петък, 21 ноември 2014 г.

липсваш ми...

Липсваш ми!
Не мога да се съсредоточа в нищо. Толкова разпиляна не съм била.
Липсва ми гласът ти!
Не съм предполагала, че да не те чуя ще е толкова болезнено...
Да, няколко дена без да те видя, явно мога да понеса. Но да не те чувам... Непоносимо ми е!
Повтарям си, че си на хубаво място. Тогава се усмихвам и се надявам твоята усмивка да не слиза от лицето ти и да остане за дълго и в сърцето ти. Ти заслужаваш! 

Липсваш ми!
Чакам те!
Обичам те!


.

сряда, 12 ноември 2014 г.

щастлива...

Щастлива съм...
Усещането за щастие криле ми дава.
Усещането е за свобода. Щастието носи свобода. Свобода за душата. И за духа.
Щастието вдъхновение е. Вдъхновение за всеки миг от всеки час, от всеки ден. Вдъхновение е за живот...
Щастието е живот. Живот смислен, пълен и осмислен.
Щастлива съм. И влюбена...
Любовта е щастие... Любовта живот е...

.

петък, 7 ноември 2014 г.

време за мечти...

Време за мечти...
Има ли такова време?
Нима има възраст за мечти? Или пък възраст, когато да не се мечтае?
Защо мечтите си на глас да не изказвам?
Аз пък искам да си ги изричам с ясен глас. За да съм сигурна, че Съдбата ще ги чуе ;) 
Искам и да ги извикам силно, за да получат те енергия от синевата.
Мечтите са мечти, за да се сбъдват...
Мечтите са живот! Искам да съм жива!
С мечти обличам се и утрото посрещам. В нощна тишина мечтите си рисувам с най-цветната дъга на лунна светлина.
Мечтая днес с мечти за двама. Знаеш ли, че тез мечти, дето са мечти на двама, най-лесно сбъдват се? Нека заедно да помечтаем... 
Нека нарисуваме една мечта за двама...
Ще я нарисуваме със слънчеви лъчи от най-ранно утро под Балкана. Ще добавим ухание на розите под стряхата. С топлина и нежност от сърцето сияние ще й добавим. 
Ела, ела... Заедно да си мечтаем!
С мечтите наши ние ще сме живи...
Време за мечти е!


неделя, 2 ноември 2014 г.

усещане за пропаст...



С усещане за пропаст съм. Една такава голяма... Голяма и дълбока пропаст... 
И мислите ми са от тиня. Както им прилича за дълбока пропаст.
Необяснимо ми е. Или поне причина сериозна не намирам. 
В мен се борят желание да продължа с изборите, които съм направила до днес и желание да спра до където съм независимо, че вероятно имам още път напред с тези избори.
Потърсих си усмивка, а бях залята с негативизъм... Този път не можах да го понеса...
Прекаления оптимизъм може понякога да граничи с наивност и нереалност. Може и за степен на инфантилност да говори. Но пък малка доза оптимизъм, мисля, че е даже здравословно. 
Е, потърсих дозичката оптимизъм... И сега в тинята се самосъжалявам... 
Знам, че ще ми мине. И друг път съм се изправяла и съм излизала от дупката дълбока. Ще изляза и сега. Добре, де... няма да е сега. След малко. Или след колкото ми трябва...
И пак ще получа въпрос: Какво ти става?
Добре съм си. И по-добре ще бъда. Само, че сега... Изтривам сълзите си... 
Ще ми мине...

.
 

Земите на Амазонка © 2008. Template Design By: SkinCorner