сряда, 30 декември 2015 г.

застудя...

Застудя навън. 
И в мене застудя...
Все пак на декември му прилича. А аз не мога да избирам кога ще ме залее душ студен...
Поглеждайки назад виждам доза тъга със себе си и в най-празничните дни. Научих се с тъгата си да живея. И край мене никой я не вижда. Щото тя, тъгата, си е моя. 
Както мислех си, че пак с баланса ще се справя... за кой ли път разбрах, че съм сгрешила...
И пак ме заболя от нежеланието, което в думите, донесени от телефона, чух и усетих. Почувствах се ненужна, нелюбима... Разбрах, че любовта ми тежест е и е излишна...
Но сърцето ми обича... И разум тука не помага...
Знам, че силна мога и да бъда. Ще се събера в себе си на топка. Ще...
Каквото и да направя, то ще е фасада. А в мене лед ще се събира... Сълзите ми в очите ще бодат с кристалите си ледни и в тях тъгата ми ще се оглежда в криво огледало...

събота, 19 декември 2015 г.

непразнично...

И така...
Искам промяна. Няма да й търся смисъл. Няма да й определям граници, очаквания. 
Искам да слушам само интуицията си. Тя не лъже. Само тя не лъже, ако сърцето ми е готово да я чуе. 
Дали ще успея да дам почивка на разума? Ще опитам с надеждата, че ще успея.
Тъжно ми е от равносметката направена в последните дни. Истината е, че не съм я търсила. Да, времето предполага подобни занимания, но аз не мислех, че имам нужда от тях. Не и сега. Истината е, че не си спомням някога да е било толкова непразнично настроението ми по това време. Още нямам нито едни коледни сладки, нито един подарък не съм измислила... И не ми се мисли. А след мислите ми, с които оценявам себе си и живота си... Хептен не ми е празнично...
Пред мен има много неща, които мога да направя още днес и утре. Някои, неоснователно, дори безразсъдно,  са отлагани до днес. Други са имали своя старт, но вероятно не съм била готова за тях. Има и такива, които са от днес. Сега те, всичките ми желания, намерения, нужности са на един своеобразен старт. От мен се очаква да натисна спусъка... И го правя. 
Време е за промяна. Една промяна, което ще ми носи само това, което заслужавам. Една промяна, която съм сигурна, че ще се отрази на всичко и всички край мен. Нямам очаквания и няма да си създавам. Знам само, че ще е точно така, както го заслужавам...
Така е... непразнично... и малко тъжно...


петък, 18 декември 2015 г.

за промяната и смисълът...

Днес това ме... докосна...
След малко труден ден...
Труден бе, защото ми се случи нещо, което ме замисли дълбоко.
Поводът няма значение, защото той е само искрата. А искра можеше да е всичко. И сигурно щеше да бъде.
Замислих се за целия си живот. За нужност и ненужност.  За смисъл и безсмислие. За искане и за заслуженост.
Да, мислех и вярвах, че е възможно да променя нещо в себе си. И даже опити правих. И... Не успях. И няма да успея.
Защо ли и да опитвам. Смисъл в нищо не намирам.
Въртя се в кръг. Кръг от ентусиазъм наивен и неудовлетвореност дълбока. Дълбока като бездна.
Може и да искам много и всичко. Оставам си с искането. Не заслужавам. Това е... не заслужавам това, което искам...
Толкова е просто. Дори и аз вече го разбрах...
А онова кътче от Вселената, което може да бъде променено... не съм аз... Все трябва да има изключение от правилото, за да го докаже...
Студено ми е...
 

Земите на Амазонка © 2008. Template Design By: SkinCorner