вярваме... не вярваме...

 .

Днес прочетох:

Винаги вярвай на чувствата си!

Той: Ти си прекрасен човек!
Тя: От къде знаеш?
Той: Имам такова чувство.
Тя: Доста несигурно доказателство. Чувствата може да са измамни!
Той: Затвори си очите. Само за миг... (тя затваря очи и той хваща ръката й) Какво правя?
Тя: Докосваш ме...
Той: От къде знаеш?
Тя: Почувствах го.
Той: Трябва повече да вярваш на чувствата си. Ти не им вярваш достатъчно...

И се замислих... освен, че не винаги вярваме на чувствата си, то често не вярваме в себе си, в своите възможности. Не вярваме, че можем да бъдем щастливи... Не вярваме, че заслужаваме да бъдем щастливи... Не вярваме, че хубавото, случващо се днес, е възможно и в утрешния ни ден... Не вярваме, че колкото и да е тъмно и безизходно днес, утре може да бъде слънчево и пред нас да се разкрие не просто път напред, а дори и магистрала, която просто ни очаква... Не вярваме... не можем да повярваме... 
А дали не искаме да повярвяме на подсъзнателно ниво?  
Подсъзнанието... не, не съм специалист, просто малко съм попрочела... но май това е истината - да успеем да накраме подсъзнанието ни да повярва... да послушаме интуицията си... Да, това е малко трудно и на моменти рисковано, защото сме отвикнали да си я слушаме. Възможно е да се заблудим, че слушаме интуиция, а то да е онзи разум, на който искаме да дадем мъничко почивка. Но какво е риска от подобна "грешка" пред възможността да продължаваме да си грешим невслушвайки се в себе си? А вероятността, вслушвайки се в истинската ни интуиция, да добием нюх към нея и все по-често да ни се случва... Заслужава си. Така си мисля.  

Та такива едни мисли... 
. 

водата...

.
Водата е сила...
Водата е нежност...
Водата е свежест...
Водата е живот...
Силата на  водата, измива всичко край себе си. Всичко негативно... След водата остава искряща чистота и блясък на най-хубавите чувства и емоции. Устремена и заредена със силата на извора, със силата и нежността си вае мисли, чувства, емоции... такива каквито на теб ти харесват, такива, каквито ТИ ги искаш!
Отблясъкът на слънчевите лъчи се насочва там където ти искаш. Можеш да играеш с тях, както ти пожелаеш. Можеш да подреждаш пъстротата на цветните камъчета, които са се оформили, така както ти харесва на теб!
Свежестта на водата утолява жажди, утолява страсти... и поражда нови, по-силни и по-могъщи...
Водата отнася по пътя си всичко... ненужното, за да го претвори в красота, чрез течението си. Позволи й да изглади ръбовете на емоциите и болките, както изглажда камъните, които омайват със своята гладкост... Поеми от водата силата й! Поеми нежността й! Поеми свежестта й! Поеми жизнеността й! Водата е...живота, който ни е дар... Водата... това съм аз, това си ти...
Водата е край нас и в нас... Силата й също... И тайната й...

.

хубаво е...

.

Хубаво е...
Хубаво е когато обичам.
Хубаво е когато ме обичат.
Хубаво е когато говорим и на въпросите, недоизказани до сега, отговори дадем.
Хубаво е в прегръдки нежни да се предадем.
Хубаво е когато... ни е хубаво...
В този миг когато ми е хубаво съм щастлива. В този миг щастлив си ти... Хубаво е...
Щастие... Понякога, тъй малко трябва ни.
Любов... всичко тя е...
Хубаво е...






.

защо ли...

 .

"Обратното на любовта не е омразата, а безразличието!" - прочетох го някъде из нета...

Харесва ми да мисля, че съм специална... за някого.

Но всъщност, на кого не му харесва?

Обичам да показвам, че някой е специален за мен. Специален в любовта, в приятелството, в общуването... 

Дали успявам? Или пък прекалявам?

А може би прекаляването води до обратен резултат? Усещането за обсебеност?

Не! Не искам да обсебвам! Искам само да обичам...

И обичам с цялата си душа. Безрезервно! Всеотдайно! Без сметки - аз на тебе, ти на мене... 

Когато обичам...

Не искам безразличие. Но кой ли иска?

Усешането е за студ, за самота, за обърканост... Дано това да е от времето, променливо и отразяващо ми се негативно на състоянието и настроенията... 

Дано... 

А аз нося обичта в сърцето си... 

.

усмихнато...

Наминавайки, тази вечер, наоколо из блогопространството, попаднах  на доста усмивки по един или друг повод. Съвпадения ли е?... Отдааавна не мисля, че има случайности... но това е друга тема.
Цената на усмивката  ме замисли, но пък ме и накара да се усмихна и ме мотивира да подарявам повече усмивки... от сърце.
Едно усмихнато момиче  ме накара да се почувствам по особен начин. Посланието е много силно.
Усмихната есен създава настроение и носи пъстра топлина...
И още една есен без начало и без край  за размисъл и обещание за спокойствие...
И още... и още усмивки...
Време е за една спокойна нощ и утрешния ден да се изпълни с много истински усмивки... усмивки от сърце...
:):):)

.

пътека...

.
Пътека...
Път...
Коя е моята пътека?
Накъде ме води?
Навън е слънчево утро.
А защо не виждам през мъглата, разтлала се пред мен?
Мъглата... лепкаща от страхове... плачеща от самота... бодяща от очакване...
До къде простира се? След крачка - две слънцето ли ще изгрее? Или загубила се, в кръг ще се въртя в безкрай?
Въпроси са оплели мрежите си - паяжини. А отговорите са там... на разстояние от слънчев лъч...
Пазя си го, не искам да го губя... за да не загубя себе си...

снимката е от тук.
.

искам ред...

. Искам ред... искам ред... искам ред... В работата... в семейството... в чувствата... в отношенията... в мислите... в дните... До кога този хаос?... Хаос е... Сега съм като този букет... Отстрани изглежда подредено, красиво, цветно... отстрани... А в действителност - цветята са необходимите - работа, семейство, дом... Но защо липсва нещо... какво липсва... да, сетих се... Липсва хармонията... на цветовете... Изглежда уж цветно и различно, а е толкова сиво в пъстротата си... А тези остри и стърчащи тревички... приличат на мислите ми, устремени навън... към светлина... към топлина... към свобода... Мисли задушени от исканията и претенциите на букета... А букетът... има свойството да се отделят части от него и да създават своя си хармония с нови попълнения... А моят си букет... осиротял, усещам как повяхва и ни смяната на водата, ни подхранването, са в сила да спрат това... А тревичките ми, наскоро покълнали, но носещи в себе си цялата ми същност устремена към хармония, са най-хубавото и свежо нещо в днешния ми ден. Все още имат нужда от нежна ръка да ги погали, топли устни да ги целунат... крехки са, трябва да ги пазя от течение и от палещо слънце... Май това, от което имат нужда е любов... любов като тази, която носят в себе си и подаряват... Искам ред... дали? Искам любов! .