четвъртък, 30 ноември 2017 г.

дни и дни...

Има дни и дни...
Последните са едни... никакви...
Не ги искам такива. Да, сутрин се събуждам и си казвам: днес е един прекрасен ден. Усмихвам се и... все се намира нещо, което да прекърши усмивката и устрема ми. Наистина се опитвам да бъда по-позитивна, да не обръщам внимание на негативното. Защо ли, но не ми се получава в последно време.
Може би мрачното, ниско, ноемврийско небе е виновник? Навън все още липсва сняг. Всъщност, не съм сигурна, че го искам. Да, харесвам го, в него има едно особено усещане за уют, който се рее на детски спомени. След романтичната и топла белота на големия сняг пристъпва заледената, кална реалност. Неизбежна...
Дойдох тук, в моето си място, с намерение да споделя и да намеря светлинка за дните ми. Рядко идвам тук. Тъжно ми е. Това местенце го създадох с много любов, с много оптимизъм. Тук съм истинска. И тъжна и щастлива, със сълзи от мъка и от радост. Място без лъжи, с откровения до болка, с мисли щури. Място подредено днес, а утре разпиляно. Точно като мен...
Затова навярно днес съм тук. Имам нужда пак да се намеря. Да намеря оптимизма си и вярата. Да намеря усмивката си и надеждите си смели. Да си събера мечтите, да ги поизтупам от праха на времето...
Календарът е безмилостен. Вчера сякаш бе, когато с дни безброй се бе накиприл. А днес самотен лист останал с дни безкрайно преброени. Дни, нарочени за празници...
Празници... С годините все повече фалш ли виждам, или наистина е повече. В сърцето ми доброто ми се пита защо е по-самотно. Защо всеки в свой си свят се крие? Къде остана споделеност и подадена ръка? Къде се запиляха нежна дума и прегръдка топла? Едва ли са виновни само годините... Защо ли мъдростта им  ни подминава?
Сънувах... Сънувах се в днешния ден, но със събития свързани с хора, с които имахме общи мечти преди тридесет години. Времето ни разпиля. Какво ли днес мечтаят те? Дали усещат като мен онова малко камъче в обувката, което причинява болка на душата?
Сивото в деня ме потиска. А навън е много, много сиво. Прекалено сиво. Сиво е небето, сива е земята, сиви са хората. Сивото облякло е и мен. И във вените ми сякаш се разлива.
Стоп!

До тука беше сиво! Не го искам! Искам цвят и топлина! Искам дума топла и прегръдка нежна...
Искам да знам, че нещо цветно на този свят след мен ще остане.
До тук с оплакванията и самосъжаленията!
Отварям нова страница в днешния си ден. Цветно ще запиша: Аз съм цветна!


понеделник, 30 октомври 2017 г.

есенно ми е...

Есенно ми е...
Дъждът е моите сълзи.
Вятърът е духът ми непокорен.

Сланата е мечта забравена.
Облаци приспиват чувствата ми летни.
Умора ме завива с примиренчество удобно.
Пленник съм на есента...
Но туй ми не харесва. 
В мен искра се буди сутрин. 
И опитва да запали е мен живот.
Живот с цветя, с дъга и песен...
За да съм жива... Въпреки... Или пък точно затова...

Дъжд и облаци, вятър и слана, умора, плен... Типични са.
Но нямат опцията - задължителен.
Утре за искрата мъничка ще се погрижа. 

С усмивка, с цвят и доброта...
И пак ще съм си Аз...
Каквато искам се.

Каквато се харесвам.
Каквато ме обичат...


.

понеделник, 24 юли 2017 г.

бездомно ми е...

Бездомно ми е...
Бездомно с много къщи...

Защо все нещо липсва ми, за да бъда цяла?
Защо ли вярата ми всеки я предава?
Защо допускам сълзи да проливам при всяко "не" на желанието мое?
Защо не мога да повярвам, че АЗ съм също толкова специална?

Кога ли ще намеря в себе си дома?
Онзи пристан, в който бурите са бриз прохладен...
До кога ли огънят в сърцето ми ще изгаря душата ми самотна?
Въпроси и въпроси са оплели мислите и волята ми. Без воля съм, без мисли проходими...
Не обичам да се чувствам така...
Не искам да се чувствам така...
Не искам с шоколад да е теша, а душата ми за ласки мъжки да копнее...
Кога ли "искам", "може", "допустимо", "така е по-добре" ще бъдат само едно "просто е така"?
Да, искам всичко да е просто. Не искам повече да бъде сложно! Не искам със загадките житейски да се боря. Искам да е право, да е равно. Изморих се по пътеки лъкатушни да се губя.
Да се намеря искам и да се не губя вече. 
Искам у дома си да си бъда. Но къде си ти, дом мой?
...

.

вторник, 27 юни 2017 г.

преди и след бурята

В последно време ми е забавно да наблюдавам играта на облаци. Гонени от вятъра те бързо променят своите форми и сякаш приказки разказват. Перести и купести облаци се носят снежнобели по синьото небе, а в контраста се усеща особена лекота и чувство за полет. При залез играта и приказките, които облаците разказват, стават цветни, сияйни, вълшебни.
А в най-последно време ме привличат тъмните, слоести облаци, които предвещават буря. Сивите, понякога мастиленосини облаци са тежки, натоварващи. Наслоените тъмни цветове са не по-малко интересни. Загадъчни са формите, по-бавно променящи се, но и по-дълбоко въздействащи. Докосват нещо дълбоко в мен, което съм крила дори от себе си. 
Вчера... Наблюдавах превръщането на белите, палави облачета в тъмносини, буреносни, тежки облаци. А денят е летен и много, много горещ. Желанието за буря в мен се ражда и нараства с непонятна мотивация.
Мисля за буря. 
Имам нужда от буря.
Бурята дойде. 
И в душата ми буря се вихри.
След бурята небето се проясни.
След бурята и в душата ми просветна. Не е ясно, все още облаци се носят в нея, но не са буреносни. До следващото им наслоение.
Бурята е освободител. Освобождава натрупаното напрежение в природата. А и в мен.
След буря диша се леко. По-леко мисли се. 

Сигурното е едно. Човек и природа са неразривно свързани, независимо колко на сериозно се вземаме ние хората. 
Бурята... поне с две лица е. А може би и повече...
Едното й лице донесе свобода /все още не пълна, но началото е важно/ в облачната ми душа.
А после?

Всичко с времето си...

.

понеделник, 1 май 2017 г.

май е...

Майското утро е тук с мъгли и облаци, надвесили се над баира.
Подтискащо е.
От май очаквам  цвят и слънце.
Очаквам палавите ветрове да веят мислите ми влюбени. Слънце да чертае пътеки сред зелените дървета. Да се усмихвам на безбройни птици, заливащи ме с трелите омайни, а те се скрили в храсти буйни.
Май зелен е. Много е зелен. Преливащ от живот във всичките му проявления.
Май е влюбен. Като тийнейджър се срамува от първите си чувства. И е искрен. На всеки поглед вярва...

През май се случват чудесата пролетни. Слънце, дъжд, дъги... С топлите усмивки на гората. С простора на поле безкрайно, жлътнало се с рапица на залез.
Май е най-магичен. С магия за живот се ражда. Магия за здраве по пладне се плете. А вечерта с магия за любов пристига.

Май е...
Единствен май е тъй вълшебен...

От май очаквам цвят и слънце, и вълшебство, и любов...


.
 

Земите на Амазонка © 2008. Template Design By: SkinCorner