понеделник, 4 юни 2018 г.

настроения...

Има настроения и настроения...
Настроения породени от разни мисли. Мисли топли, мисли спорни или пък без мисли...
Настроения в отговор на чувства силни, чувства нежни или пък без чувства...
Мислите ми се разбъркаха през дните ми последни. Не, не е от раз. От ден на ден се трупат мисли с чувства най-различни. В опитите си да ги приема, да се с тях сдобря, все нещо ми не стига, за да ги подредя. А защо ли ред искам да го наредя?
Сякаш хаос е край мен. Едно започвам, второ, третото завършвам... Умора, работа безкрайна, времето не стига... Усмихвам се, от яд си плача, спокойно се оглеждам, в слабост се препъвам...
Настроения... и настроения...
А толкоз малко трябва...


.

сряда, 18 април 2018 г.

мисли разни

Имам много работа. И професионална и домакинска.
Имам много организационни дейности в ежедневието си.
Имам много намерения и планове за дейности, който засягат лично мен. И трябва да ги изпълнявам, за да се чувствам по-уверена, по-сигурна, по-енергична.
Всичките работи, дейности, намерения изискват време. Време, които не винаги успявам да им дам. И се чувствам в безизходица. Чувствам се притисната до стената.
Не искам да се чувствам така. До няколко дни, дадох си срок, трябва да се концентрирам и да отхвърля най-неотложните задачи, за да си поема глътка въздух и да продължа напред.
Да, харесва ми да имам работа. Харесва ми да съм ангажирана. Но ми харесва и да съм организирана, въпреки вятърничавия си нрав.
Понякога ми е много трудно да балансирам между задължения и желания. Сякаш броя на желанията ми са правопропорционални на броя на задълженията ми. Естествено, че желанията са по-приятната част. Но се налага да почакат.

Цял ден искам да дойда тук и да драсна разните си мисли и едва сега успявам да го направя. Все пак е нещо. Успях :)
Утре ще отметна още точки от списъка със задължителните задачи и ще си добавя поне едно, макар и мъничко желание... за баланс ;)
Това е...


.

неделя, 25 март 2018 г.

да се скрия искам...

Днес искам да се скрия. Да се свия и невидима да стана.
Не искам вече никой да ме търси. Не искам никой да ме пита.
Изморих се да мисля за всички. А за мене никой. Е, не е съвсем никой. Но за мен се сещат когато нещо им потрябва. Което си е като никой.
Опитът ми, колкото и скромен да е, на никой му не трябва.
От мен въпроси се не искат. Но ако може аз да си говоря. Ама аз не съм латерна? Искам разговори да се случат. А монолози - много съм добра на тях и нямам нужда от слушатели. Имам нужда от диалози. Но кой ли го е грижа за мойте нужди?...
Омръзна ми да бъда все добра и мила. Аз по принцип съм си мила и добра. И умна съм, ама напоследък май глупея. Щом очаквам от другите разбиране.
А те, другите, те трябва винаги да имат моето разбиране. Толкоз... До тук...
От тоз момент започва чистене. То си му прилича. Пролетно е време за почистване. И за планове по-здравословни. За мен ще бъде по-здравословно, ако огранича достъп до душата моя. Тъй де, тя си е моя, не е за всички. До нея достъп... който си заслужи. Вече ще е по заслуга. Няма вече вяра безрезервна. Ще се скрия, само аз ще си се знам.

С чистенето смет се хвърля много. Ще хвърлям смело, нямам нужда от прашасалите мисли, чувства, думи и дела. Нека огън да ги изгори, водата да ги отнесе. На мене вече те не са ми нужни.
Днес на чисто ще започна... Може и силно да звучи. Но имам нужда точно от това.
Няма повече да правя компромиси с моите интереси в полза някой друг. Туй е правилото първо!
Времето ще бъде първо мое, после, ако аз реша, че мога и имам настроение, може и на други да го отделя. Край на зависимостите ми от някой друг. Аз втора категория човек не съм. Който иска от мене нещо, трябва да е готов да ми даде нещо, от което има. Така е. Няма в този свят нещо като безусловна любов. То не може все аз пък да обичам. Бог не съм. Имам нужда от любов и аз. Такава съм си. Може и да съм примитивна... Но на тоз етап до тук съм с безусловните чувства.
Ще се скрия, като охлюв във черупка. Имам нужда точно от това...


.

четвъртък, 15 март 2018 г.

въпроси и настроения

Да погледна искам в бъдещето си. Една завеса леко да открехна ако може.
Но днес това е невъзможно. От решенията ми днес, от днешните дела ще зависи какво ще ме очаква утре. Но днес въпроси има много застанали пред мен. И всичките си имат отговори няколко. И всеки отговор е верен... Ами сега?...
Сега...
Мостове няма да горя. Ще стъпя здраво на земята. Ще бъда най-добра. Ще продължа на полет да се уча...
На слънцето ще се усмихна. С чичопей ще си попея. Тревички нежно ще погаля. Ще поема аромата на земята. И ще вярвам в съдбата си щастлива. Ще вярвам, че отговорите ще ме намерят когато за тях ще съм готова.
Денят навън е хубав. Нищо, че слънцето срамежливо се е скрило зад облачната пелена. Аз знам къде е и точно там ще отиде моята усмивка.

И денят в мен ще бъде хубав. Защото тъй го искам. Защото ще го подредя такъв.
Въпроси няма да задавам. Те ще ме намерят...


.

петък, 23 февруари 2018 г.

носталгия

"Носталгията е чувство, свързано с копнежа по миналото и приятен спомен за неща, които са отминали. То често е свързано с идеализиране на хора, събития и места от изминала епоха."

И без да се замислям дълбоко мога да си поставя диагнозата...
Напоследък все по-често се връщам в спомените си за хора, време и места безвъзвратно отминали. Не страдам от излишен идеализъм, По-скоро съм реалист. Понякога повече отколкото, вероятно ми е здравословно.  Не съм изтъкана от консерватизъм. Приемам  и търся новото, различното.
Цвете съм. И имам корени. Без тях съм немислима, несъществуваща... Един лист отронен и отвеян от вятър в десетата земя след девет...
Искам си корените. И трябва да се грижа за тях. За да са силни за другите след мен.
Връщайки се назад, знам, че не мога и не трябва да променям нищо. Трябва да помня и да предам наученото в утрешния ден. Спомените могат и трябва да бъдат уроци. Не искам да съдя миналото си. То е такова, каквото ние сме го направили при онези условия, с опита и знанията, които сме имали тогава. Днес при нови условия, с още знания и опит, със спомени трябва да градя днешния ден, който утре ще бъде спомен. Градежът трябва да бъде здрав, за да оцелее през бурите на времето. Да запази здравите основи, върху които утре да мога да стъпя и аз и тези след мен.
Тези след мен... Вярвам, че съм им предала и предавам необходимото им, за да пазят полученото наследство и върху него да градят своето утре...

Ей такива мисли ме владеят в последно време...

.

понеделник, 5 февруари 2018 г.

пролетно ми е...

Да, пролетно ми е...
В началото на февруари...
Едва ли само защото слънцето ме гали с топлите си лъчи. Едва ли само цъфналите кокичета ме усмихват и ми носят пролетни мечти. Едва ли само прегръдката на любим ме дарява с надежди.
Разумът ми казва, че не е съвсем нормално да е топла зимата. Но сърцето ми се радва на пролетните предвестници. А душата ми копнее за кокичета, синчец и минзухари. За неукротимия и раждащ порив на природата във всичките ѝ проявления - цветя, храсти и дървета, катерички, птички и други живи твари. За особения чар на пъстрата топлина на майската пролет. За пролетните юнски нощи изпълнени с живот и сладостна нега.
Ех, размечтах се... А е само февруари... началото...
Днес се усмихнах на иглика цъфнала. В къща необитаема, в двор обрасъл в храсти непочиствани с години, розова усмивка ме поспря...
Убедена съм, че никой и нищо не може да усмихне деня ми, ако аз не го пожелая. А аз го искам. Искам го с цялата си душа, с цялото си сърце! Искам го с онази надежда на удавника, уловил се за сламка...
Моята сламка...
Началото на февруари е...
А в мен е пролет...
И се усмихвам...


.

четвъртък, 30 ноември 2017 г.

дни и дни...

Има дни и дни...
Последните са едни... никакви...
Не ги искам такива. Да, сутрин се събуждам и си казвам: днес е един прекрасен ден. Усмихвам се и... все се намира нещо, което да прекърши усмивката и устрема ми. Наистина се опитвам да бъда по-позитивна, да не обръщам внимание на негативното. Защо ли, но не ми се получава в последно време.
Може би мрачното, ниско, ноемврийско небе е виновник? Навън все още липсва сняг. Всъщност, не съм сигурна, че го искам. Да, харесвам го, в него има едно особено усещане за уют, който се рее на детски спомени. След романтичната и топла белота на големия сняг пристъпва заледената, кална реалност. Неизбежна...
Дойдох тук, в моето си място, с намерение да споделя и да намеря светлинка за дните ми. Рядко идвам тук. Тъжно ми е. Това местенце го създадох с много любов, с много оптимизъм. Тук съм истинска. И тъжна и щастлива, със сълзи от мъка и от радост. Място без лъжи, с откровения до болка, с мисли щури. Място подредено днес, а утре разпиляно. Точно като мен...
Затова навярно днес съм тук. Имам нужда пак да се намеря. Да намеря оптимизма си и вярата. Да намеря усмивката си и надеждите си смели. Да си събера мечтите, да ги поизтупам от праха на времето...
Календарът е безмилостен. Вчера сякаш бе, когато с дни безброй се бе накиприл. А днес самотен лист останал с дни безкрайно преброени. Дни, нарочени за празници...
Празници... С годините все повече фалш ли виждам, или наистина е повече. В сърцето ми доброто ми се пита защо е по-самотно. Защо всеки в свой си свят се крие? Къде остана споделеност и подадена ръка? Къде се запиляха нежна дума и прегръдка топла? Едва ли са виновни само годините... Защо ли мъдростта им  ни подминава?
Сънувах... Сънувах се в днешния ден, но със събития свързани с хора, с които имахме общи мечти преди тридесет години. Времето ни разпиля. Какво ли днес мечтаят те? Дали усещат като мен онова малко камъче в обувката, което причинява болка на душата?
Сивото в деня ме потиска. А навън е много, много сиво. Прекалено сиво. Сиво е небето, сива е земята, сиви са хората. Сивото облякло е и мен. И във вените ми сякаш се разлива.
Стоп!

До тука беше сиво! Не го искам! Искам цвят и топлина! Искам дума топла и прегръдка нежна...
Искам да знам, че нещо цветно на този свят след мен ще остане.
До тук с оплакванията и самосъжаленията!
Отварям нова страница в днешния си ден. Цветно ще запиша: Аз съм цветна!


 

Земите на Амазонка © 2008. Template Design By: SkinCorner