четвъртък, 30 септември 2010 г.

вярваме... не вярваме...

 .
Днес прочетох:

Винаги вярвай на чувствата си!

Той: Ти си прекрасен човек!
Тя: От къде знаеш?
Той: Имам такова чувство.
Тя: Доста несигурно доказателство. Чувствата може да са измамни!
Той: Затвори си очите. Само за миг... (тя затваря очи и той хваща ръката й) Какво правя?
Тя: Докосваш ме...
Той: От къде знаеш?
Тя: Почувствах го.
Той: Трябва повече да вярваш на чувствата си. Ти не им вярваш достатъчно...


И се замислих... освен, че не винаги вярваме на чувствата си, то често не вярваме в себе си, в своите възможности. Не вярваме, че можем да бъдем щастливи... Не вярваме, че заслужаваме да бъдем щастливи... Не вярваме, че хубавото, случващо се днес, е възможно и в утрешния ни ден... Не вярваме, че колкото и да е тъмно и безизходно днес, утре може да бъде слънчево и пред нас да се разкрие не просто път напред, а дори и магистрала, която просто ни очаква... Не вярваме... не можем да повярваме... 
А дали не искаме да повярвяме на подсъзнателно ниво?  
Подсъзнанието... не, не съм специалист, просто малко съм попрочела... но май това е истината - да успеем да накраме подсъзнанието ни да повярва... да послушаме интуицията си... Да, това е малко трудно и на моменти рисковано, защото сме отвикнали да си я слушаме. Възможно е да се заблудим, че слушаме интуиция, а то да е онзи разум, на който искаме да дадем мъничко почивка. Но какво е риска от подобна "грешка" пред възможността да продължаваме да си грешим невслушвайки се в себе си? А вероятността, вслушвайки се в истинската ни интуиция, да добием нюх към нея и все по-често да ни се случва... Заслужава си. Така си мисля.  
Та такива едни мисли... 




вторник, 28 септември 2010 г.

водата...

.
Водата е сила...
Водата е нежност...
Водата е свежест...
Водата е живот...
Силата на  водата, измива всичко край себе си. Всичко негативно... След водата остава искряща чистота и блясък на най-хубавите чувства и емоции. Устремена и заредена със силата на извора, със силата и нежността си вае мисли, чувства, емоции... такива каквито на теб ти харесват, такива, каквито ТИ ги искаш!
Отблясъкът на слънчевите лъчи се насочва там където ти искаш. Можеш да играеш с тях, както ти пожелаеш. Можеш да подреждаш пъстротата на цветните камъчета, които са се оформили, така както ти харесва на теб!
Свежестта на водата утолява жажди, утолява страсти... и поражда нови, по-силни и по-могъщи...
Водата отнася по пътя си всичко... ненужното, за да го претвори в красота, чрез течението си. Позволи й да изглади ръбовете на емоциите и болките, както изглажда камъните, които омайват със своята гладкост... Поеми от водата силата й! Поеми нежността й! Поеми свежестта й! Поеми жизнеността й! Водата е...живота, който ни е дар... Водата... това съм аз, това си ти...
Водата е край нас и в нас... Силата й също... И тайната й...

.

хубаво е...

.
Хубаво е...
Хубаво е когато обичам.
Хубаво е когато ме обичат.
Хубаво е когато говорим и на въпросите, недоизказани до сега, отговори дадем.
Хубаво е в прегръдки нежни да се предадем.
Хубаво е когато... ни е хубаво...
В този миг когато ми е хубаво съм щастлива. В този миг щастлив си ти... Хубаво е...
Щастие... Понякога, тъй малко трябва ни.
Любов... всичко тя е...
Хубаво е...






.

понеделник, 27 септември 2010 г.

защо ли...

 .
"Обратното на любовта не е омразата, а безразличието!" - прочетох го някъде из нета...
Харесва ми да мисля, че съм специална... за някого.
Но всъщност, на кого не му харесва?
Обичам да показвам, че някой е специален за мен. Специален в любовта, в приятелството, в общуването... 
Дали успявам? Или пък прекалявам?
А може би прекаляването води до обратен резултат? Усещането за обсебеност?
Не! Не искам да обсебвам! Искам само да обичам...
И обичам с цялата си душа. Безрезервно! Всеотдайно! Без сметки - аз на тебе, ти на мене... 
Когато обичам...
Не искам безразличие. Но кой ли иска?
Усешането е за студ, за самота, за обърканост... Дано това да е от времето, променливо и отразяващо ми се негативно на състоянието и настроенията... 
Дано... 
А аз нося обичта в сърцето си... 

.

четвъртък, 23 септември 2010 г.

усмихнато...


Наминавайки, тази вечер, наоколо из блогопространството, попаднах  на доста усмивки по един или друг повод. Съвпадения ли е?... Отдааавна не мисля, че има случайности... но това е друга тема.
Цената на усмивката  ме замисли, но пък ме и накара да се усмихна и ме мотивира да подарявам повече усмивки... от сърце.
Едно усмихнато момиче  ме накара да се почувствам по особен начин. Посланието е много силно.
Усмихната есен създава настроение и носи пъстра топлина...
И още една есен без начало и без край  за размисъл и обещание за спокойствие...
И още... и още усмивки...
Време е за една спокойна нощ и утрешния ден да се изпълни с много истински усмивки... усмивки от сърце...
:):):)

.

сряда, 22 септември 2010 г.

пътека...

.
Пътека...
Път...
Коя е моята пътека?
Накъде ме води?
Навън е слънчево утро.
А защо не виждам през мъглата, разтлала се пред мен?
Мъглата... лепкаща от страхове... плачеща от самота... бодяща от очакване...
До къде простира се? След крачка - две слънцето ли ще изгрее? Или загубила се, в кръг ще се въртя в безкрай?
Въпроси са оплели мрежите си - паяжини. А отговорите са там... на разстояние от слънчев лъч...
Пазя си го, не искам да го губя... за да не загубя себе си...

снимката е от тук.
.

понеделник, 20 септември 2010 г.

искам ред...

.
Искам ред... искам ред... искам ред...
В работата... в семейството... в чувствата... в отношенията... в мислите... в дните...
До кога този хаос?...
Хаос е...
Сега съм като този букет...
Отстрани изглежда подредено, красиво, цветно... отстрани...
А в действителност - цветята са необходимите - работа, семейство, дом... Но защо липсва нещо... какво липсва... да, сетих се... Липсва хармонията... на цветовете... Изглежда уж цветно и различно, а е толкова сиво в пъстротата си...
А тези остри и стърчащи тревички... приличат на мислите ми, устремени навън... към светлина... към топлина... към свобода... Мисли задушени от исканията и претенциите на букета...
А букетът... има свойството да се отделят части от него и да създават своя си хармония с нови попълнения... А моят си букет... осиротял, усещам как повяхва и ни смяната на водата, ни подхранването, са в сила да спрат това...
А тревичките ми, наскоро покълнали, но носещи в себе си цялата ми същност устремена към хармония, са най-хубавото и свежо нещо в днешния ми ден. Все още имат нужда от нежна ръка да ги погали, топли устни да ги целунат... крехки са, трябва да ги пазя от течение и от палещо слънце... Май това, от което имат нужда е любов... любов като тази, която носят в себе си и подаряват...
Искам ред... дали?
Искам любов!
.

неделя, 19 септември 2010 г.

уморена...

.
Уморена съм...
Много...
Искам да спя...
Но...
Ах, как мразя всичко, което следва след "но"-то...
... имам работа...
И не мога да я отложа...
И не трябва...
Отивам да свърша необходимия минимум...
Този път ще се пестя...
А после ще си даря един продължителен душ... докато свърша топлата вода... няма да мисля за другите след мен, както и те не го правят...
Ще се поглезя с малко самомасаж и ще си легна в чисти изгладени чаршафи...
И ще спя... спя... до сутринта...
Дори и сънища не искам...
Когато си легна ще си запазя само една мисъл...
един спомен за прегръдка...
по-нежна и по-топла от всичко познато до сега...
твоята, слънце мое!
.

събота, 18 септември 2010 г.

без думи...

.
Без думи...
Вече са излишни...
Силна съм с любов, когато имам...
Обичам те не стига...
Има и други сетива за любовта...
Всеки ден изминал, все по-хубав е...
Всеки миг градация е...
Без думи...
Вече ми не трябват...




.

сряда, 15 септември 2010 г.

не ми е ден...

.
Не ми е ден...
По-скоро не ми беше ден...
Е, има и такива дни...
Доста неща ме замислиха днес.
Бях в едно училище за откриване на учебната година. Имаше речи, имаше важни гости, имаше родители, имаше ученици... Имаше спомени, приятни, но... имаше и друго... суета, фалш, родители с претенции /без покритие/...
Изчаках детето си да се приберем след тържеството. Забави ги класната им. Това ми даде възможност да наблюдавам по-големите ученици. Чувах разговорите...
Не бяха особено ведри мислите ми...
След обед срещнах семейство учители - усетих демонстрация на фалшиво приповдигнато настроение...
Освен това ми е цял ден скапано и...
Радвам се, че денят свърши.
Отивам в банята, за да измия фалша, който лепне по мислите ми.
В очакване на утрото...
Утро, което ще донесе чудесен ден...
Време му е...
.

вторник, 14 септември 2010 г.

разговор....

.
Прегърна ме...
и като роза разцъфтях...
и топло ми е с теб...
и ухая на усмивки
в прегръдките ти твои...
Благодаря ти, слънце мое,
за разговора с теб!
Може би не казахме си много...
а може и да си го знаем...
но ласките, усмивките
и думи малко,
премерени са, както винаги от теб...
за мен много и това е...
усетих те отново близко,
и пак те пожелах до мен
в дните ни напред...
Не искам граници да слагам на мечтите,
не слагай ги и ти.
Свободата искаш ти, искам я и аз...
нека разум не ограничава ни...
Самотата е студена болка,
не е за мен, не е за теб,
нека я държим далеч...
Врачка аз не съм, нито пък баячка,
но знам, че слънце има там, напред,
и топло е за двама...
Подавам ти ръка, подай и ти...
хвани ме здраво и ме ти не пускай...
Нека позволим на мечтите невъзможни,
усмивките ни те да сбъднат
и топло и любовно да е в дните наши,
в дните ни... от нас желани...
.

понеделник, 13 септември 2010 г.

спрях да се изумявам...

.
Вече спрях да се изумявам на... съвпаденията...
Поредното е в посланието на снимката в днешната публикация в Позитивното...
Един разговор от снощи... и отговора днес...

Времето ви е ограничено, затова не го пилейте като живеете нечий чужд живот! Не падайте в капана на догмата да живеете според мислите и очакванията на другите! Не позволявайте шумът от мненията на хората около вас да заглуши вашия собствен вътрешен глас! И най-важното – имайте смелостта да следвате сърцето и интуицията си! Те някак вече знаят какви наистина искате да станете. Всичко останало е второстепено!

Заслужава си пак да се замисли човек...
.

събота, 11 септември 2010 г.

мечта... мечти...

.
Наминах за малко в нета привечер. Докато бях на гости при Светла и четях за голямата /малка/ мечта чувствах, че някой е написал моите мисли... Странна работа е това нета... понякога сякаш намираш себе си... на неочаквани места... И изненадата, когато видях предизвикателството в края... Да, приемам го като предизвикателство ;) Благодаря, Светла!
И така... замислих се... що е то мечта? Голяма мечта? Малка мечта? Мечта за днес? Мечта за утре?... Мечта за цял живот...
Не съм на двадесет... Животът ми за добро или не толкова, има своя път до тук. Път, по който вървях и сама и не сама... Път в резултат на моите мечти и желания, но и в резултат на съобразявания с други... Неизбежно е. Нормално е. Приемам го така, може би и за удобство... Път, по който докато вървях създадох много ценности за мен... Не, не материални...
В мечтата за утре винаги има и друг... и това е естествено... И е хубаво когато мечтите на двама имат една посока. А какво се случва, когато моята мечта сама остане... Студено... самотно... и търсене... на новата мечта... Естествено ли е?
Та, моята мечта, познала студ и самота, търси топлина и обич...
Мечтата за напред една е - любов! Такава каквато е била и вчера... знам, и утре ще е тя...
Мечтая за любов...
За дни с топлина и нежност... дни, в които няма да съм аз сама... ще споделям радост и тъга... ще обичам и ще ме обичат... и не защото трябва да е... а ще е защото аз го искам... ще е защото той го иска...
За дни изпълнени с живот... за дни, в които всичко ще е лесно с двама... и се сещам за нещо, ето го: Всички сме ангели с по едно крило
и можем да летим единствено,
ако се прегърнем...

Това, като, че ли казва всичко...
Искам да бъда с ангела, с който ще имаме вече две крила, за полет в дните ни отредени ни в този живот...
Мечтая...
Мечтая... за любов... и полет... за живот... и любов...
Мечтая...
Ела, ангел мой, да те прегърна... прегърни ме...


И да поканя Руми, Мелиса и Цвети, ако желаят да споделят своите мечти... или мисли провокирани от темата...
.

петък, 10 септември 2010 г.

преродена...

.
Ей така се чувствам... като феникс преродена...
Преродена за живот...
Преродена от любов...
Обичам те... две думи силни са... но и твърде слаби, за да изразят чувствата, цъфтящи в мен...
Чувствата, които ти пораждаш в мен...
Чувстваш моето "обичам" по хилядите начини без думи...
Обичам те
е в прегръдка нежна...
Обичам те е в целувка страстна...
Обичам те е в усмивка тиха...
Обичам те е във всеки миг със теб...
Обичам те е в... ... ...
Но защо пак търся думите?
Когато си до мен от думи нямам нужда... Когато не си до мен - си в мислите ми... и търся думи да ги облека... Напразно... :) няма ги...
Обичам те... това е...
.

четвъртък, 9 септември 2010 г.

среднощно...

.
Легнах си късно... Събудих се... сред нощ... с много мисли...
Мисли... едни такива заплетени, очакващи, страхливи, усмихнати, сънени, бодри... мои си мисли...
Сънят остана далече, а имах нужда от него... имах... и още имам нужда да поспя... Но...
Мислите... как искам понякога да ги спра... да им кажа: мисли мои, вие сте до тук, сега ще си почина от вас... и ще се гмурна в спокойствието на безмисленето... Или... може и да си взема някои... за компания... от онези усмихнатите и леките, които ми даряват полет... ;) пък съм и капризна, нали?
А сега... в опит да разплета кълбото на среднощни мисли... Дали заради тъмнината или нещо друго... кълбото се заплита повече... мислите се късат, а за да ги продължа ги връзвам с възелче... и второ... трето... В плетката на мислите се появяват грапавините от възлите... и започват да ми глождят... глождят с един особен горчив вкус...
Опитвам да измия горчивината... опитвам да поспя... ... ... Алармата е жестока... та аз току-що притворих очи и се гушнах в света на Сънчо... Няма как... денят започна... днес по-рано...
Много рядко пия кафе сама. А и кафе рядко пия... Но сега си направих... Усещам горчивия му вкус, без захар е... Но усещам и топлината, която разлива в тялото ми... и ме събужда...
Вече будна... търся усмивката си... искам си я... трябва ми... тя е част от същността ми...
Търся си и търпението... поне в доза до обяд... после се надявам да не ми трябва...
Намирам си очакването... неразделни са с надеждата... Я, да си ги прегърна... А после ще прегръщам... теб...
.

сряда, 8 септември 2010 г.

щастието...

.
Щастието...
Искам да го опиша... искам да го разкажа...
Иска ми се да му дам образ от думи, за да мога да се върна към него в ден студен...
А думите ми се изплъзват... бягат... няма ги...
Остава само усещането за щастие...
Усещане... друго ми не трябва...
Щастието е в гласа ти стоплящ ме от разстояние... в прегръдките, които ме карат да забравям къде съм... в целувките, с които ме обсипваш и изтръпвам в ръцете ти... в сълзите, които след онзи миг, разтърсващ тяло и душа, усещам да се стичат по лицето ми... в топлината и нежността на спокойствието когато си ме гушнал... в усмивката, която ми даряваш, бъбрейки ти за деня си... в мисълта, че съм в мислите ти...
Щастието... усещане... може и без думи...
Просто погледни ме... и го виж в очите ми... пълни са с любов...
.

понеделник, 6 септември 2010 г.

разните ми мисли...

.
Пчеличка трудолюбива...
Всяка пчеличка си знае какво ще прави и как да го направи. Има ред и дисциплина. И всичко е известно.
Изумявам се на стройността, на замисъла...
Слънчево цвете...
Невероятна симетрия, чистота, ухание... рожба на природата... Очакващо с вяра пристигането някой ден - точния - на точно тази пчеличка, която ще си вземе от нектара, от прашеца, но и ще опраши, ще даде продължението на живота за цветето...
И отново се изумявам от замисъла... на природата...
Всичко е толкова ясно, стройно, точно, неизменно, смислено, красиво...
И като контраст се изсипват мислите ми... объркани, забъркани, различни, заплетени, понякога безумни и безсмислени...
Един ден са усмихнати, светли, цветни, летящи... на другия са тъжни, сълзливи, тъмни, едва пълзящи... а после... иди ги разбери... от усмивки във сълзи границата няма я...
Днес... а днес не знам какви са... Бяха светли, после помръкнаха, пак се усмихнаха... сега искам да си ги запазя с усмивката...
Чувствам усмивката като част от себе си и искам да я намирам винаги, във всичко... за да се чувствам цяла... ненаранена... Усмивки мога да раздавам... не обеднявам от това... Е, и сълзите са си мои... не мога да се отрека от тях завинаги... а и не трябва... как иначе ще усещам разликата...
В усмивки и в сълзи... такива са ми дните... и нощите... такъв е животът ми... Мой си е... какъвто си го направя... с делата си... и с мислите...
Мислите... сила са голяма... това поне го осъзнах... кой знае дали е навреме, но нали са казали - по-добре късно, отколкото никога... Сега остава да докажа, че съм го осъзнала... да използвам мислите си за съзидание...
Сигурно не е нужно да са подредени и сресани... трябва да са си мои... такива, с чувства и мечти... И да им вярвам... да съм убедена, че това са те... моите...
А цветето слънчево, красиво със сърце пчеличка неуморна... пример за живот и хармония...
Хармония...
.

неделя, 5 септември 2010 г.

с усмивка...

.
Понякога е толкова лесно да се усмихна... като тази нощ...
Събудих те, прости... Но ти не се разсърди...
А с топлия си глас, с нежността си, с хубавите думи, с поощренията за делата ми, с вниманието си... с всичко ти ме стопли и усмихна.
Пожелахме си лека и спокойна да ни е нощта. Вярвам в това...
Обеща ми да ме гушнеш в съня си... когато в моя сън те гушна аз...
С толкоз топлина, как нощта да не е добра...
И ето го поредното доказателство, че животът е низ от усмивки и сълзи...
Знам, не е възможно да е само слънце в денят ни... И облаци си има... понякога са толкоз мрачни и буреносни... Но най-хубавото е, че и след най-голямата буря изгрява слънце... и като бонус за търпението ни, ни дарява с дъгата цветна...
Моята дъга си ти... искам да съм твоята дъга... знам, че мога...
По рождение ;) си нося слънце в душата... Дете на пролетта съм... с много цвят и светлина, слънце и любов...
Не меря подарените от мен усмивки... Не чакам ги в замяна аз... И пак ги давам, щом у мен са те...
С много обич ги приемам, когато ми ги ти даряваш... като днес... като тази нощ... И любовта ми в мен напира... за теб, единствен си ми ти... и чакам да я ти приемеш, моят дар за теб...
Тази нощ така се аз вълнувам... сънят ми е далеч... искам да ти разкажа за моите мечти за утрешния ден... Мечти, в които ти до мен си... мечти, в които с обич те прегръщам...
В полет ни понесли леки, топли, слънчеви мечти... там където няма студ... в свят от цветната дъга за двама...
С усмихната прегръдка ме посрещни... идвам в съня ти след минутки... да се гушна и притихна... с цялата си обич натежала в сърцето... приеми я с лекота на пеперудени криле...
Лека нощ, слънце мое!
.

опит...

.
Реших да разнообразя ежедневието на семейството... Предложих разходка до близко място. Място, където често сме ходили, но днес продължихме още по пътя и бе интересно. Поне за мен и децата. А някой... пак мърмори... Е, правех се, че не забелязвам, пропусках забележките му край ушите си... само и само да запазя позитивния тон. И успях... до връщането в къщи. И там... пак ежедневни спорове... писна ми... и си легнах, въпреки, че преди час изпих едно кафе...
Но ти, мое слънце... ти ме накара да стана, да се раздвижа и да намеря нещо хубаво. Послушах те. Станах... направих малко упражнения... излязох на двора... помогнах за нещо на баща си... доволна съм, че го направих. Благодаря ти, мили!
Казах ти, че ако теб те няма в живота ми...
Почувствах топлината в гласа ти... и това ме стопли... Станах заради теб... заради нас...
Да, мило момче, ти си най-хубавото нещо, което имам. Не веднъж съм ти казвала, че децата ми са всичко за мен. Да, така е. Но децата... утре ще си поемат по своя път... и аз ще съм сама... Нали виждаш... и при теб е така... Ще се сещат за мен веднъж-два пъти в годината... а ако са далече... и по-рядко... А през другото време? На кого да разкажа какво ме вълнува? С кого да споделя прочетеното, видяно...? Кой ще ме прегърне когато ми е студено? Ще има ли кой да разтрие схванатото ми рамо? Кой ще ми се зарадва? А аз кого да прегърна? На кого да запаря чаша чай? ... ... ...? ...?
Нали? Въпросите са безброй... И все повече стават... А отговори няма...
Хайде да ги потърсим заедно... Помогни ми, слънце мое, моля те! И ти се питаш същото, нали? Да си помогнем...
.

петък, 3 септември 2010 г.

настроения...

.
Защо ли днес разхвърляно ми е...?
Или някак си мислещо настроено...
То мислене... добре ще да е... но де го резултата?
Но усещането леко е... оптимистично...
Като ей тези маргаритки... засмяно и с порив ветровит...
Усещането е за пеперуден полет...
Опитвам се да мисля в ред. Първо... второ... трето... ей го осмото и пак на второ... Редът се развали. И пак опитвам се да го измисля...
Е, няма да е днес... Отговорите не ще намеря. Те са там напред...
А днес... ще се усмихвам... с теб... на теб... за теб...
Усмивка ми даряваш... усещане за свобода... с надеждата си ходя... мечтите пърхат със крила... и бъдещето светло ми изглежда... и топло ще е, знам...
Сега и ти се усмихни... повярвай в моите обещания... /не съм те лъгала, нали?/ за обич и любов... повярвай, че е всичко то възможно утре...
А днес...? Днес се усмихни! И ме прегърни!
.

замислих се...

Днес се замислих за нещо...
Чувала съм не веднъж - когато двама са заедно през повечето време на деня и нощта, бързо си омръзват. Имат нужда от разнообразие... За да продължи една връзка дълго, трябва да са по-редки срещите... и по-кратки...
Е, мисля... мисля... и не от днес или вчера... и не съм съгласна...
Имам пример. Почти двадесетгодишен... До момента, в който правехме всичко заедно, наистина всичко... Ходехме навсякъде заедно - и на работа, и на разходка, и на спорт, и на пазар, и просто ей така... Тогава говорехме, смеехме се, "четяхме" си мислите, разбирахме се... Спряхме да правим много от нещата заедно... Едно по едно... е, хайде иди сам до магазина... не можеш ли сама да прибереш детето... Оказа се, че може сам, че мога сама... и то много неща... Чаят направен за двама - често започна да изстива в чашата... Разговорите... оказа се, че вече сме с различни интереси... и няма какво да си кажем... освен за битовите въпроси, а и те вече намаляват... решаваме си ги поединично... нали можем и сами...
Но желанието за споделена чаша топъл чай е толкова силно... и вече имам си компания...
И как да обясня и да докажа, че времето заедно не води до "изчерпване" на връзката... че чувствата не намаляват... дори имат невероятното свойство да се се увеличават в геометрична прогресия... За съжаление в такава и намаляват... когато има усещане за самота... за липса... Така си мисля...
Не искам да чувствам самота... студено е... и боли..
Затова те искам до мен... искам да бъда до теб... без ограничения... или поне без тези, които сами си налагаме...
И това не е обсебване... това е споделяне... Споделяне... разбиране... усещане за топлина... усещане за другия...
Аз имам нужда от... другия... а ти?
Една усмивка... една прегръдка... една целувка... една нежна ласка... една мила дума...
Една... една... една... но толкова пълнота и топлина в живота дава... и живеца на живота... Онова желание за живот, извиращ от цялата ти същност... което те кара да се чувстваш по-млад, по-силен, по-добър, по-можещ, по-красив, по-... и обичан...
Обичан... кой не иска да е обичан... кой отказва се от обич...?
Вземи я... приеми я... това е моят дар... обичта ми... за теб...
.

сряда, 1 септември 2010 г.

ден за...


Ден за...
усмивки...
прегръдки...
целувки...
любов...
живот...
теб и мен...
нас...







.
 

Земите на Амазонка © 2008. Template Design By: SkinCorner