вторник, 30 ноември 2010 г.

вдъхновение...

.
Нещо ми е... някакво такова... философско.
И се питам - какво е вдъхновение.
Може да се нарече и муза.
Mного е странно усещането, когато нещо отвътре ме кара да напишa нещо и това желание не ми дава мира. Когато седна пред клавиатурата и монитора, сама не усещaм как минава времето и какво се е  получило. Когато го прочета виждам и осъзнавам, че и идея съм нямала за написаното, сякаш някой друг ми е диктувал...  Нямам никакво обяснение, което да е разумно. /Дали пък не искам много от себе си  - разум... ;)/  Не рядко сядам с някаква идея. Докато си търся подходяща картинка, попадам на друго и изведнъж... необяснимо е. Думите сами ме намират. Резултатът... не смея да си и помислям. Изненадвам се, че сред многобройните блогове със стойностни неща, то и моето местенце си има своите, редовни и винаги добре дошли гости. Благодаря!
А вдъхновението... замислих се и тръгнах да го проследя. Много е непостоянно, не знае посока една, разпилява се. Поражда го усмивка плаха... дума нежна... цветето напъпило... детски смях... Да изброявам мога и до утре. Неразгадано си остава вдъхновението за мен. Дали да не откажа се да играя си на Поаро?
Защо пък да го разгадавам? Нима ми трябват тайните му? Нека му се радвам когато си е с мен. Харесва ми вълнуващия миг, когато ме влече и малко ми подсказва, но никога не знае се докрай.
И днес е тъй. Поведе ме... идеята ми бе една, а май друго се получи. За първата идея, друг ще е денят, а може би нощта на мойто вдъхновение.
Хубаво е, когато музата ме преследва във всяко мое начинание. Може да в проекта с мен, а после в кухнята да се намести, с книга ме привлича, а после със разходка... Хубаво е...
Сега ме вика в посока нова. Любопитна съм и нетърпелива. С вятърния полъх да поема... този избор ми харесва...

понеделник, 29 ноември 2010 г.

писмо, в огъня изпепелено...

.
Цялата съм огън... днес.
Изгарят ме желания отвътре.
Изгарям в погледи студени през деня.
Сърцето ми желае само теб.
Погледът ми иска теб да вижда.
Ръцете отмаляха в мечтата да  прегърнат теб.
Устните пресъхнаха  жадни за целувките ти.
Всяка моя клетка те желае и до лудост ме гори.
Сълзите ми горещи са и стичат се през мен.
След огъня остава само пепел и мъгла... и нощта...
В пепелта искрица там се крие.
Че утре нов ще е денят.
Събирам пепелта от огнени желания.
Забърквам с парещи сълзи.
Искрицата надежда ще ги пази до утро ново,
което при теб ме води.
Огънят ми няма да те изгори...
топлина от него ще струи.
Сълзите в нежност ще се преродят.
В прегръдките ти любовта пречиства ме
и ме преражда...
За този миг щастие готова съм
и пак ще изгарям
и ще се прераждам...
с теб...
във теб...

.

неделя, 28 ноември 2010 г.

дните ми...

.
В дните ми има разнообразие.
Работата всеки ден ми е различна. Не е свързана с много хора, но все пак съм зависима от колеги и те от мен. В крайна сметка се получава екип.
Но и имам свободата да работя където си искам, когато ми е кеф и колкото ми се ще. Рядко съм притисната от срокове, но се справям и тогава.
В ежедневието ми има предостатъчно и домакинска работа. Понякога се гордея /нескромно е, знам, но за кога ли вече и скромност.../, че съм доста оправна домакиня. То, не че някой забелязва... Но пък ако си позволя да "забегна" от дейностите, обичайни за мен, то, това се вижда. Веднага...
Вече спрях да се впечатлявам от такива неща. Дали пък не свикнах или пък е от възрастта? Едно е сигурно, така ми е по-спокойно. А иначе, обичам да си домакинствам, не се оплаквам. Но е много по-приятно когато все пак някой се сети да го оцени. Понякога поне...
И така - равносметката е: оправна и бързо-сколастваща, успявам да си "намирам" и моето си време. Онова време само за мен. Хубавото е, че все по-рядко давам обяснения за това. Може би свикнаха с поредната ми "лудост", която днес се изразява в мое време.
Но идва и проблемът, 'щото то, няма такова нещо дето все е хубаво.
Моето време искам да споделям. Искам да не съм сама.
Хей, мила, как така? Хем да си е "твое", хем пък и да не си сама...
Така е. И най-щастлива съм когато  моето  си време споделям с нежност, с топлина и с много обич. Тогава дните ми са пълни, истински и тъй добри.
В дните с несподелено мое време ми остава нещо празно, малко тъжно.
Затова пък в следващ ден, очакван, всеотдайна съм във любовта си, тъй както чувствам и у теб е... Питам се понякога, дали дните ми без теб са изпитание или са урок за моето търпение...
Ти си моят разум, не веднъж възпрял ме от крачка в грешната посока. Но ти си и вдъхновението мое за дните ми напред, които са ми отредени. Ти си слънцето в мрачните ми дни, което в мен изгрява и правиш ми света по-светъл.
Обичам да ми е светло. Обичам да ми е топло. Обичам да ми е и нежно. С думи казано накратко - обичам си те теб!
Времето е вече нощно. С изгрева ще изгрее и надеждата да те прегърна в този ден.
А във време нощно, мога само в мисли аз да се завия, и да ме топлят спомени от дни, в които ти до мен си...

.

събота, 27 ноември 2010 г.

сънена...

.
Мислите ми сънени, още разпилени са...
Късното лягане, времето променливо, съботният мързел - всички са се наговорили и сякаш против мен са.
В утро, което даже не е и ранно, все още чудя се от'де да я захвана. Че работа ще имам, знам го и предчувствам. Но има нишка мързелива, дето още иска да ме излежава.
Повод за усмивки пак ще си намеря. Вече помъдрях и знам, че усилието трябва да е мое. На готово нищо се не получава.
За тонус в денят, трябва да се пораздвижа. Ленивостта ще си отиде, до следващото утро мързеливо.
Мързелът присъщ не ми е /или тъй си мисля аз ;)/  Обаче в събота безцелна, със спящи всички покрай мен... нещо в мен ме заразява. И даже мислите ми бавни са. Това не значи, че са тихички и стройни.
Мислите ми... пак ме водят надалече. Даже им харесва и забравят сякаш да се върнат. Сънувам ли, мечтая ли... щом усмивка в мен разцъфва, отговор не трябва ми. 
Ще последвам мисъл нова. Най-си ги обичам новите ми мисли. Винаги са свързани с миналите, дори и с нишки тънки и прозрачни. Нишките невидими са, но усещат се. Може би защото съм си аз от миналото мое, от днешния ми ден и аз ще си бъда утре...

.

четвъртък, 25 ноември 2010 г.

в сънят ми...

.
 В сънят ми има сънища странни. Понякога и логика в тях съзирам. Но по-често ме изумяват плетеницата от образи.
Нормално е, че винаги сънуваме, такива са фазите ни на съня. Нормално е да не  помним сънищата сутринта. Нормално е и да помним само усещанията от съня. До скоро ми се случваше всичко от нормалното. Напоследък се изненадвам, че си помня сънищата. Май няма нощ без спомена, че съм сънувала. Ако не помня подробности, то помня усещането, което ми е носило съня.
Само един път се събудих и усетих, че бягам, бях изплашена. Другите сънища ми носят усмивка и усещане за нещо хубаво...
Все по-често се случва да мога да разкажа подробности от съня си. Рядко нещата, които сънувам са свързани. Изключително рядко сънуваното има връзка с ежедневието ми, с някое събитие, реплика, мисъл от деня. Това, което се повтаря е един човек... присъства като образ, като чувство. Понякога в допустимо реална ситуация, друг път в невероятни приключения дори. Казах му: тази нощ ще те сънувам... Само Господ знае, бе отговора. Прав е. Но нещо в мен ми казва, че пак ще е в съня ми. Дали защото мисълта, с която заспивам е за него? Тази е и мисълта сутрин, когато алармата ме разделя от съня...
Сънища... странни, непредсказуеми...
Сънища, по някакъв необикновен начин предчувствани и сякаш извикани...
Може би защото денят е към своя край и защото е време за сънища, то и мислите ми са такива...
Тази нощ ще имам сън... и предчувствам кой ще е в сънят ми...

.

сряда, 24 ноември 2010 г.

днес нещо случи се...

.
Днес...
Днес...
Днес усетих...
Днес разбрах...
Днес почувствах...
... любовта...
А може би изобщо не разбрах какво се случи...
Може би усетих те... и те почувствах...
Тъй както никога до сега. 
Всичко бе като магия. Усещах теб във мен, усещах мен във теб...
Почувствах, че единството усетихме и двама.
В миг остави ме без дъх, загубих се във теб... и исках там да си остана... В прегръдката... в целувката... във теб...
Днес нещо случи се... ново, силно, неизпитвано и неизживяно до сега...
Днес нещо случи се... любовта се случи...
Днес аз обичах... Днес бях обичана... без думи...
Днес всичко в нас говори... с безмълвни думи... с думите на любовта.
Твоят поглед е магия. Твоите устни ме изгарят, ръцете ти обгръщат ме...магия е това.
Ти  омайваш ме. Пленница съм твоя... и на любовта. И искам пленница да си остана...
Ти моят си магьосник, който днес ми сътвори най-прекрасната магия - любовта...
Още трепетът, в сърцето и в душата, ме владее. И всяка мисъл пак при теб ме води.
Още мислите ми лутат се, неразбрали що се случи... защо ли им е да разбират?
 Нали сърцето ми почувства го. Нали почувства го и твоето сърце.
Чувството необяснимо е и неземно.
Какво направи с мен?
Свят нов ми ти откриваш. И възраждаш ме от пепелта на миналото ми. И прераждаш ме с любов...
Преродена и окрилена съм сега. Дъгата цветна в мен събра. И искам с любов да ти я аз даря.
Подай ми ръка... и поведи ме...
Прегърни ме силно... както днес... и аз ще замълча...
И устните ни впити във целувка, всичко ще си кажат във прегръдката безмълвна...
Чувстваш ли... край нас е любовта...

.

вторник, 23 ноември 2010 г.

цветен ден...

 .
Цветна съм...
Времето навън е без значение за моите цветове.
Защото чувствам се цялата от цвят...
И настроенията, и мислите, и действията...
Много цвят...
Моите цветове преливат се и контрастират си. С мисли шарени забъркват се. Слънчеви лъчи и пъстри намерения чертаят пътя ми за днес. Планирани идеи са в очакване на сбъдване. Задачите започнати от вчера с лекота завършвам. И резултатите обличат се във цвят, за да не забравя, че цветна съм и аз.
Цветна съм, когато си поискам. Или пък е без причина, ей така. Може би по-ярки са боите на цветността ми, когато... влюбена съм аз. Влюбена и цветна, май това е рецептата за моя ден. И искам, колко много искам само, цвят да ти даря на теб. На тебе всичко ти отива, но защо се киприш все във сиво, дето и на черно се маскира... С теб ли съм, усещам аз дъгата твоя. И колко малко трябва й, за да се оцвети във теб... Цвят вземи си смело ти от мене. Само за мая на твоята дъга. И цветността ни няма да ни доскучае, защото непредсказуема е тя. Непредвидима и променлива е като мене. И сериозна е, и малко строга, като твойта същност. С нюансите на тайнственост, която се бои да не загуби.
А днес е цветен ден. И мъглите, и дъждът, и студът навън не могат да ме помрачат...
Време е за цвят, а може и за мъничко ухание...

.

неделя, 21 ноември 2010 г.

с чаша чай в неделя...

.
Неделя е... синоптиците я обещават слънчева...
Сутрин... тиха и с нюанс на мързел...
Чаша чай с лимон... да стопли все още спящата душа...
Минути... само мои са - за предене на мисли и плетене на размисли...
Телефонен разговор... усмивка и импулс за хубав ден...
На терасата... сутрешният хлад освежава и ме прави по дейна...
Изгревът... светъл и обещаваш...
Какво ли обещание очаквам от изгрев и неделно утро?
Истината е, че аз съм тази, която трябва да си обещае и да го изпълни. Изгревът и утрото са светли, това помага мислите ми с усмивки за деня да бъдат, топли и изпълнени с надежда и живот. Останалото... то е мое дело. С усмивката за спомен мил и с надеждата за по-добро напред в деня, време е да започна с дреболии ежедневни. Дреболии са, но необходими за основата на всеки ден. А в ден като днешния, изпълнявам ги до съвършенство, дори и педантизъм сякаш се е осмелил да влезе в денят ми. Съвършенството ми дава усещане за цялост, за смисъл, за доволство, за стабилност. Стабилност... имам нужда от това... понякога.
Подреждам си бюрото, подреждам книгите си, подреждам листите си, подреждам файловете, подреждам си денят, подреждам мислите си, подреждам чувствата... Последните не се подреждат! 
Подредени чувства? Подредени мисли? Какво ли е това?
Мислите са за това, да втурват се напред, а после и назад. Забрана няма нито за нагоре, нито за надолу. В ляво, в дясно, в кръг дори със вихър те се носят. Мислите... харесвам устрема им, харесвам и покоят им. В движението на мисълта е спотаен животът. Мислите в посока права тръгват, после сменят я за миг, а в следващия са с насока нова... И ето, възел май заплита се, а в опит да си го развържа, плетеница някаква се случи... Мдааа, това ми е познато вече, това са моите си мисли. И да ги подреждам аз не искам. Нека носят се със вятъра...
Мислите със чувствата вървят. Искам си ги и тях такива, мои си. Объркани и ясни, с настроения от "А" до "Я"... Такива, като мен непредсказуеми...
За ред ли някъде говорих...
Редът е нещо хубаво. За някой може би...
За мен... в безредието си съм себе си... Искам се...

.

вторник, 16 ноември 2010 г.

безсънна нощ, поредна...

.
Нощ...
безсънна...
тъмна... и студена...
сама съм... и вече без крила...
сълзи... изгарящи се стичат..
в очите тъмнина...
сън не идва...
и усмивка няма...
само болката е тъй голяма...
студът превзема ми душата...
и ме е много страх...




.

неделя, 14 ноември 2010 г.

опит за неделни мисли...

.
Събудих се. Но защо се почувствах неориентирана?
Може би мисълта за датата и за сезона?
И за несъответствието й с климатичното време?
За ежедневието, което предполага едни дейности, а слънцето навън влече след себе си други мисли...
Средата на ноември е, а температурите са пролетни. Те, летните, минаха миналата седмица.
Хладно утро е навън. Само някакви си пет - шест градуса, но... не е характерно за ноемврийско утро.
Топлякът миналата седмица отнесе всички следи на златната есен. Сега дърветата изглеждат някак... призрачни. Най-подхождат им мъглите стелещи се от баира.
Но навън е ясно син небосводът... очакващ изгрева на слънцето. Той няма да закъснее и ще донесе ден, който ще се стопли, ще ме вика навън, а аз ще го последвам.
Не се оплаквам от хубавите дни, които определено не са обичайни за този сезон. Обичам слънцето и топлината. Мъглите не ми са на сърце. Но май това продължава повече от приличното...
Плюсовете му са много. Единият е - сметката за ток ще е по-малка. Другият - не се налага да нося тежки зимни палта и обувки. То май и обувки нямам, та и времето за купуване се е поотложило. Все още не се налага да се затварям у дома... И още мога да изброя...
Но май и кусури му намерих... Започнах да се затъжавам за топлината на живия огън, който гори в камината. За малко мързеливите дни, в които казвам- днес какво е време, ще си остана в къщи. Затъжих се за онези дни, в които прибирайки се отвън, ще ме посрещне топла прегръдка, ще споделим чаша топъл чай...
Е, време вероятно ще има за всичкия студ, който ни се полага. Ще има време и за топлия чай с прегръдки...
Обаче защо вече ми се иска промяна? То бива аномалии, бива... но май станаха доста.
То като се замисля, /нека уточня - неделя сутрин е/ той - целият живот е аномалия, и аз не правя изключение... По-добре е да не мисля...
Я се вдигай от компютъра, милата ми, сега е момента да се зааемеш с хилядите неща, които все оплагаш, а после ще се оплакваш, че времето не позволило. 'Ми така, де. Няма да го промениш времето, а по-добре е да се нагодиш. Пък си го доказала, че можеш... знам, знам... Недей да скромничиш, че не ти е силата в това. ;)
Мдааа... Вече из главата ми се реят повече от хиляди идеи за днешния ми ден. Започвам ги, едно по едно... нещо малко и още едно... В края на деня ще ги сумирам. Капка по капка, вир става. И аз така - идея по идея, действие по действие - един смислен ден ще бъде.
Ето, даже Слънчо се усмихна зад баира и ме кани... не мога да му откажа...

картинката е тук.

.

събота, 13 ноември 2010 г.

малките радости...

.
Тези дни осъзнах нещо...
Намерила съм някакъв баланс в себе си. Знаела съм, чувствала съм, че истината и радостта са в малките неща, всекидневните дреболии, които не винаги успявам да видя, но сборът им е нещо голямо, нещото, към което се стреми целият живот.
Това, което осъзнах е, че наистина успях да почувствам, успях да усетя дълбочината и верността на горното, което вероятно подсъзнателно, съм знаела, че е вярно.
Чувствам радостта и хармонията с цялата си същност, изпълва ме особено усещане за цвят и топлина при досега с най-малкото нещо, което предизвиква у мен усмивка, а след нея цял облак от светли чувства.Сега оценявам /вероятно сега съм достигнала до необходимата мисловна и чувствена зрелост/ колко е важно, колко е силно, колко е смислено усещането на хармонията край мен, на хармонията вътре в мен. Хармония, която се поражда и поддържа от многото малки неща.
Малките неща... една усмивка, едно докосване, едно телефонно обаждане, една топла дума, погледа в очите на любимия, мисълта за другия, слънчевият лъч, изненадал ме в ранното утро...
Малките неща... толкова са много... възможността да се усети радост от тях, осъзнаването им... това е... живота.
Животът е прекрасен! Най-хубавото нещо, което ни се случва. Сега знам - животът се случва прекрасен, защото ги има малките неща и неподправената радост от тях.

картинката е тук
.

вторник, 9 ноември 2010 г.

безсъници...

.
Събудих се... среднощ...
В опит да заспя отново се вслушах в нощните шумове. Нощта не е тиха, погрешно я набеждават. Има звуци и от близо, и от далеч.
Топлякът, развихрил се в последните дни, не знае покой нощем. Продължава още своя бурен порив. С този порив на някъде отлетя и сънят ми... Останах си безсънна, но не съм самотна. Дори не се и притесних. Нямам нервност, а особено спокойствие ме владее. Отдавам му се...
Слушам вятърната песен многогласна. В опит да си я припявам се усмихвам и е леко... като полет... И политам... там нагоре... с вятърни криле и вятърните мисли...
Вятърът ми приказки разказа. Приказки за вчера и за днес. Вчерашните бяха малко прашни, но нали е вятър, прахът им той изчисти и заблестяха с плахи и мъдри усмивки. Днешните, не успели да си сложат още пудра тук-таме, бяха ми познати... понякога  дори до болка.
А може би защото бях омаяна от вятърните ласки, най-ми харесаха приказките за утре. Приказки за утре... дали ще си ги спомня сутринта?  Или с вятърния порив с раждането на деня, вятърните приказки ще си отидат? Но едно със сигурност ще помня. Приказките за утре бяха светли и добри. Много цветни и с усмивки пълни. Бяха топли и с надежда изпълнени. Може би спомените ще ми стигнат, за да имам приказките си за утре, преоблекли се за днес...
Порив силен в прозореца се спря и промъкна се при мен. Погледът натам показва, че утро скоро ще се днес роди и необяснимо силно на среща със Сънчо ме поведе...
Да посънувам... вятърни безсъници...

.

петък, 5 ноември 2010 г.

щастието ми най-отива...

.
Щастлива съм!
И най-ми туй отива!
Щастлива съм - това съм аз!
Думите ми днес ги няма, но и не търся ги.
Имам си усмивки... те са думите ми днес...
Имам мислите си... имам вчерашния ден, прекрасен...
Имам светлина в очите и душата...
Имам днешния си ден...
Имам... щастие...
Имам си любов... друго ми не трябва...






.

сряда, 3 ноември 2010 г.

чаша топлина


В утро сънено и хладно си направих чай. От разни билки събирани с любов през лятото горещо, букет по интуиция си избрах.
И как ухае... липов аромат в закачка се усмихва на ментови листенца срамежливи. Цели шипки гонят се във вихъра на топлината. Цветче от риган и звъника, ей така за мъничко разкош. И да не забравя бабина душица, именувана на машерка из книгите дебели. Тя е най-любима моя. Нещо като тайна си е между нас, тя любов ми вдъхва и усмихва ми деня. Свежичко и  киселичко е лимончето в добавка. То за тонус е. И сладост ще си днес добавя. Медът, искрящ със слънчевия цвят, неповторимо настроение създава.
И ей така, стоплена и подсладена съм готова да покоря деня с усмивка... та дори и с малко вятър в мисли разпилени.

.

понеделник, 1 ноември 2010 г.

утро е...


Утро е...
Нова седмица...
Нов месец...
Ново начинание...
Събудих се с мисълта, че всичко е възможно...
Значи е възможно!
Тогава... започвам с действие!
:):):)





,
 

Земите на Амазонка © 2008. Template Design By: SkinCorner