вторник, 31 юли 2012 г.

някакво си...

.
Такова ми е...
Някакво си...
По скоро - никакво си...
Лутащо се...
Баланса ми го няма...
Сякаш в непрестанно търсене съм на хармония... а тя ми бяга...
Бяга ми съвсем за малко... ей, я там... само крачка... и избяга... пак...
Някакво ми е... никакво...
И времето навън е като мен...
След месец, жеги не случвали се до сега, на бури странни време е дошло. Гърми и святка се от часове, а капки дъжд, така желани, все още няма...
Гръмотевиците в сърцето ми отекват и незаглъхващо е ехото във мен...
В мисли се оплитам, ту ги търся, после - гоня... Проблясва ми за миг и пак в тъмното заплитам страхове... Страховете несигурност си водят, а после и сълзи - такива, без причина...
Искам на високо да застана... над суетата на деня, над всички "трябва" и "това от тебе се очаква"...
Искам да погледна ясно от високо плетеницата на своите мисли, на чувствата ми нови и така прераждащи ме...
Искам с Трябва - не се долюбват... Как тогава да ги помиря? Пък и баланс да изградя?...
Не, оптимизма си не губя! Знам, че някой ден, хармонията ще е с мен!
До тогава... Ще се търся, ще се губя и ще се намирам... И пак отново в тази въртележка ще се понеса... До... когато...
Когато се намеря... споделена с любовта...

четвъртък, 26 юли 2012 г.

следобедно... в горещините...

 .
Напоследък не идвам често тук.
Сезонът е на отпуски. На нестабилен интернет. Или поне аз не намерих добрия вариант за мен.
Както и да е. Когато успея с радост се разхождам из блоговете, където ми е приятно да ходя. Радвам се, че откривам и нови местенца. Понякога музата ми не успява да се синхронизира с наличието на връзка. Друг път й е прекалено топло и предпочита да си мързелува.
Днес не я мързи. Но май нета ще я откаже... Защото тук пиша и публикувам на момента. Е, някъде знам и опцията за планиране, но тук всичко е на момента. Каквото ми дойде. И когато...
Сега се сещам, че снощи публикацията на Hexemexe ме позамисли.
Остров на щастието... Дали е необходимо да го търсим някъде далече. Да, предложението да го открия на зелената полянка е чудесно. Но си помислих, че и в себе си мога да открия такъв остров. Като това място... което все повече си чувствам като пристан или като моя същност. Тук е моето бягство, когато няма накъде... Защо да бягам?  Защото имам нужда... Като днес...
Ежедневието не ми носи кой знае какви неочаквани събития. Но не ми тежи тази известност. Много ми е тежко от липса... Липсва ми... ... ...
Спрях се и замислих за липсите в дните ми, в живота ми... От страни погледнато не би трябвало да имам някакви липси.... Защото са невидими липсите на душата... Защото копнея за моя си остров на щастие - в прегръдките нежни...
Това е... когато щастието с мен е, нищо ми не липсва.  И тогава мисли такива си нямам. А днес си имам...
Искам да съм щастлива! Не е изненада, нали? Всеки го иска...
Искам моето щастие да не наранява други.... Възможно ли е?
Въпроси... не, не искам сега...
Навън е горещ следобед. Въпреки, че слънцето се покри зад рехави облаци. Това пък носи и усещането за задуха. Не си спомням такова лято. А и сушата... Но може би съзнанието предпочита да не помни подобни неща. Или пък аз го уча да подбира информацията за запомняне. Понякога се чудя как някои хора помнят разни подробности. Аз никога не съм си поставяла за цел да запомня точно това. Заради това и изпадам в неловки положения. Дори дъщеря ми е забелязала, че не помня. Всъщност тя си мисли, че съм ги забравила, но аз никога не съм запомняла. Само някакъв бегъл спомен, че е ставало дума по темата... Това май не е добре ;)
Но пък как помня, това, което ми е интересно, което ме вълнува... Това е добре ;)
Поувлякох се и май не написах нищо смислено.
Така е, когато навън е горещо, а в мен... липсата ми тежи...
Искам да съм пеперуда...

понеделник, 23 юли 2012 г.

за оградите... за границите...

 .
Днес бях на гости при Влади.
Зад оградата... замисли ме... Огради, граници... все ограничаващи понятия.
После на кафе отидох. Разговорът бе някак си накъсан. В бързината да споделим повече, се прехвърляхме от тема в тема. И отново до безперспективността достигнахме. Понятие, което не приемам и не искам да приема. За мен това е повече от ограда, повече от граница. Не искам тази граница. Още повече защото чувствам, че ние я поставяме с това определение.
Какво значи перспектива. Нали това е едно понятие, с което искаме да кажем: ок, мечтай, има накъде... Защо тогава сами да определяме нещо и да му казваме - не мечтай...  Защо доброволно да се откажем от мечтите си?
Имаме Днес... Имаме Сега... Ние сме Тук... Утре?... Какво ще бъде Утре никой не знае...
Защо трябва да поставяме ограничения от днес?  Нека се радваме на днешния ден, тъй както го правим. /С това си съгласен и ти./ Нека допуснем мечтите за утре, те също ни усмихват. Може би пък съдбата, тъй щедра към нас в днешния ден, и за утре от щедрия дар ни е приготвила... Защо пък и по-щедра да не бъде?
Аз вярвам и искам да вярвам, че утре ще е по-хубаво. Да, днес може да е прекрасно, но кой знае колко по-... може да е утре... Искам чашата ми на оптимист да е винаги пълна, макар и до половината. Искам да заразявам с моя оптимизъм. Тогава ще е по-лесно за двама...
Границите са безспорни. Оградите също. Има ги и ще ги има. Но нека сами не поставяме нови такива.
За кратко ни беше днес срещата на кафе. Имаше граница поставена не по желание. Защото днес трябваше да е така. Тази граница нямаше как да преминем. Но другото го можем. Можем да не поставяме другите граници, които само от нас си зависят.
Нека мечтаем. Нека мечтите ни граници нямат... А какво ще се случи, кое е възможно? Нека не го мислим от днес. То е за... утре...
Обичам те!
И утре... ще те обичам!

събота, 21 юли 2012 г.

лятна вечер...

.
В тишината на лятната вечер...
Когато слънцето уморено залязва...
... най-силно е усещането за... земя...
Да ходя боса в тревата е първи импулс на осъзнаване...
Гореща е земята под краката ми след жежкия ден. Тревите са свили листенца, за да опазят се за утрешен ден. Две птички в небето се гонят, вероятно са лястовички млади, все още не знаещи умора след летния ден.
Тишина... Тишината е най-осезаемото усещане...
Земята е суха. Изненадва с енергията, която ми дава. До днес сутрешната роса  ми носеше усещането за земя. А сега, сухата и топла земя ме... заземява...
И по-силна съм. По-силна е душата ми. И вярата, че за всичко има си ред.
Сега... насладата да се разхождам боса в лятната вечер ме усмихва. И мисълта, че една книга ме грабна, както никога до сега /нямам спомен подобен/. Увлекателно, интригуващо, замислящо... Не споделям всяка идея на автора, но начина, по който ме води из своите мисли и внушения ме удивлява и провокира. Да, провокира моите мисли и в други посоки. Краят е колкото предсказуем, толкова и неочакван... Не предполагах, че така ще ми въздейства.
Вечните въпроси за живота и за смисъла. За начините да достигнем до себе си. За бедността и богатството на духа... Все още съм под въздействието на последните страници... и на цялата книга. Не е случайно, че в такъв момент книгата е при мен. Няма случайности.
Не мога да обясня с думи защо моментът е най-подходящия за мен. Но усещам, че от това имах нужда днес... Днес.
Навън тишината отстъпва на нощните певци. Щурците, неуморими, своите песни вече разнасят. Хем си приличат, хем са толкоз различни. И се питам сега, дали всеки го чува това. Или за някой е просто някакъв фон от шумове...
Денят си отива, притъмнява навън... Нощният хлад обещаващ от балкана се спуска. За вечерни ритуали е време. Време, в което за сън се приготвям. Сънят, от който спокойствие чакам и за тялото и за душата ми. Всъщност, защо ги деля, когато те са моята цялост...
Научих се да си лягам рано. Това ми дава възможност и да ставам рано. Преди другите. За сутрешното ми време... моето си... Когато денят ме посреща с усмивка и надежди в мене посява...
Лека нощ!
... ... ...

четвъртък, 12 юли 2012 г.

оцелява...

.
Оцелява...
Въпреки условията...
Или пък напук на тях...
Тъй е и душата моя...
Търсеща светлина и свобода...
Търсеща любов...
И щом открила любовта е, за всичко е готова тя за нея...
Може би капризна е душата ми. 
Не задоволява се с това, което има.
Не стига й... още иска... много иска... всичко иска...
Щастие си иска... само...
И да оцелява само има нужда...
Иска да е вдъхновена... и да се извисява над суетата на деня...
Иска да е освободена от предрасъдъци - окови...
Иска да лети...
Иска да твори...
Иска да е жива...
Душата ми...
Влюбена е тя...

сряда, 11 юли 2012 г.

светлината...

.
Светлината...
Онзи лъч така необходим...
Разпръсва хаоса на мрака...
От кошмари ме събужда...
Жаждата сълзите утоляват...
За живот съм инициирана...
Лъч любов ме ражда...
На криле от светлина се рея...
Любовта ми е в душата...











неделя, 8 юли 2012 г.

неделни мисли разпилени

.
Разпиляно ми е...
И припряно...
Не успявам мислите си да събера, камо ли да подредя...
Пилеят се... преследвам ги с надежда да ги уловя...
Напразна е надеждата... в добавка и жегата я изпарява до капчица последна...
Работите ежедневни, колкото и да са всепоглъщащи времето ми и запълващи ръцете ми, не са достатъчни, за да спрат мислите ми.
То да бяха поне мисли като мисли, а те все на сълзи го докарват тия дни.
Добре, повтарям си че причина няма... Каза ми, че не трябва да се тревожа за нищо...
Защо тогава тревогата в мен се е вкоренила? Как да я изкореня до последното й коренче - съмнение?
Не, това не съм аз...
Дали денят ми утре ще промени настроенията ми? Ето, пак надежда в мен се ражда... Готова съм да се усмихна с тази надежда...
Искам да изгоня безсилието от себе си. То не ми е същност.
Но и то в последните дни се е настанило в мен. Безсилие от усещането, че не мога да ти помогна. А толкова искам да намерим начин да преодолеем заедно проблемите. Защото съм сигурна, че решение има и то е съвсем близо. Защо не го виждаме?
Не искам да допускам отчаянието дори да се приближи до нас. То не е добър съветник. И изобщо не ни е нужно! Моля те, не го допускай, дори за миг...
Искам да мога вярата си да ти предам. Сигурна съм, че когато стане вяра на двама ще е по-силна, многократно по-силна! Вярата ми, че утре ще е по-хубаво!
Да, времето безмилостно препуска и дори не се обръща назад. Не ще успеем да го спрем.
Но ако успеем в неговия бяг да намерим себе си... и другия... Друго не ни трябва... 
Обичта ми все по-силна е! Тя е такава... може само да се увеличава...
Как искам обич да е решението...
Защо ли всичките ми мисли,, дори и разпилени, ме водят към заключена врата и ми нашепват, че ключ е само Любовта...
Защо?!...

петък, 6 юли 2012 г.

неизпратено...

 .
Не можах да те зарадвам днес...
Спонтанността, която винаги съм усещала при нашите срещи, днес... се бе превърнала в някакво тежко задължение за теб....
Освен необичана /каквато вече знам, че съм/ се почувствах и много нежелана.
Ще кажеш, че причина няма... Не знам... Но изведнъж ненужна се почувствах.
И всичко в този свят загуби смисъл за мен...
Освен сълзите ми... които ме изгарят...
Искам да ме изгорят и да отмият пепелта от мен...
И следи да няма... след мен...





четвъртък, 5 юли 2012 г.

сияйна...

 .
Дните ми са изълнени с дейности. От сутрин до вечер съм в движение в изпълнение на смислени или безсмислени дейности, на необходими или измислени задачи.
Пиша дейности, може да напиша и работи. Но работа за мен означава повече задължения. Не, че в дейностите ми не присъства елемента на задължителнст.
Напоследък това понятие ми е размито. Или може би аз се опитвам да го размия, за да не усещам неизбежната тежест на задължение. Защо се опитвам ли? Отговор по-лесен няма: за да оцелее усмивката ми, моята същност.
Моята същност е цветна, оптимистична, усмихната. Облаците на живота понякога я обвиват плътно в сивото на песимизма или в безличното бяло на "така трябва". Но слънчевата ми същност винаги успява да разкъса тези облаци и да се облече в дъгата на най-съкровените си чувства.
Слънце съм, дъга съм...
И такава се искам...
Такава се намирам в погледа любим...
И все по-сияйна е цветността ми...
Сияйна...