четвъртък, 30 май 2013 г.

наминавам...

Наминавам из Земите... тихомълком се усмихвам. Зачитам се в отминали емоции. Усещам сълзите си. Усещам си усмивките. Усещам трепета любовен. Усещам, че съм цяла. Истинска съм. Влюбена. Аз съм...
Цялостта ми ражда равновесието ми. А в равновесие съм най-добра :)
А колко лесно равновесието се губи. Защо е толкова неустойчиво?
Когато с мен и в мен са моментите на цялост и баланс по-щастлив човек от мене няма. След миг непредвидим и нежелан в бездна най-дълбока аз политам. После поотупвам се от стреса, събирам волята си /и ината/ и пак към светлото поглеждам.
Май се уморих от паданията, от полетите... Но пак нагоре тръгвам. Въпреки умората. Въпреки болката.
Защо не мога като другите? Да избирам пътища по-гладки...
Не мога... Защото няма да съм Аз. Защото равното не е пътят ми предначертан. Защото ако има нещо начертано от преди, то пътят ми е... полет. Чувствам го и знам го с онова знание дето в мене е дълбоко закодирано от гените ми. Онези гени, подредили се в редица като ноти за песен омайна и единствена. Песента, която се нарича Мой Живот...
И днес ще полетя... Нищо, че крилата ми са уморени... Нищо, че едното, лявото крило е леко поодраскано от невяра. Защо е лявото?... Просто е... по близо до сърцето неспокойно е...
Научих се през сълзи да се усмихвам... Не е лесно, но го мога вече. Това урок по оцеляване е. Не е за вярване нали?... Просто е. Усмивката през сълзи лъч е, който ме прегръща. Лъч, по който следващите ми усмивки се полепват. А аз обичам си усмивките. И търся ги във всичко... И ги намирам...
И днес ще ги намеря... Знам...
Усмивките си имат свойство по-вълшебно. Като магия цветна са. Усмивката на моето лице усмивка тя събужда в погледа към мен отправен. Делото добро е сторено. След него всичко по-цветно ни изглежда. Дъгата най-обичам, всички знаят го това... Защото тя, дъгата, най-пряк път към полет е...
Усмихвам се сега и пътя си поемам... към полет устремена...
Обичам да летя... ;)

.

неделя, 19 май 2013 г.

ден на отворените фантазии или... сънища в Земите Амазонски...

И така... след искрено_и_лично споделеното от Руми, Гло се не стърпя и го обяви тоя ден. Аз съм закъсняла, ама нейде мернях, че вече седмица било. Затова сега съм тук. Вчера се забавлявах, ако кажа много, ще сгреша. Защото такава забава... скоро не е било :)

А какво ще се получи тук... ами не знам...
Затова да го започвам... от началото...
Знае ли някои от къде започват тез' Земи? То и аз не знам, но знам, че са си мои и в тях си имам всичко. Владеенето никой не може да ми оспори. Па то... и на кого ли са му притрябвали такива джунгли от настроения. Не стига денем, но и нощем няма оправия.
Ей го... снощи легнах си спокойна /уж/, почетох книжка за времена отминали. Сънчо ме погали и прегърна, книгата оставих и му се отдадох като любовница желана...
Събудих се /или пък не.../  в място на отминалото детство. В селото, където без грижи съм била. Сега всичко променено е. Къщите пораснали с по два и три етажа. Хората са нови, старите ги няма. Няма уникалността на онова село, дето не прилича на никое друго. Сега едни белосани фасади, не можеш разпозна на коя си улица... всичко тъй да е еднакво, чак ми се не вярва.
Не познах улицата наша, дето учих се на колело. Не я познах, макар, че там играла съм с децата на цяла махала... Но по улица съседна, дето имаме рода, всичко сякаш си е също, само малко по-така... Някак си е... как да кажа... по-малко е. Стряхата е толкоз ниско. Двора не изглежда неизбродим. Само крушата е там, но някак е... самотна. Други хора там сега живеят...
Събудих се /или пък не.../ и болка от лианите тъга, заплели спомени в сърцето... Усмихвам се, но ми е трудно, защото знам, че всичко е било и няма, няма да се върне пак. Защото само ще разказвам на децата си за времена отминали, а те ще се усмихват недоразбрали колко обич сърцето ми таи към хората, които минало са вече...
Събудих се /или пък не.../ някаква аларма пее и напомня ми, че утрото е тук. Завивам се и... птичи хор изнася утринен концерт... И чувам косче, отпреди четири лета, в нощ майска как ни пя... И пее, и разказва ми за друг живот. Разказва ми за нещо дето още не било, но може и да бъде. Но трябва да си пазя обичта в сърцето, дето нося от дете. О не... и пак аларма... ще сменя я вече, искам да ми пее като косче...
Събудих се /или пък не.../ а косчето, с родата цяла, на ябълката се строило. Не съм сама и търся фотоапарата. Но виждам, че до мен е Той и за снимка се подрежда цялата рода на коса. Усмихвам се и ръка протягам да прегърна рамо на любим, а то... в леглото съм сама...
Събудих се... Денят е тук, а аз и днес ще съм сама...
Фантазии...  Ами... не, не се получи...
Сънищата и просъниците ми едва ли могат да се нарекат фантазии. Те реалност са. Реалност от спомени, реалност от мечти.
Обаче пък, такива са ми настроенията днес... Напълно подходящи за Земите Амазонски...
Нали? 

четвъртък, 16 май 2013 г.

мисля си...

Мисля си...
Дали пък по-добре не е да не се замислям...
Не веднъж съм имала усещане, че когато се опитвам да направя нещо, сякаш насила, не се получава и не се получава. А друг път, сякаш на шега, а всичко случва се и леко, и успешно, и повече от всичките очаквания.
Затова, най-добре ще е да го не мисля много. А то...  когато и както трябва - ще се случи.
Разбира се, че няма да стоя и чакам с ръцете скръстени на кръста. Но няма и да пришпорвам събития, които даже са неясни.
Очакванията ми са големи. Както мечтите ми са смели. До безразсъдност даже... Дали пък винаги така да е не трябва. Не мога всичко да предвидя и със сигурност не  трябва. Нека на съдбата си да дам възможност да ми подарява тя, това което за мен е отредила.
А днес си имах планове. И мислех си, че нищо не ще ги промени. А то... на път е всичко да се провали. Работа си имам и исках днес да я отхвърля. Започнати са няколко неща и повечето имаха реален шанс за финал. Обаче...  не ми спори... Знам, че навреме ще си я свърша работата, обаче в момента съм затрупана от мисли пораженски.
Много се замислих, а не трябва...
Хайде на разходка за освежаване...
Сама ще съм и от мислите си ще се крия...

.

събота, 11 май 2013 г.

любов...

Любовта е... всичко!
Всичко е любов!
Най-прекрасни четири влюбени години съдбата подари ни!
И в дар ни дава ден за нас... да го използваме...
С теб е празник всеки миг, когато споделен е!
Днес ще споделим целия си ден...
На съдбата щедра нека да благодарим...

Обичам си те!








четвъртък, 9 май 2013 г.

импулс за отчет...

Странен импулс за отчет по никое време ме посещава тия дни. То... донякъде е добре, ама... да видим. Та, какво ще отчитам ли? Историята на този блог... Почти всички отбелязват рождения ден на блога си или кръглия брой публикации. До сега подобен импулс май не ме е посещавал. Може би защото не се взимам на сериозно като блогър.
Май има много определения за "блогър", но неоспоримия смисъл е, че всеки, който има "блог", вече е "блогър". Кой какви музи има и как ги използва... ей, това е чара и облика на всеки блог.
Та, като споменах за кръгъл брой публикации, наминах да погледна... Тази е най-кръглата четиристотин деветдесет и девета... Да, 499... Кръгло е, нали?
В самото начало на септември, в далечната /вече/ 2009 година... се роди този блог. Защо "роди"? Защото ми е като рожба. Мое си творение. С всички кусури и прекрасности на рожбата, които само един родител може да обича.
Да, обичам си го. Защото си е мое място. Пристан за размисъл. Стена на плача. Място за споделяне. За подкрепа.  За всичко и за още повече. Идвам си тук, когато муза ме подгони. Или когато въпросната е забегнала вдън горите тилилейски.  В първия случай всеки мой гост ми е свидетел, а в другия... само аз си го усещам... Странно ли е, или пък не, но тук си се чувствам спокойно и уютно. Дори и Земите Амазонски да са подгизнали от сълзи най-горчиви... Предпочитам слънчево и оптимистично да е, но... Така е... шарено е в моите Земи... И непредсказуемо... знайно е за всеки, престрашил се и наминал тук ;)
Необятността на Земите ми дава простор и свобода да бъда себе си във всеки миг, споделян тук. Имам си всичко... върхове от ентусиазъм, блата на отчаянието, езера от сълзи, цветни градини от щастие, непроходими пътеки със заплетени въпроси-лиани, слънчеви поляни с цъфнал оптимизъм, небе - безкрайно синьо от мечти най-смели, волни полетели... Имам си... неизброимо е. И не е необходимо да го изброявам.
Аз съм тук и всичко е частица от мен...

.

събота, 4 май 2013 г.

разни мисли...

Пролетта е тук.
Тук е... прегоряла от лято...
Цветове се разтварят в утрото свежо,
в следобеден пек прегорели си крият душата.
Мисли за ускореното време ме обхващат.
За онова време, което край нас се изтича,
а следите от него... просто ги няма.
И си мисля за другото време,
което от действия прелива,
и всичко се върши и случва,
и следи неизбледими остават.
А разликата е толкова малка,
понякога незабележима.
Незабележима,
а в същото време тъй дълбоко усещана.
Разликата, вдъхновение тя е наричана...
Онзи дъх жизнен,
който в духът ми се вплита,
който смислени прави
мигове, часове и дните,
незнайно накъде се забързали.
А лалето, с прегорели листенца...
тъжна гледка е днес...

.