понеделник, 31 март 2014 г.

доверието...

Доверието...
За доверието е казано, изписано...
Доверието, което се усети... е толкова вълнуващо. И някак задължаващо.
Задължаващо в онзи хубав смисъл, в който осъзнаване и чувственост се сливат...

Доверие се дава. Доверие се приема. Доверие се изгражда. Доверие се твори. Доверие се осъзнава.
Доверието е като цвете. 
От семенцето повярвало на зов на пролет се ражда стръкче свежо, крехко и невинно. От слънчеви лъчи почерпило е обич и бързо то пораства силно и устойчиво на бури.
Доверието е като Любовта...
Доверието Любов е...
Любовта Доверие е...
 
.

петък, 21 март 2014 г.

надеждата...

След прекрасния вчерашен следобед... Днешният ми ден е тъжен... Понеделникът е толкова далече...
Необичаен е денят ми, непредвидим от задачи разни, от срещи по необходимост и не съвсем... С дума една - неорганизиран ден.
С усещане за обърканост, неудовлетвореност и умора. И едно безсилие за нещо смислено...
Знам, че ще се стегна. Ще си подредя остатъка от този ден и дните следващи. До понеделника... Когато пак ще бъда с теб. И нищо и никой не ще ме разбалансира. Защото ти си ми усмивките, които са ми най-добър  баланс. 
Сега... когато чух  гласът ти топъл и прегръщащ, ми е по-добре. 
И ще се усмихна, защото имам теб...
А пролетта е... нашето начало... 
И всяка пролет ще е нашата надежда...
С надежда и любов съм...

--- --- ---
Знам, че при Драго винаги намирам своите настроения. Така беше и днес. Завърших с многоточието и... отидох да намеря днешното си настроение. Поставих снимката и когато копирах линка за връзка видях... заглавието... надежда... Случайно ли е?... Усмихвам се и... отивам да си пусна тото ;)

сряда, 19 март 2014 г.

исках да ти пиша...

Пролет е...
Усещането за пролет променя и владее мислите и чувствата.
Хубаво е когато в очите ти виждам особения пламък на ентусиазма ти. Желанието ти да довършиш нещо, което си планирал преди години, те прави по някакъв начин оптимист. А това ти прилича. 
Спомням си, преди четири години, бях до теб когато реализира друг свой замисъл. Беше хубаво да те виждам устремен и уверен. А ти беше безкрайно удовлетворен. Разбира се, че неспокойният ти дух не ти позволи това усещане да запазиш за по-дълго. Ти винаги искаш още и още.
След това бях свидетел на реализацията на други твои идеи. Щастлива съм, че ги споделяш с мен и ми позволяваш да бъда част от твоите мечти и тяхното сбъдване. Щастлива съм, че понякога и аз имам участие. Знаеш и усещаш, че го правя с желание и много любов. Мисля, че ти харесва да усещаш подкрепата ми. А тя е резултат от взаимното ни доверие...
Понякога ми се иска да направя нещо, за да виждаш по-често дребните неща. Да успееш да се зарадваш и на нещо, което не е толкова голямо, колкото е в мечтите ти. Дали някога ще успея да те убедя, че успявайки да видим, да усетим и да сме благодарни за малкото нещо, след време ще получим много повече.  Знаеш, че ще се опитвам... Защото усмивките, които греят на лицето ти когато съм до теб и те изненадам с нещо са най-ценното и смислено нещо, което мога да правя за теб.
Пролет е...
Нека винаги пролетния копнеж да изпълва душата ти и усмивките да озаряват дните ти. И щастието ще бъде с нас... Повярвай ми... Аз го вярвам с цялото си сърце. Едно сърце, на което ти позволи да усети какво е Любовта... 
Пролет е...

неделя, 9 март 2014 г.

неделно ми е...

От съботно-вечерни вече са неделни мислите. Но неделята след седмица е...
Изненадвам се за кой ли път от скоростта на времето. Времето, което часовника като въртележка извъртява. Календарът ден след ден препуска. 
След изненадата паниката се намества, че може би пропуснала съм нещо. А смисъл няма ни от изненада, ни от паника. Дори са вредни. И двете. 
А днес денят беше приятен, релаксираш, усмихващ. От ония дни, когато всички притеснения и грижи си оставям до вратата и бързо излизам навън. Даже слънце се опита да ми се усмихне през плътните облаци. Но това ми бе достатъчно, за да заредя настроението си с изкъпана пролет, напъпила във всеки храст, във всяка тревичка бързала да разцъфти. 
И няма никакво, ама никакво значение, ако някой се опитва да ме провокира, за да си намеря тъмните мисли и бодливите настроения. 
Днес сред зеленото /най-зеленото/ на пролетната поляна си намерих детелинка. От ония дето са дефектни ;) и си имат четири листенца. Дори и природата ми казва, че съм щастливка. Е, аз си го знам, то си се  подразбира, ама все пак... друго си е да ми се напомни :)
Сега се усмихвам и съм изпълнена с едно особено спокойствие. Точно от такова имам нужда. И факта, че го осъзнавам, приемам го и му се наслаждавам, ми подсказва, че всичко ми е наред.
Така де...  Сега искам да направя нещо много хубаво за себе си. Защото си го заслужавам :)


събота, 1 март 2014 г.

едно ми е... или съботно-вечерни-първомартенски размисли...

Едно ми е...
Студено, сиво, ревливо, уморено, мълчаливо... Едно такова... като никакво...
Не искам тук да идвам когато съм такава. Но друго място толкова си мое нямам. 
Туй ми е първото и най-любимо място. Тук съм всичко и съм цяла. И в друго място, дето си го имам, пак съм аз си. Но част една от мен не може другаде да се разкрие. Всяко мое място ме допълва и ме прави... мене. 
Но тук, в любимите Земи... се разпилявам с помощта на вятър пролетен, а после се събирам с майски дъжд. Губя се в мъглите октомврийски посред юли и се намирам в преспите на януари. Топлият септември ме смразява, слънцето на февруари ме изгаря. Ей такива са... Земите мои...
Не, не съм се раздвоила, нито пък на части повече делила. Като Луната си показвам аз лицето, но и другото, дето е във сянка пак съм аз си. А тук в Земите съм и сянката си и лице огряното от слънце. 
Тия дни не съм се разпиляла. Някак си дори се свивам  в черупка от прозрачност и невидими окови. Не помня скоро усещане подобно. Дали е за добре? Надявам се, тъй както се надявам и вярвам, че за хубаво съм тук, на този свят родена.
Сега поставих заглавието на днешните ми писания. Понякога започвам от заглавието. Друг път последен щрих е то. А днес е по средата.  
Съботата е към края си. Вечерта й също. И първият ден на март е почти свършил. 
А пък аз си размишлявам... 
Размишлявам си за блоговете. За това, че ФБ-то се превърна в говорилня и спамаджийница, където всеки може да намери изява и своята "минутка слава". Е, който търси такава минутка.
Току-що направих сметка. Този блог, първата ми виртуална рожба навършва точно четири години и половина. Не обичам показност и фалш по поводи свързани с годишнини. Но винаги приемам и оценявам жеста от сърце... Такъв жест може да бъде много вълнуващ и неоценим подарък. Толкова за това отклонение.
Мисълта ми, дето ме навести и се поотклоних бе: Започнах този блог, когато се създаваха много блогове. Преди да добия смелост, да реализирам тази крачка, четях и се вълнувах от вече създадените лични местенца. Беше ми хубаво да се разхождам из нови светове, цели вселени...
Един ден и аз се включих със своето местенце, което подреждах с много любов, желание и настроение. Подреждах го според своите настроения, мисли, страсти, вълнения... 
Блоговете били дневниците на двадесет и първи век... Не знам. Може би Земите са повече от дневник. Земите съм... аз...
Напоследък се забелязва затишие в блогопространството.  Всеки си има причини и мотиви да е тук. Днес ми стана тъжно, че още един блог е станал за "поканени" читатели... Е, аз не съм. Аз бях гост и с удоволствие наминавах там и се радвах от сърце на споделеното.  Всеки има право да прави с рожбата си каквото пожелае. 
Земите са моя рожба и аз имам и желание, и нужда да идвам тук. Дали ще пиша, или ще почета, или ще помълча... Винаги след това ми е по-добре.
А Баба Марта вече е тук. Нека донесе много здраве, късмет и слънчеви усмивки!