дръпвам по клонче, което посипва лицето ми със снежинки. Усмихвам се, особено усещане на невинност и чистота...
В детските спомени и мечти съм била с много деца, много смях и глъчка...
Сега мечтая за тишина и самота. Да, искам да бъда сама с величието на природата. Искам да чувам тишината на побелялата гора...
След умората от чистотата и тишината да се върна в къщата, където да се стопля. Да усетя уюта на дома...
Дааа... поувлякох се в спомени... сънища... детски мечти... днешни блянове...
Вече искам сняг... дебел, пухкав, бял... цял метър ;)