петък, 28 октомври 2011 г.

настроенията днес...

.
Настроенията са като дъгата...
Преливащи от цветове...
Цветна чувствам се.
И влюбена съм...
С осъзната и изпълваща любов в сърцето.
По-лесно е, да се намерят думи, когато болката е владетел.
И много трудно е когато радостта и любовта с думи пожелаят да се облекат.
В такива мигове повтарям само, че щастлива съм. Тогава, погледът искрящ си казва всичко. В прегръдката ми, страстта на нежност се е преобразила... и смирена тишина...
Цветни настроения са с мен. И топли са. Влюбени и всеотдайни...
Да ти ги разкажа искам, но не успявам думите да събера  при мен.  Понякога бъбривост ме обхваща, а после крайност мълчалива.
Затова те моля: погледни ме... погледни в очите ми... Там, в очите всичко, всичко виждаш ти.
Там е любовта ми... Казвам ти, че е голяма. Как в две искри се тя събра?...
Но тези искри са твое дело, ти ги породи... и ги пораждаш, дори когато си далеч от мен.
Може и да си далече телом, но в сърцето ми си винаги със мен. И всяка мисъл с теб е споделена...
Объркано е пак, нали? Исках да напиша нещо подредено. Не успях.
Но знам, че ти го знаеш с ред или без ред. А казано на кратко е: Обичам теб!
Обичам теб! Това е... Щастлива съм със теб!
Благодаря ти, Обич моя!

вторник, 25 октомври 2011 г.

след дъжд...

.
След дъжд...
Вдъхновение намерих при Цвети.
След дъжд е чисто и измито.
След дъжд е някак си свободно.
Свободата е с привкус на цветни очаквания.
И аромат... на нежност.
Дъждът е природно явление. Когато капчука запее от стряхата, с настроения различни ни облича.
Дъждът е и състояние на душата. Дъждовна душа... не е по желание... но се случва...
След дъжд душата е чиста. Като нова е. С онова усещане за невинност... и мечтания...
Леко е... свободно е... Всяка мисъл е вдъхновение и невъзможности няма...
След дъжд... и любовта е преродена... и по-силна...
След дъжд... няма ограничения за мислите, чувствата...
Вдъхновена и щастлива съм... след дъжд...

Чаша топъл чай... и нежна прегръдка...

понеделник, 24 октомври 2011 г.

дъждовни мисли...

.
Есенен ден... дъждовен... мрачен...
Есенен ден... натежал от влага... от следизборни мисли... от надежди...
Есента е сезон за прибиране на реколта... за равносметка... за оценка...
Есента е сезон за подреждане... на плодовете на природата... на мислите... чувствата...
Есента е сезон на избори... изборите лични...
Онези избори, които всеки прави... изборите всекидневни... месечни... сезонни... годишни... изборите на живота...
Изборите носят отговорност... Отговорност за мен, за другите край мен... И отговорността е избор... другото е безотговорност...
Изборът е дълг... с неизбежните трябва... Трябва... трябва... трябва... и тук се появява искам... Искам... аз искам...
Изборът безсрочен ли е... вечен ли е...? Какво означават думите завинаги и никога...?
Промяната на избор е избор...
Изборът може и да се отложи във времето. И това е избор... Понякога е по-лесният... понякога е необходимият...
Избор е да послушам разума... избор е да послушам емоцията...
Ежедневни са изборите... ежечасни... ежеминутни... избори...
Днес избрах... изпълних трябва... и за искам време ще намеря...
В опит за баланс съм днес... в есенния ден натежал от влага... и надежди...
Надежди, които лекотата носят... лекота за полет на душата, нетърпяща ограниченията на трябва...
Душата искаща живот... и полет...
Снимката е от тук.

неделя, 16 октомври 2011 г.

в неделя се размислих...

,
В неделя се размислих....
Всъщност, от снощи подобни мисли ме наобикаляха, но не получаваха своята стройност. / То друг е въпросът, колко стройни са сега, но... друга тема е ;) /  И случайно, в ранното утро, наминавайки на гости при Кръстю, не устоявам на предизвикателството на разните ми мисли.
Мисли за идващото и отиващото си. За хората, които идват в живота ни и си отиват... за събитията, които ни променят, в една или друга посока. За нашата поява в живота на другите и влиянието ни върху техните събития...
Замислих се за онова усещане, което незнайно как и откъде се появява, че познаваш другия отсреща от векове. В този век, на почти неограничени възможности за общуване, се срещаме с хора, с които ежедневието ни не би могло да ни събере. Общуването е предимно виртуално, след време и реално. /но това не е задължително/  Не рядко наричаме другия приятел. И влагаме в тази дума истинския й смисъл.
С този приятел споделяме, изслушваме го, разбираме се. Когато ни е тежко от ежедневните въртележки, чакаме момента да споделим и да бъдем разбрани. За това не е необходимо да нямаме разбирането на близки и отдавнашни познати. Чувстваме, че този човек сякаш ни е пратен от съдбата в труден момент.
До един ден... Разбира се, че не е точен ден. Но един ден забелязваш и усещаш, че вече не е същото. Вероятно и в теб има вина. Може би си свикнал с отношенията като даденост. Може би си бил и малко рязък при последната среща, когато ти е било криво, но неуспешно си опитал да скриеш настроението си.
Но до вчера това не е било проблем... А днес... Днес усещаш явен хлад... Може би защото другия опитва се да скрие свойта кривина... Диалогът липсва, усещането - също... Обяснения за случващото се няма логични... И това тежи...
Да... много тежи... Тогава се опитвам, философски да погледна на случващото се. Търся си мислите, които ми напомнят, че ако нещо трябва да се случи, то ще се случи... Но някак примиренски ми звучат... Но и не мога нищо да направя... Или пък мога... Опитите ми не сполучиха...
Не знам... Може би трябва да приема, че хората идват и си отиват от живота ни, както и ние идваме и си отиваме от техния...
Ако го направя, ще е по-лесното. Но дали е вярното? И съмненията до кога ли ще са с мен...

Хайде, да изпием чаша топъл чай в неделното утро!

петък, 14 октомври 2011 г.

настроения... минорни

.
Настроенията ми... минорни са днес...
Влиянието на вчерашния мрачен ден...
Есента е господар на дните. Красиво и цветно е. Изкъпано от нощния дъжд.  Утрото, чак сега успява да се усмихне. Слънчев лъч се отразява в цветните листа. Вятър ги поема, даже с полъх лек ги рони... Като мисли непотребни се завъртат в танц последен и... в локвата се приземяват. Други мисли чакат там. Исках да напиша листа, но все едно е в днешния ми ден... Повяхнали и сгърчени от самота и непотребност... листа и мисли...
Още много листа има, които вятърът ще носи в полет и ще приземява. Някога погледи с усмивка ще ги проследяват. Понякога тъга ще ги изпраща... като днес.
Защо е тъжно... аз не знам... И идея даже нямам. Е, може би една и две, но несериозно е да е това.
Утрото посрещнах рано, успешно даже до сега е. Но нещо липсва в мен. Наглед съм цяла, но... неопределеност в мене има.
Направих опит - с музика да си запълня нещото, което недостига... в началото успех частичен.
Втори опит - с ябълка да се заситя... още по-свиреп гладът се в мен надига.
Опит трети - тук съм, в моите Земи... опит правя тук да се намеря...
Слънчевият лъч навън, съюзник иска да ми бъде.  Ще му позволя. Имам нужда от неговата топлина. През светлината на лъча искам аз да видя своята надежда. Една надежда за края на деня...
Знам, очаквам го и вярвам, че така ще бъде! С усмивки ще залезе днес денят.
А до тогава? Продължавам в опити да се намирам...

сряда, 12 октомври 2011 г.

животът кратък е... до болка

.
Животът...
Животът се оказва понякога безкрайно кратък.
Уж, времето напред е, но... виждаш в миг как изнизал се...
По-тежко е когато виждаш как свършил е за близък... или даже само твой познат...
Струва ти се невъзможно... вчера заедно били сте. Хайде, вчера не, но миналия ден...
И въпросите не спират...
Нима възможно е?
Това ли чака мен?
Но аз не съм готов?
Животът ми сега започва... осъзнатият и тъй желан...
В мислите нахлуват спомени за, безумно рано си отишли, наши близки...  И боли... Боли!
Тогава... преди пет години... през болка осъзнах, че смисълът е в хиляди неща, които заслепени в дните си пропускаме...
Тогава... обещах... на себе си... в живота радостта да виждам... и да търся всеки слънчев лъч...
А днес... отново осъзнах, че обещанието трябва аз да следвам...
Аз не знам... и никой друг не знае... пътят до къде е...
Тогава... нека слънцето прегърна... Облаците неизбежни са, не искам в техните прегръдки да се аз отдавам. Искам слънцето в живота си!
И даже ден да имам аз пред мен, искам да е поне със слънчев лъч огрян...

Животът кратък е... до болка...

понеделник, 10 октомври 2011 г.

есен е...

.
Есен е...
Типичен есенен ден... Вали и така се е кротнало, сякаш няма да намерения за край. Студено е и термометърът, изморен от миналите дни да спринтира нагоре-надолу, днес си почива и едва-едва мързеливо се премести с едно деление... надолу...
Време е за вълнения ми елек... Време е за чаша топъл чай...
Такива дни, обичайно ми въздействат с тъгата си. Но днес е ден различен.
Рано се събудих и сега денят, едва пресполовен, може да се похвали  с почти изпълнен списък със задачи. Но днес ентусиазъм някакъв ме завладя и се не спирам, новите задачи си редя.
Душата ми, доволство я обзе и топло ми е... някак си особено.
Денят започнал е за мен с усмивки, в очакване и на топлина със нежност е...
В сърцето мое, слънце грее и обич е готово да дарява.
Дъждът навън, днес не е от мойте сълзи...

събота, 1 октомври 2011 г.

съботно утро...

 .
В есенното утро, рано се събудих. Съботно е, но днес ми се налага. Вече не знам, странно ли е, че когато имам някакъв ангажимент, събуждам се преди алармата. Така беше и днес. Времето от събуждането ми до алармата използвах за разни размишления, за мечти, за мисли за реалности...
Все още е рано... за събота. Но вече имам изпълнени доооста точки от дневния ред. А днес той ще е наситен. Истина е, че все още не са известни всички точки за деня. Има някои идеи, които с напредване на деня ще се избистрят :)
Обичам утрините, когато всички в къщи спят. Така имам възможност да си свърша голяма част от домакинските задължения, като си следвам моята си организация. Не е логична винаги, но най-важното за мен е, че успявам бързо. Май съм майстор на нелогични съчетания, но винаги даващи резултати. Ето и днес... станах с идеята да свърша едно, а свърших три ;)
Ами така е... муза като дойде. Музата ми... днес е само в мислите ми... има и такива дни... реалности...
Ще има и други дни... с ралности от мечтите ми родени.
А днес... денят усмихнат ще е. От мен каквото зависи, аз ще го направя. Ще направя и повече дори, тъй както винаги се случва...
Време е за следващата порция от дейности, в които ред и логика трудно се намират. Започвам едно, после второ, първото на ред е, а и трето... а накрая пет и шест ще са завършени... Чувствам го... музата ми с мен е.
Спорен и с усмивки заслужава да е този ден...