понеделник, 18 май 2015 г.

защото е хубаво

Шест години... 
И много, и малко...
За шест години имахме много и различни моменти. Научихме много един за друг, научихме много за себе си.
Незабравимите ни моменти се увеличават с всеки изминал ден. И ни стават все по-ценни.
Нещо, което започна неочаквано, непланирано, необещаващо кой знае какво бъдеще, се оказа, че вече шест години за нас е нещо прекрасно. То е прекрасна реалност, усмихнато минало и бъдеще изтъкано от надежди.
Началото бе изключително вълнуващо от новото, от забравените желания, които с теб съживихме.
Едно бързоразвиващо се начало, което би довело до бърз край. Вероятно такъв край не би учудил никой. Но...
Но нещо се случи... Нещо прекрасно... Усещанията, вълненията се усилваха с всяка наша среща. Допирните ни точки ставаха все повече. Желанието да правим повече неща заедно задълбочи опознаването на другия. А познаването пък води до желание за повече общи моменти.
Вече шест години ние вървим по нашия си път. Той стана наш с времето. Времето понякога е лош помощник, но за нас е добър приятел. Времето е проверка и ние сме я издържали. Времето прави нещата по-пълни, по-истински,  по-дълбоки, по-вълнуващи, по-смислени, по-... наши...
В началото ме впечатли /казвала съм ти го/ "ние" което ти казваше. "Ние ще помислим, ние ще направим, ние..." Може би затова много бързо почувствахме, че аз и ти се превърна в ние. Ние е когато не си сам. А никой от нас не обича да е сам. /Въпреки, че някои често повтаряха, че обичат да са сами./
Нашето НИЕ е прекрасно. Сигурна съм, че е истинско. То ме кара да се чувствам сигурна до теб. Мисля, че и у теб има подобно усещане. Всъщност, сигурна съм. :) 
За тези шест години разбрах какво е Любов. Сигурна съм, че и ти го разбра. Сигурно милион пъти ти казах Обичам те! И всеки път това е истината. Истината, която е в сърцето ми. Сърцето, което ти правиш да бие със страст и живот...
Да,... живот... С теб се чувствам истински жива. Този живот успявам да дам дори на дните си, когато не съм до теб. Благодаря!
Има много неща, за които да ти благодаря. Благодарила съм ти. Винаги от цялата си душа и сърце. И пак ще ти благодаря. За всеки миг с теб...
Благодаря ти, че ме караш да се чувствам обичана. И обичаща...
Нуждаем се от радост, от любов. За да можем да усещаме истински и пълно всеки миг днес.
Освен това, за тези шест години имахме възможност да посрещаме и бъдещето си, което се превръщаше в прекрасно настояще, а след това в минало, изпълнено с топли и усмихващи спомени.
За шест години имахме мечти. Някои се изпълниха. Дори и от ония, най-смелите. Имахме усмивки. Имаме усмивки. Имахме сълзи. /Някои май и повече. Ама какво да я правим?... ;)/  Но няма да забравим и другите сълзи... от щастие...
Щастие...Казват, че щастието се разбирало когато го загубим. Не искам да го губя. Знам, че и ти не искаш.
За шест години разбрахме какво  е щастие. Разбрахме го заедно. Щастието е споделеност. То е отдаденост. То е любов...
Да, всичко е любов...
Благодаря! За всичко!
И за любовта! 



.

вторник, 5 май 2015 г.

страховете ни...

Хубаво е когато погледнеш в очите на любимия да прочетеш в тях и неизреченото. Хубаво е когато предугадил желанието му го изненадаш без думи. Една прегръдка може да каже повече от хиляди думи. Един поглед може да разкаже миналото. Една целувка ти рисува бъдещето...
Без думи...
Две думи могат да спасят живот. Две думи могат да те пратят в пропаст. Могат в полет да те извисят. Две думи сила са неземна...
Хубаво е когато погледнеш в очите на любимия да прочетеш в тях и неизреченото. Но е хубаво и да чуеш мислите и чувствата.
Имаме сетивата си, за да възприемаме света в пълната му цялост. Не би трябвало да се лишаваме от ни едно възприятие, което ни се полага. За да познаем същността си...
Страхуваме се от рутина и скука в дните, в отношенията, в чувствата.
Ненужен е страхът когато знаем какво искаме и какво не искаме. Още повече когато знаем какво можем. А ние вече го знаем...
Нужно ни е да си спомняме по-често, че е едно да си знаем нещо, а друго е да си го казваме и показваме, така че всичките ни сетива да са в хармония.
Хармонията не познава страхове. Тя е надежда, тя е любов, тя е бъдещето ни...

понеделник, 4 май 2015 г.

завръщане...

Завръщам се. 
Не очаквах да е изминало толкова време от последното ми идване. Но е факт.
Дните ми се изпълниха с повече ангажименти. Задачите не са необичайни, но май бях поотвикнала от тях. Сега усещам доза неорганизираност. А не обичам да се усещам такава.
Това усещане ми носи несигурност, а аз си обичам сигурността във всяко измерение. Така де, обичам аз да владея ситуацията, а не тя мен ;)
Днес бях под властта на унилия ден. Денят, който и слънчев лъч не ми донесе, за да ме мотивира за делата ми. 
Дойдох тук, може би, за да намеря искра за утрешния си ден. Няма да допускам повече празни дни. Написах го, но не го вярвам. Не го вярвам на сто процента. Изпълнимо е на... около деветдесет... деветдесет и пет...  Може би... Може би защото съм и реалист.
Знам, искрата си я имам. И утре с мен ще бъде.

 

Земите на Амазонка © 2008. Template Design By: SkinCorner