безсънна нощ, поредна...

.

Нощ...
безсънна...
тъмна... и студена...
сама съм... и вече без крила...
сълзи... изгарящи се стичат..
в очите тъмнина...
сън не идва...
и усмивка няма...
само болката е тъй голяма...
студът превзема ми душата...
и ме е много страх...




.

опит за неделни мисли...

.
Събудих се. Но защо се почувствах неориентирана?
Може би мисълта за датата и за сезона?
И за несъответствието й с климатичното време?
За ежедневието, което предполага едни дейности, а слънцето навън влече след себе си други мисли...
Средата на ноември е, а температурите са пролетни. Те, летните, минаха миналата седмица.
Хладно утро е навън. Само някакви си пет - шест градуса, но... не е характерно за ноемврийско утро.
Топлякът миналата седмица отнесе всички следи на златната есен. Сега дърветата изглеждат някак... призрачни. Най-подхождат им мъглите стелещи се от баира.
Но навън е ясно син небосводът... очакващ изгрева на слънцето. Той няма да закъснее и ще донесе ден, който ще се стопли, ще ме вика навън, а аз ще го последвам.
Не се оплаквам от хубавите дни, които определено не са обичайни за този сезон. Обичам слънцето и топлината. Мъглите не ми са на сърце. Но май това продължава повече от приличното...
Плюсовете му са много. Единият е - сметката за ток ще е по-малка. Другият - не се налага да нося тежки зимни палта и обувки. То май и обувки нямам, та и времето за купуване се е поотложило. Все още не се налага да се затварям у дома... И още мога да изброя...
Но май и кусури му намерих... Започнах да се затъжавам за топлината на живия огън, който гори в камината. За малко мързеливите дни, в които казвам- днес какво е време, ще си остана в къщи. Затъжих се за онези дни, в които прибирайки се отвън, ще ме посрещне топла прегръдка, ще споделим чаша топъл чай...
Е, време вероятно ще има за всичкия студ, който ни се полага. Ще има време и за топлия чай с прегръдки...
Обаче защо вече ми се иска промяна? То бива аномалии, бива... но май станаха доста.
То като се замисля, /нека уточня - неделя сутрин е/ той - целият живот е аномалия, и аз не правя изключение... По-добре е да не мисля...
Я се вдигай от компютъра, милата ми, сега е момента да се зааемеш с хилядите неща, които все оплагаш, а после ще се оплакваш, че времето не позволило. 'Ми така, де. Няма да го промениш времето, а по-добре е да се нагодиш. Пък си го доказала, че можеш... знам, знам... Недей да скромничиш, че не ти е силата в това. ;)
Мдааа... Вече из главата ми се реят повече от хиляди идеи за днешния ми ден. Започвам ги, едно по едно... нещо малко и още едно... В края на деня ще ги сумирам. Капка по капка, вир става. И аз така - идея по идея, действие по действие - един смислен ден ще бъде.
Ето, даже Слънчо се усмихна зад баира и ме кани... не мога да му откажа...



.

малките радости...

.
Тези дни осъзнах нещо...
Намерила съм някакъв баланс в себе си. Знаела съм, чувствала съм, че истината и радостта са в малките неща, всекидневните дреболии, които не винаги успявам да видя, но сборът им е нещо голямо, нещото, към което се стреми целият живот.
Това, което осъзнах е, че наистина успях да почувствам, успях да усетя дълбочината и верността на горното, което вероятно подсъзнателно, съм знаела, че е вярно.
Чувствам радостта и хармонията с цялата си същност, изпълва ме особено усещане за цвят и топлина при досега с най-малкото нещо, което предизвиква у мен усмивка, а след нея цял облак от светли чувства.Сега оценявам /вероятно сега съм достигнала до необходимата мисловна и чувствена зрелост/ колко е важно, колко е силно, колко е смислено усещането на хармонията край мен, на хармонията вътре в мен. Хармония, която се поражда и поддържа от многото малки неща.
Малките неща... една усмивка, едно докосване, едно телефонно обаждане, една топла дума, погледа в очите на любимия, мисълта за другия, слънчевият лъч, изненадал ме в ранното утро...
Малките неща... толкова са много... възможността да се усети радост от тях, осъзнаването им... това е... живота.
Животът е прекрасен! Най-хубавото нещо, което ни се случва. Сега знам - животът се случва прекрасен, защото ги има малките неща и неподправената радост от тях.

картинката е тук
.

безсъници...

.
Събудих се... среднощ...
В опит да заспя отново се вслушах в нощните шумове. Нощта не е тиха, погрешно я набеждават. Има звуци и от близо, и от далеч.
Топлякът, развихрил се в последните дни, не знае покой нощем. Продължава още своя бурен порив. С този порив на някъде отлетя и сънят ми... Останах си безсънна, но не съм самотна. Дори не се и притесних. Нямам нервност, а особено спокойствие ме владее. Отдавам му се...
Слушам вятърната песен многогласна. В опит да си я припявам се усмихвам и е леко... като полет... И политам... там нагоре... с вятърни криле и вятърните мисли...
Вятърът ми приказки разказа. Приказки за вчера и за днес. Вчерашните бяха малко прашни, но нали е вятър, прахът им той изчисти и заблестяха с плахи и мъдри усмивки. Днешните, не успели да си сложат още пудра тук-таме, бяха ми познати... понякога  дори до болка.
А може би защото бях омаяна от вятърните ласки, най-ми харесаха приказките за утре. Приказки за утре... дали ще си ги спомня сутринта?  Или с вятърния порив с раждането на деня, вятърните приказки ще си отидат? Но едно със сигурност ще помня. Приказките за утре бяха светли и добри. Много цветни и с усмивки пълни. Бяха топли и с надежда изпълнени. Може би спомените ще ми стигнат, за да имам приказките си за утре, преоблекли се за днес...
Порив силен в прозореца се спря и промъкна се при мен. Погледът натам показва, че утро скоро ще се днес роди и необяснимо силно на среща със Сънчо ме поведе...
Да посънувам... вятърни безсъници...

.

щастието ми най-отива...

.
Щастлива съм!
И най-ми туй отива!
Щастлива съм - това съм аз!
Думите ми днес ги няма, но и не търся ги.
Имам си усмивки... те са думите ми днес...
Имам мислите си... имам вчерашния ден, прекрасен...
Имам светлина в очите и душата...
Имам днешния си ден...
Имам... щастие...
Имам си любов... друго ми не трябва...






.

чаша топлина

В утро сънено и хладно си направих чай. От разни билки събирани с любов през лятото горещо, букет по интуиция си избрах.

И как ухае... липов аромат в закачка се усмихва на ментови листенца срамежливи. Цели шипки гонят се във вихъра на топлината. Цветче от риган и звъника, ей така за мъничко разкош. И да не забравя бабина душица, именувана на машерка из книгите дебели. Тя е най-любима моя. Нещо като тайна си е между нас, тя любов ми вдъхва и усмихва ми деня. Свежичко и  киселичко е лимончето в добавка. То за тонус е. И сладост ще си днес добавя. Медът, искрящ със слънчевия цвят, неповторимо настроение създава.

И ей така, стоплена и подсладена съм готова да покоря деня с усмивка... та дори и с малко вятър в мисли разпилени.

.

утро е...

Утро е...
Нова седмица...
Нов месец...
Ново начинание...
Събудих се с мисълта, че всичко е възможно...
Значи е възможно!
Тогава... започвам с действие!
:):):)





,