сряда, 29 февруари 2012 г.

завършек на деня...

.
Не е вярно, че денят се познава от сутринта.
Не се познава дори от обеда ;)
Денят имаше най-прекрасния си завършек...
И нищо от сутринта или обеда няма значение...
Най-хубавото е неочаквано!
Най-вълнуващо е!
Вече съм сигурна къде е мястото къде губя нервността си. Губя главоболията си. Няма ми лошите настроения. Умората ми се изпарява.
Знам къде съм спокойна и в хармония! Знам къде вдъхновението е с мен. Мястото където душата ми лети и пее... При теб!
При теб е тъй вълшебно! В свят различен съм. Но с теб съм себе си. Най-истинска, най-жива... просто аз...
И нищо друго ми не трябва щом съм с теб! Обичам те!
Да виждам пламъка в очите твои, за мен дар по-голям няма. Искрите, във очите мои, виждаш ти... искрите за живот...
Щастието мое с теб е!
Благодаря, любов!

искам...

 .
Искам слънце!
Искам пролет!
Искам топло!
Искам леко!
Искам цветно!
Сутринта ме изненада с белотата си студена. Виелицата, макар и кратка, ми смрази и тяло, и душа. И малкото топлина, откраднала си от съня, ми бе отнета и разпиляна с вятърния порив. Останах празна в началото на деня. А празното боли...
Денят пресполовен е вече. И все  още празното владее. Опитите мои на провали се обрекоха. А аз не искам на сълзи да се обричам...
Искам да живея... мога само със любов... 

вторник, 28 февруари 2012 г.

тъгата днес...

 .
Тъжно ми е...
Беше без причина...
В мен надежда се надигна за нещо светло в сивото на днешния ми ден...
Набързо беше осланена с думи - днес да си починем...
И сега... тъжно ми е... и причина се намери...
Не искам така!
Не искам да си търся и намирам причини за настроенията.
Защото настроенията са си мои, родени са от мигове, които до сърцето ме докосват. Понякога ме галят с полъх нежен на миг неповторим. Друг път ме изгарят в огън от миг на самота. Разкъсват ме до голо мигове на безразличие. В дъга разцъфтявам от мигове на обич споделена.
Това са мои настроения. Това съм аз. В настроенията е същността ми...
Когато ми е тъжно ме боли. Болката по-силна от физическата е. Защото ме боли вътре в мен.
Как да обясня на душата непокорна, че има всичко в този й живот. И радост и дъга, но и болка и тъга...
А днес тъгата й е в повече. И я боли...
Днес боли от самота. От онази самота, когато има много хора покрай теб, но пак в празно за душата.
В опити да се залисам с хиляди неща от ежедневието неизбежно, осъзнавам колко е напразно. Да, учудващо дори е, как ми спори в рутинните дейности. Това не ми помага... Кара ме да се замислям до колко са необходими всичките ежедневни суети.
Тъгата ми се заплита с въпроси без отговори и се заформя една бърканица... Защо ли тъга и въпроси тандем са?... Ха... и това е въпрос без отговор днес...
След тъжно-въпросителни тиради цветни надежди си търся... понякога... а днес...
Днес е до тук.

неделя, 26 февруари 2012 г.

безсилна ли съм...

.
Усещам, че нещо го притеснява. Мога и да гадая какво е. Разбира се питам и получавам отговор. Отговор, който повече премълчава. Премълчава, за да не разстройва и мен. А може би премълчава, защото мисли, че съм безсилна да помогна. Чувствам, че има нужда от нещо, с което да му помогна.
Може би безсилието е родено там, в премълчаването, където се поставят граници на възможностите. Може би безсилието вирее най-добре там, където вярата и надеждата някъде са се скрили.
Защо надеждата се крие, нали орисана е да е с нас до дъх последен... Защо вярата за утре се успива нейде забравена...
Желание да помогна имам. Дори и да не зная точно как. Иска ми се да вярвам, че когато момента дойде, аз ще зная как и ще мога да направя това, което ще помогне.
Осъзнавам друго - когато на друг помагам, със сигурност и на себе си ще съм помогнала. Нещата в живота са свързани понякога със странни пътеки.
Опитвам да намирам позитивното и в малките неща, които се случват около нас непрекъснато. Опитвам се да се усмихвам по-често. Вече осъзнавам силата на една усмивка, макар и плаха. Много скоро тя носи увереност и способност да заразява...
Ето... това е...
Усмивката, която не веднъж е усмихвала другия...
Разбрах и днес. Усмивката е моята сила. С усмивка денят е различен. И безсилието е далече, далече... А тук са отново и надеждата и вярата. И моята обич...
Обичта ми... 

вторник, 21 февруари 2012 г.

в следобед зимен...

.
Чаша чай в следобед късен.
Топлина в телата се разнася.
И все пак зима е навън... топлината търсим.
Прегърна ме, за да се стоплим.
Заспала съм в прегръдката спокойна.
Усмивка ме събуди.
Развълнува ме признанието, че бдял си над съня ми.
Не е за вярване, че час ме гушкаш и ме пазиш... /навярно само мама го е правила.../
Най-хубавият час следобеден сън.
С нежност още се притиснах в теб.
За да те усещам и да се слея с теб.
Затоплени и сънени... в нежност омаяни... продължението... повече от вълшебно е...
Вълшебство винаги е с теб.
Ласките любовни в свят наш единствен ни пренасят.
Мечта и сън се сливат в действителност желана.
А сетна най-трудното на ред е... да се разделим...
Боли... не искам да тръгвам...
И само мисълта, че утре пак ще бъда с теб, помага аз да тръгна.
А прегръдката за довиждане, на която по-прилича й да е за среща, спомен върху раменете ми запазва... до утре...
Благодаря ти за щастието с което ме даряваш!
До утре, обич моя!

неделя, 19 февруари 2012 г.

неделно утро...

.
Неделя е...
Сутрин...
На границата на съня и деня...
Птиченце пее...
Сънувам ли...
Слънчев лъч се промъква между завесите... усмихнат е...
Усмихвам се и аз...
А птичката си пее... не е сън...
Метър сняг навън е...
Къде ли е успяла да кацне...
И пролетна песен да запее...
Пролет... ухание на пролет се усеща...
В песента игрива...
В палавия слънчев лъч...
Усмихвам се...
И не вярвам на това, което чувам...
Втори глас на песента се носи... и се приближава...
В компания е по-приятно пролетта да се зове...
А тя... ще дойде... скоро...
За да ме усмихва...

събота, 18 февруари 2012 г.

усещане за дъга...

.
Усещането за дъга...
Започва с прегръдка лека. Неочаквано и непланувано. Да, то хубавото винаги така е...
Усещане за мир, за хармония в душата. Спокойствие, което позволява празното от мисли. И донася сигурност.
Усещане за цялост и за завършеност. Толкова цяло, колкото никога не се постига в опити да се събере.
Не може да се осъзнае, умът отказва да работи.
Но се усеща... Душата се изпълва с цвят... Усещане за цвят... не се описва... няма думи...
Но изгрява думичка една... дъга...
Усещането за дъга... в прегръдка нежна...
Не се говори...
То се чувства...

вторник, 14 февруари 2012 г.

днес си мисля...

.
Друго исках днес да си напиша тук...
Но от толкова розови сърца и любовни думи...
Музата ме поведе в дебрите на разните ми мисли...
Любовта, както казва  - тя се живее...
Любовта е… Любов. - твърди в Панаира си Vira...
Харесаха ми истинските им мисли.
И се питам... Любовта нима само днес е? ... за да празнувам...
Та аз празнувам всеки ден и всеки миг, в който Любовта е с мен.
Любовта ме изпълва и ме учи на обич...
Любовта ме боли, но и на криле ме понася...
Любовта ме търси, а аз я намирам...
Любовта ме открива, а аз я рисувам красива...
Рисувам я с думи, а после с целувки...
Рисувам я с нежност, а после със страст...
Рисувам я с тишина, а после с песен запява сърцето...
Любовта се рисува, тя се и пее, те се лети, тя е... живота...
Любовта се живее... с любов...

Благодаря любов, че си с мен... и те живея...

неделя, 12 февруари 2012 г.

желание за двама...

.
Желание за двама имам.
Не искам повече да съм сама.
Събудих се с умора, след нощ на главоболие, с причини неопределени.
Повече от две седмици съм с мисли и дела за другите, в опити да облекчим сезонните настинки и вирусите да прогоним. Правих го с желание за всички. Резултати има. Въпреки, че някои се оказаха непослушни, други бяха много стриктни... Радвам се, че бях от полза за другите.
А днес... днес ми се искаше просто да си полежа... и да почакам някой друг за мене нещо да направи. Уморена съм... толкова умора в себе си съм насъбрала, че даже ме боли. Обаче, който би поискал чаша чай поне да ми направи - няма тази възможност. А който би могъл - желание няма...  Знам, насила няма нужда нищо да се прави. Затова...
Събрах си силите в мен, въпреки болката от безсилие и умора. Направих си чай. Потърсих си позитивните мисли. Малко трудно ги изрових, но... все пак е нещо. Направих необходимото за мен, което със сигурност щеше да подейства с пъти повече, ако някой друг ми бе помогнал.
Не искам да се оплаквам. И самосъжаление не помага, знам. Защо тогава го правя сега...
Вероятно, за да успея в събирането на мисли да намеря повече увереност за себе си. Може би ще успея да си намеря мотивираност, за да продължа с усмивка напред, където всякакви настинки, бацили, вируси и подобни създания ще са далече, далече от мен.
Вероятно пиша тук, защото нямам възможност да говоря и разговарям в реалния ден. А ми се говори... От вируса ли е?
Да, говори ми се... Но не безкрайни монолози, характерни за времето на самота. Говори ми се... в диалози... Диалозите от двама се създават... Желание за двама имам... не за сам...
Ще трябва да изгоня умората от мен. Не ми помага. А това не съм аз. Не съм умора и безсилие. Аз съм енергия и движение. Искам себе си... да се намеря трябва...
Търся се... в деня... в усмивка... в надежда...
Ще се намеря... нямам избор друг...

петък, 10 февруари 2012 г.

вечерни мисли...

.
Не мога да си представя денят си без интернет.
Това не е зависимост. Сама си правя дни почивни.
Отдавна вестници не чата. Телевизия... и тя в немилост е пред мен. Новините тук - все по-често ми стигат големите заглавия. Нищо от това не ми липсва.
Замислих се и си дадох сметка, че когато пусна компютъра първото, което правя е да дойда тук и да се разходя в места вълшебни по пътеките на блогрола. Всяка пътека е едно тайнство споделено. Свят различен е. Не, не е воайорството на така наречената социална мрежа ФБ или подобни.
Всеки блог е много лично кътче, споделено от душата. Душа понякога изплашена и друга във вихъра на свойто вдъхновение. Душа спокойно замечтана и друга решителна, от устрем овладяна. Душа мечтата своя в приказка вълшебна споделила, а друга без думи в снимка запечатала бляновете съкровени.
Всяко лично кътче има в себе си магия - душа докосва с чувства непознати. В този смисъл, всяко мое гости е приключение за мен и за душата моя.
Навън е зимно и студено. Непредразполагащо за разходки дълги. Времето би трябвало да ми е много. Но факт е, че нещо ми не стига. След среща с нета имам планове и намерения цял куп. Искам да прочета всички книги. Искам някои и да повторя, а от други избирателно да си почета. Но искам не само да чета за удоволствие, но и да науча толкова много нови и вълнуващи неща. Искам и за по-старите да донауча, да опитвам знанията нови. Иначе какъв е смисъла от научено и неприложено в живота...
Все по-често се питам за какво са ми определени знания. С радост, удоволствие и желание съм ги получила. Вдъхновение някакво при тях ме е завело. А сега... А после... Защо не виждам по-напред... Но не мога.
Какво пък... може някой ден да ми потрябват и тези знания. Едва ли просто, ей така, са в живота ми дошли. Ще видим ;)
И за друго се замислям. Интересите ми са различни, понякога изключващи се, даже. Но е факт, че съм в хармония със тях.
А днес пък мислите ми са прелитащи. Като пеперуди са... Почнах за едно да пиша, а написах друго, сигурно с различно ще завърша...
Край мен е подредено, ред  и в себе си намирам. Но ми идва в повече от бялото край мен. В повече ми е студеното на зимен ден. То зима е, това добре, но... толкова пък много...
Аз дете на лятото съм. И душата ми дъга жадува...
Синонимите на топлина са много - слънце и прегръдка, вълнено елече и разкошен шал, пантофите домашни и липовия чай... Искам от всичко в тази зимна вечер... невъзможно е, това си знам. Затова у мене има кътче на тъга.
Душата моя ще си мечтае за слънце и за лято... В съня прегръдки топли ще ме намерят от спомени последни. Така ще мога на утрото да се усмихна. Спокойно /то дали е с мене съвместимо ;)/ да дочакам пролетта, която ще ми донесе денят... и другият след него... и след него...
Сега с чай от мента ще се стопля... спомени надежда ще ми донесат... за топло... за пролет... и за лято... за любов...

петък, 3 февруари 2012 г.

пролет в мен...

.
Въпреки снега навън и нечовешките минусови температури в мен е пролет.
Душата ми е пролетна. В дъга облечена е всеки ден. Дъга от чувства топли и изпълващи до цялост.
Душата ми е в полет. Полет безграничен...
Хубаво усещане е усещането за цялост. Когато липса няма в душата моя. Душа стоплена с прегръдка най-желана, приласкана с целувка нежна, омаяна от поглед палав... Душа и тяло загубили мисълта за време, за сезони.
Сезонът е един. Сезонът пролетен е. Сезонът е... Любов...
Любов за двама... с пролетна дъга се заиграли в зимен ден...
Пролет всеки ден за мен е...
Нека бъде!

четвъртък, 2 февруари 2012 г.

за малките неща...

 .
Замислих се... за малките неща в живота ми.
Те, малките неща, изпълват дните ми. А колко често погледът ми край тях се плъзга?
И отминава...
Една усмивка, малка е, но радост в душата може да събуди.
Цвете, нейде цъфнало е неочаквано. Лесно е да ме усмихне.
Песен позабравена с ново настроение се връща.
Книга препрочитана, но тайна своя точно днес разкри ми.
Снежинка, полетяла в танц вълшебен, през прозореца ме радва и усещам жаждата за полет в мен.
На гости в блог любим отидох и мисли споделени там вълнуват ме. И не е странно, че там обичам аз да наминавам. С усещане особено съм всеки път. Частица своя там намирам и да се събирам до цялост - вече не е невъзможно.
Блоговото пространство вече е голямо.Често музата ми с вдъхновение се връща. И днес така е.
За кой ли път, аз пак си обещавам все по-често погледа ми да се спира на малките неща. Удовлетворение усещам, че ги забелязвам, а друг път пък боли от пропуски на хиляди неща.
Едно е сигурното днес - ще има още да ме радват малките неща, защото с чувствителност такава съм пропита днес. Тя, чувствителността, с две страни е. Едната в радост забелязва красотата, а другата боли с тъгата на видяна грозота...
А днес ще се опитам красотата да прегръщам и в най-дребното край мен.
Дали успех ще имам...
 

Земите на Амазонка © 2008. Template Design By: SkinCorner