сряда, 23 октомври 2013 г.

летежно...

Сиеста в октомврийския следобед...
Добре ни се отразява топлината на телата. 
И нежността на прегръдките...
Поговорихме и помечтахме... Поспахме и се посмяхме...
Ей, така лежерно времето минава... Забравяме за всички грижи и несгоди. Светът е по-доброто място с теб и мен... с нас...
Сега е по-лесно да се справя със задачите останали за днес. Не са много, но са необходими. И трябва... 
Сега се усмихвам... Усмивките, искрените, са най-топлото ми чувство, с което тръгвам си от теб... И което ме поддържа в тонус до следващия ден...
Зависимост развила съм... Зависимост към теб ;)
Колко е лесно да зарадваш любимия до теб. Просто усмихни се... и го прегърни...
Това винаги е действали и действа, и... ще действа :):):)
Усмихвам се... на споделените часове в прегръдка и... единство. 
Нахвърляно стои написаното. Няма и да го подреждам. То е като мен. Като настроенията ми.
А настроенията ми... едно такива са летежни и... усмихнати... 
Ами, нека се усмихват и да си летят... ;)


вторник, 22 октомври 2013 г.

по-добра...

Циганското лято тук е... Тази есен си харесвам. Не онази с лепкави мъгли... /когато има ги, ще се оплаквам тук/
Слънцето и златните листа, макар и вече малко, стоплят ми и тяло, и душа. В дни такива цяла съм енергия. Като слънце чувствам се и аз. Желание за ред владее ме. Ред край мен и подредено в мен... Това е ден с хармония белязан. Всичко ми спори и чувствам се успешна във всяко свое начинание. И начинанията ми нямат брой сега. Някой вече са завършени успешно. 
Напред да гледам лесно е сега. 
И още... редът с почистване се случва. Онова почистване и на душата, и на реалния ми свят, и на виртуалния... А после леко е... И място има за новите мечти, за новите ми начинания... Има и простор за дейности любими, за които все не стигало е място и време. 
Сега ще си изгладя вчерашно пране. С него ще пригладя рошавите мисли, дето поомачкали се от скорошна тъга. След час ще съм... още по-добра...
В очакване на най-хубавите часове за деня си съм... След час ще бъда по-близо и да срещата желана. Часовете, които ме осмислят като жена желана и обичана... 



.

среднощно...

Среднощно будно скоро не е било при мен...
Тази нощ се случи. Избрах си да се не тревожа, станах  и посвърших си неща, които едва ли щях да ги направя скоро. Вече три часа тук съм и съм доволна. 
И някак си спокойна съм. Защото мислите ми неограничавани от време и задължения, характерни за деня, в своя полет ме понасят и е лесно да си помечтая за надеждите ми съкровени. Лесно е да се усмихвам на спомените топли, които всеки ден създаваме си. А тези спомени така са нужни за времето, когато сме далече...
Музика си слушам, скоро не бях се потапяла във вълшебството на нотите. Написах потапяла и се усмихнах. Усмихнах се на асоциацията с потапяне в морето... когато слънцето гали, а водата прегръща... а тялото е леко и усещането е за... връщането у дома... /дали пък наистина някога не сме били деца на морето?.../ :)
Малко ми е странно, че наспах се за четири часа и половина... Вярно, че легнах си рано, необичайно рано... Последвах повика на съня и в прегръдките на Сънчо се пренесох. Може би това рецепта е за сън спокоен... 
От толкова много неща, които свърших, които си прочетох и премислих, които помечтах си, за едно да се захвана и да пиша ми е невъзможно. Иска ми се да напиша всичко, от наученото, от почувстваното, но осъзнавам, че невъзможно е сега. Мислите ми надпреварват се и да ги достигна аз не мога. Затова изглежда, че е сякаш хаосът при мен, но сега се чувствам подредена както скоро не помня да съм си била.
Хубаво ми е...
Добро утро!     

петък, 18 октомври 2013 г.

обичам...

Обичам си това място...
Обичам си Земите амазонски... Мои са си...
Обичам си джунглата от мисли и чувства, страсти, мечти и надежди...  Това съм аз...
Значи обичам и себе си...
В едни години, там назад, когато човек се осъзнава и опознава света и себе си... Когато детето е безкрайно любопитно и попиващо всяко поведение... Когато се случват първите социални контакти...
Там някъде, осъзнавам сега след опитността на определен брой години и преживяности, се е наслоило нещо, което заклеймява обичта към себе си... Веднага изниква една дума, чийто смисъл разбрах чак на десетина години - егоизъм... Разбрах, може би е силно казано. Беше ми натресено, че това е грозно и много лошо нещо...
Сега, след опитността на определения брой години, осъзнавам, че за да мога да обичам истински и пълноценно любимите си хора, аз трябва да обичам първо себе си. И това не е егоизъм...
Още недописала попаднах на нещо, което съм виждала и друг път. Реч на Чарли Чаплин - Когато започнах да обичам себе си, се освободих от всичко, което принася вреда на здравето ми - храна, хора, вещи, ситуации. Всичко, което ме теглеше надолу и ме отблъскваше от самия мен. В началото наричах това "позиция на здравословния егоизъм". Сега го наричам "любов към самия себе си".  
Случайности ли?!
За кой ли път ми се показва и доказва, че такова нещо като случайност няма... И се сещам за един израз - случайността е другото име на Бог...  Е, хайде, всеки може да го нарече както си иска, както му е удобно и приемливо на душата.
Имам нужда от тези си Земи... Имам нужда от това мое място. Усещам липсата му когато не мога да дойда тук. За съжаление все по-често ми се случва желанието ми и възможността ми да се разминават. Е, тази вечер е различно и аз съм тук :)
Тук съм и ми е особено. Особено спокойно... Рядко коментирам снимките, които избирам за илюстрация на мислите си, които споделям тук. Но сега ще го направя.
Тази снимка ме вика много пъти... Драго е магьосника на фотоапарата. Не е първата снимка, която ме пленява и се чувствам... страхотно. Особени са настроенията, които се пораждат от една снимка. Снимка, в която има спомен далечен, и надежда безбрежна... Снимка, която ме кани и за ръка повежда напред към моето Аз...
Една снимка с тъга и дъга...
Като мене...

вторник, 15 октомври 2013 г.

когато...

Когато очакваш хубав ден...
Когато съдбата дава възможност...
Когато влизайки в магазина за лимони си излезеш с бутилка вино и усмивка от неочаквана идея...
Когато очакваш, че ще получиш усмивка насреща...
Когато...
Когато получиш... ще се видим в късния следобед, ако...

Дали е дошло време да махнеш розовите очила?...
И какво трябва да правиш със сълзите, които се стичат и те изгарят и вътре и вън?...
Къде да скриеш сърцето си?...

.

неделя, 6 октомври 2013 г.

в утрото...

В утрото на първата слана за тази есен е вълшебно.
Слънцето сияйно изгрева огрява.
Клони позлатени в есенни одежди с танц посрещат всеки слънчев лъч.
С кристален звук листи се отронват и повеят лек понася ги надолу в последен валс.
Тези звуци тишината от самотата я лишават.
Свежо е с усещането на минусова температура и слънчевото утро. Усмихвам се и по слънчева пътека тръгвам.
На граница със сянката два свята срещат се. Замръзнали кристали от сутрешна роса и стоплени от слънчев поглед листата свежи...
Но измамно е това. След час и два тази свежест  ще е мъртва...
И тъжна е усмивката ми вече... Красиво е, но... 
Животът е такъв за всички...
Спирам тук... и топлина ще търся за душата ми самотна в тази вечер неделна...

снимката е моя... нейде от архива...
 

Земите на Амазонка © 2008. Template Design By: SkinCorner