неделя, 29 август 2010 г.

безсъние...

Умората от деня натежава клепачите. В опит да ги задържа отоврени усещам болка и особено чувство на полепване... Предавам се. Прегръщам възглавницата... май все това правя... и бързо съм заспала...
След час и половина се събуждам... Не, няма сънища кошмарни, нито ококорена луна пулнолунна... Има... не искам да мисля за това... Трябва да поспя, че на сутринта искам да свърша много работа. Искам още няколко дена да върша много работа... за да не мисля...
Погрешно съм разбрала, а и никой не ми каза, че греша... Мислех, че очакването свършва вчера... а то продължава...
Въртя се в леглото, чаршафите ако можеха щяха да проплачат... Ставам... чаша студена вода... разходка до терасата... разхладила се е нощта... и нов опит да извикам Сънчо... Безуспешен...
Компютърът предложи занимание... не бях чела отдавна тук... Мислите се притъпиха, сякаш не бодяха с острото си жило... В опит да прегърна Сънчо, бях отблъсквана от него... до просветляване навън...
И след още час и половина... пак съм тук... Не, не съм се наспала...
Навън е светло, но мислите ми са тъмни... Искам да ги спра, но много ми бодат... в очите със сълзите си...
Търся разума, той разбира, приема, но онова там... в гърдите дето трепка... защо е тъй непокорно, защо боли го...
Спри се... спри се... не полудявай...
Още ден... още два... или три... а каже ли и пет ще чакаш още... научи се на търпение!
Иди измий очи и се стегни! Раздвижи се! И очаквай, скоро ще е... но, моля те, не брой ги часовете... Мисли си пак, мечтай си, вярвай в него и си го обичай... /това можеше и да не ти го казвам, ти друго не правиш.../ Скоро ще е...
.

понеделник, 23 август 2010 г.

очакващо...

Последната седмица на август...
Топло е... на моменти все още горещо...
Понеделник... започнаха задачи...
Писмо в електронната поща... отговор...
И едно очакване...
Денят се ориентира към краят си...
А аз го преминах като... в сън...
С неясно чувство на очакване...
Очакване... не знам...
Хубавото предстои...
Добре звучи... но какво се случи с днешния ден...
Очакване...
Чувствам се... очакваща...
Едно такова... особено състояние...
Очакващо...

.

сряда, 18 август 2010 г.

да срещаш шарени пеперуди...

Пожела ми да срещам пеперуди...
Усмихна ме!
По-хубаво пожелание не съм получавала.
И ми стана топло... и много усмихнато...
А ти като видиш пеперуда, знай тя е била при мен и идва да ти разкаже за моята любов... Идва, за да накара нещо в теб да потръпне с полъх на пеперудени криле...
Усмихни се и ти!
Обичам си те! Знаеш си го...



.

вторник, 17 август 2010 г.

днес...

Днес... ми е празно, тъжно, уморено, необяснимо...
Не искам да е един от дните, които после ще определям като загубени.
Напоследък все по-често се замислям, че е безумие да се губят дни, часове и мигове дори...
Със сигурност има какво да направя и в днешния си ден. Не е задължително да е нещо материално, не е задължително да е споделено с друг. Може да е просто ден за мен...
Реших, днес ще е ден за мен. Каквото мога да споделя от днешния ден с тези, които обичам, ще го направя, а останалото... ще си го взема... за мен...
Започвам... имам възможността днешния ден да използвам за движение, за четене, за медитация, за преглед на мислите ми и отсяване на ненужните...
Да не губя време....
.

понеделник, 16 август 2010 г.

назад...

Днес си мислех за времето преди двадесет години...
Бях в очакване на първо дете... не се знаеше какво е, но и не исках да знам. Важното беше, че е от човека, който бях избрала за баща на децата си. Бях в началото на семейния живот. С много заръки - аз няма да допусна това и онова, при нас всичко ще е хубаво, ще сме щастливи... Любов? Със сигурност е имало чувства, но... днес бледнеят.
Имаше много планове и мечти за децата, за нас... с времето "нас" се загуби, остана "аз" и "ти"... Истината е, че не исках този момент да идва, борих се всячески... забравях дори за "аз", приравнявах "ти" на "нас"... И това не помогна... сега разбирам, че е било грешка... защото има само едно "аз" изречено и чувствано от другия... А аз къде съм... Никъде... Там някъде из къщата, незабелязвана... Но започна да ревнува... без причина... като в приказката за кучето, което легнало върху сеното и не дава на магарето... Сега не е без причина... но май и това му е все едно...
И се питам... до кога така ще издържа... трябва ли изобщо да издържам... А децата... пред тях за сега всичко си е същото, хубаво... Но май и те понякога усещат онова напрежение... от инат... Искам да направя опит, защото само аз опитвам нещо, следващите дни да са красиви за децата ни, да знаят, че ги обичам, че каквото и да се случи, аз си ги обичам... и не съм виновна, че пътищата се разделят...
А искам да се чувствам пълноценна жена... а в къщи вече съм само майка и домакиня... жена съм навън... Това решение ли е... и до кога... Не знам... ей такива мисли, въпроси и въпросчета ми се въртят в слънчасалия ден... и дни... Отговори няма, знам...
Каквото и да има, то е там, напред... И то ще дойде...
.

броя дните...

Броя дните... до края на август...
Искам по-бързо да отминат... Но това е моето желание. А те ще се точат в безкрайност...
Ти чакаше няколко месеца с нетърпение срещите си с децата. Подготвяше се, вълнуваше се... радвах се за теб. Радвам се и сега, повярвай. Твоите дни ще отлетят... и ще ти се струват най-кратките дни...
Времето е едно и също, но усещанията за него са много различни... Понякога един час е цяла вечност, когато съм в очакване... И само след този час, три часа се изнизват като миг... когато съм с теб...
Понякога си мисля, че ако имам много занимания ще е по-лесно очакването... Заблуда... Определено тези дни имам доста задачи, намирам си и допълнителни. Но това не ми помага. В мислите ми си... постоянно. Само с хубави и позитивни мисли се опитвам да мисля за теб, за мен, за нас... Имам усещането понякога, че чувствам настроенията ти, дори да не съм до теб. Изумявала съм се и от обратната връзка... Затова искам само положителни и красиви мисли. Радвам се на случващото се с теб. Искам да си щастлив, защото знам, че няма по-силна обич от родителската. Каквото и да се случва в този живот, нашите деца ще са най-хубавото случило ни се...
Замислям се... те сега не разбират обичта ни. Приемат я за даденост, за задължение... Готови са да я нарекат всякак, дори да ни обвиняват в деспотизъм. Един ден... когато гушнат своите деца ще разберат и нашата любов. Нали и ние сме били така... А ние ги приемаме и прощаваме... както са простили и на нас... Ние ги обичаме не по задължение... а защото... ги обичаме...
Тия дни ми предстои раздяла и с мое дете. Но тя е кратка, до след месец-два пак ще се видим. Но усещам нетърпението й да се отдели... Понякога боли, друг път се опитвам да не мисля за това. Не, че помага немисленето...
Всичко изглежда толкова сложно в някои моменти... Дали сами не си го правим... Дали ако се оставя на течението нещо ще се улесни... Не, не съм за течение... не мога така... искам действия...
... ... ...
Броя дните... до края на август...
.

неделя, 15 август 2010 г.

опити за мислене...

Днес се опитвам да си мисля... разни работи.
Опитвам... в тая жега дори и мисленето се оказва трудно.
Денят започна с разсейването на нощната прохлада. До обедно време, все още можеше да се свърши нещо, а после... единственото ми желание е да си легна в хладните чаршафи и да почета. Бързо ме прегърна Сънчо. Когато се освободих от прегръдките му, навън все още не бе за хора... Потъркалях се в леглото, де в прегръдка с лаптопа, де с книга, а и просто ей така... гледайки тавана... в опити за мозъчна дейност... Е, опитите може би не бяха толкова задълбочени, но затова пък разнообразие не липсваше. По едно време се изненадах от многото си интереси. Опитах да преброя книгите, които на шкафчето до леглото... безуспешно ;)
Понякога /и днес също/ се питам - за какво ли ми е всичкото това. Добре, чета и знам, но дали успявам в необходимия ми момент да си спомня и приложа нещо от прочетеното. А всичката тази информация... дали изобщо някой ден ще ми потрябва...
Хайде да не задълбочавам... навън е още топло и едва-едва нощта се опитва да се охлади...
Искам да се усмихна... и го правя... защото винаги има поне една роза някъде в моя ден, като тази на снимката, която с красотата си да ме подкупи и да ме усмихне...
.

събота, 14 август 2010 г.

разни мисли... мисли ли са?

Попътувах... и спътници си имах... но в мислите си бях сама...
Красиви природни кътчета си имаме навсякъде около нас.
Но дали имаме очи за тях... или забързани в ежедневие не намираме време за релакс... или от суета пък ходим точно там...
Обичам да пътувам и да си говорим, но днес исках да съм сама. За пръв път почувствах, че искам сама да се докосна до природата... до онзи камък... до поточето в гората... онзи клон да пропусне цветен лъч само за мен... и хълмът, там отсреща, да прегърне свенливо синевата пред моя поглед замечтан... и цветенцето със слънчева усмивка да намигне ми в закачка лятна...
Егоизъм ли е? Вероятно и да, и не...
А може би усещане, че са несподелими чувствата ми в този миг... когато природата докосне мен... когато ме събуди за спомени отпреди векове...
Спътници си имах... но бях сама със спомен за безвремие...
.

петък, 13 август 2010 г.

звездна нощ...

Августовска нощ...
Звездна нощ...
Очакване...
Вълнение...
Не е за първи път, но пак е вълнуващо...
Вечерният хлад е прегърнал нощта. Навлизам в градината, далеч от светлини и суета. Сама в нощта. Сама със звездите. И щурците. Звездите са малко. Отдавайки се на тъмнината, пред погледа ми се разкрива безкрая на звездната шир. Безкрайна и вечна... Пред погледа ми се разкрива звезден живот. Звездите са живи, по-живи от мен... Усмихват се... намигат ми закачливо... и съзаклятнически... стават сериозни с вледеняващ взор... и с тайнствен поглед ме повеждат в небесен танц...
Знам, очакват се падащи звезди... Звезди, сбъдващи желания и мечти... В еуфорията на звездния флирт, разумът ми се опитва да формулира желанието ми... онова... съкровеното... тайното... желание, което се споделя само с тях, звездите...
Оооо... ето я... красавица... проблясва в най-тъмния мрак... начертала за миг искряща следа... А желанието? То е без думи... сърцето изпревари разума и безмълвно потръпна в усещане, в чувство дълбоко и диво... в миг на изгаряща душата следа...
Звездната нощ... Нощ за желания... Нощ за мечти...
Следата искряща... поличба за сбъдване... и тиха усмивка в сърцето потръпващо...
.

четвъртък, 12 август 2010 г.

звездно...

Довечера излез навън...
загледай се в небето...
почакай да свикнеш с тъмнината...
намисли си желание...
пожелай го когато видиш падаща звезда...
знай, ще се сбъдне...
а после дочакай следващата...
повери и на нея желание...
довери се на звездите...
сподели им и най -тайните си желания...
дори ония, които изглеждат неизпълними...
нямай грижа за изпълнението...
просто пожелай...
пожелай си... пожелай си...
и повярвай... ще се сбъдне...
как
- няма значение как може да се случи...
просто пожелай... мечтай...
като тийнейджър се почувствай...
хубаво и леко е, нали?...
като ти стане хладно от нощния повей...
спомни си моите прегръдки с много топлина... за теб...
и ела гушни съня ми...
.

сряда, 11 август 2010 г.

вятърничава...

Такава ми е и зодията. :)
Раздвоена... така де, близнаци.
Не съм спец по информацията за зодии, но ми е интересно да чета понякога и... да се усмихвам.
С такава усмивка съм и сега.
Та, това дето го пише, че близнаците обичали да се захващат със сто неща наведнъж и ни едно да не довършват... хм, май не ми се иска да си признавам. То бива вятърничавост и несериозност, но чак пък толкова... Все си мисля, че има и елемент на отговорност в мен. Имам повод да го докажа... до края на месеца.
Всъщност истината е, а май никой няма да я отрече, че каквото съм обещала, съм си го изпълнила. За мен дадената дума си е закон. Ако нещо вече не представлява интерес за мен, то аз намирам сили да си го призная.
На раздвоеността си отдавам различните си интереси и занимания, понякога коренно различни и изглеждащи дори несъвместими. На способността си, да върша по няколко неща наведнъж, дължа динамичността на дните си.
Мисля, че няма човек за сега, който да знае за всичките ми интереси и занимания. Дори и най-близките ми не подозират за някои теми, които ме вълнуват.
Някога... преди... ехееее... прочетох, че ако някой се ожени за жена от зодия близнаци, то все едно в къщата му влизали поне дванадесет различни жени, и този мъж никога нямало да пожелае друга жена, защото неговата собствена, щяла да го изненадва всеки ден. Добре звучи, нали?
Дали успявам да задържа интереса на един мъж /специалният за мен/? Надявам се...
И все пак ми се иска да му докажа, че не съм лекомислена и вятърничава.
Ще го направя!

А пък днес, всъщност нощ е вече, ми е едно такова... вятърничаво-пеперудено...
.

понеделник, 9 август 2010 г.

между деня и нощта

На границата съм... между нощта и деня... между съня и реалността. Топлите усмивки на съня и хладния повей на утрото си правят среща в мен. Свежата им прегръдка ме ободрява, обещава ми енергия. Пленена от палавия слънчев лъч, надничащ през прозореца ми, съм готова за всичко... готова за новия ден...
Отмятам чаршафа обещал да пaзи в тайна сънищата ми и излизам навън. Не към терасата, свидетел на летните ми сънливи утрини. Излизам навън... на поляната... Красавица е днес... събрала дъгата в капчиците роса... пременила се за среща с новия ден... и с мен...
Тревите, без притеснение, че им развалям бисерните огърлици, галят босите ми ходила, прегръщат топлината на съня ми. Но ми дават свежестта за целия ми ден...
.

събота, 7 август 2010 г.

август...

От първите дни на август е. Обедно време. Препича слънце. Горещо е. Задушно е. Всичко живо се крие под сенките. Затихват птичите песни. Няма я яркостта на лятното небе...
В късния следобед, сред тишината, почукват първите капки дъжд по листата на крушата. Поглед нагоре - мръсно-бели облаци се събират. Капките се увеличават, но едва достигнали до земята се изпаряват и задухът се увеличава. След минути дъждът спира. По-тежко е. Някъде в далечината се чува тътен. В тишината на летния ден, силния порив на вятъра разбужда дърветата. Врабците се разпръскват и си търсят по-сигурни убежища.
Отново капки дъжд. За кратко. И усещането за застой и тежест не напускат отиващия си ден.
Тътенът е по-близо... и пак...Притъмнява изведнъж. И ето го... летният порой. Дъждът дошъл да измие праха от деня, преди да го изпрати... С последните капки, със затихващите капчуци, се настанява вечерният хлад. Така желан. Така необходим.
Поемам дълбоко въздух. Диша се по-леко. Свежо е. Тътенът се отдалечава... носи надежда за прохлада по пътя си.
Летният дъжд изми и моите мисли. Мисли, които от жегата натежаха и започнаха да лепнат с непокойствие и страхове. Сега ми е пак чисто, спокойно, ведро. Отново си припомням, че всеки ден, всеки час, всеки миг ме приближават към теб... към времето, когато всичко ще си бъде пак същото. Не, няма да е същото! Ще е по-хубаво!
А дотогава... ще използвам този миг, този час, този ден за нещо хубаво, за нещо усмихнато.
Последните капки натежали от вечерния мрак, се разделят с листата на дърветата и се прегръщат с тревите. Лай на куче в далечината.... Щурците разбуждат нощта за августовски флирт.
А аз усетих умората на летния ден, отишъл си неусетно с пречистващия дъжд...
Време ми е за сън с усмивки...
.

петък, 6 август 2010 г.

границата...








Къде е границата между сълзите и усмивките?
- Един разговор с теб!
.

четвъртък, 5 август 2010 г.

спомени...


Днес... какъв ли ден е?
Връхлетяна съм от спомени... спомени от вчера... спомени от миналия ден... спомени преди много години... от времето когато...
Когато бях малка...
Дядо ми връзваше люлка на ей тази круша. Да, същата е, само че имаше още един клон, ей насам... Люлка от двойно въже. Баба ми даваше една черга да си сложа, че да не ми прежулва въжето... Аз обичах люлката от бабиното цедило, но... то е много важно и не е за игра... А въжето... ще го вземем когато тръгнем с колата за сеното... тогава ще трябва дядо да върже хубаво...
Лято е... като сега... тази вечер брах зелен боб в градината и докато берях...
Баба ставаше рано да наготви... изпратила е дядо още по-рано на ливадата, днес ще коси... А ние с нея ще отидем, ще разпръскваме тревата където е повече, за да съхне по-лесно... Аз ставам, а на печката вече е готова манджата. Баба донася една тенджерка с дръжка и я пълни с най-вкусния зелен боб, който съм яла. Слага капачето й и аз обещавам да я нося без да я изсипя. Налива вода в една даманджанка. Дядо е взел манерката си, то има и кладенче наблизо, но по-добре да си вземем от тук вода, да не губим време после. В месала баба е сложила питка, буркан с кисело мляко, паница, лъжици и вилици, нож, домат, краставица, лук... какво ли нямаше в този месал... Като вълшебният месал от приказките, който изпълняваше всяко желание... винаги си го представях като бабиния месал...
Много пъти съм я гледала как готви, помагала съм й, готвила съм с нея, после и сама пред нейния поглед... но така и не мога да сготвя зелен боб като нейния. Уж правя всичко като нея, обаче... бабиния боб... е единствен...
Когато бях малка...
... тогава съм била щастлива... тогава съм била обичана...
.

понеделник, 2 август 2010 г.

пречистване...

Тъмно е.
Излизам от къщата.
Пръстъпвам боса по камените плочи.
Стъпвам по тревата.
Мокро е.
Вечерна роса.
Вървя бавно.
Малки крачки.
Стъпвам в тъмнината.
Между дърветата.
По усет заобикалям розовите храсти.
Сама съм в тъмнината.
Сама със щурците.
Обгръща ме вечерният хлад.
Поемам нощния въздух. Надигат се гърдите ми.
Издишвам. И усещам колко товар свалям от себе си.
И пак вдишвам. Издишвам страхове, напрежение, негативни мисли...
Усещам земята, как изтегля всичко черно и тежко от мен. Всичко, което не е мое... което не ми трябва...
Леко ми е. Вдигам поглед нагоре. Не съм сама. Над мен са безброй звезди. Звезди... далечни, красиви, студени, вечни...
Вечни?... Хм, оказва се, че и звездите не са вечни в своята безкрайна и необятна вечност...
Тогава?
Какво искам аз със своята кратка временност на безвремието...
Защо се плаша от думата временно?
Та това е само дума... всичко в този свят е временно... всичко е любов... а любовта е безвремие...
Звездите трепкат и се усмихват... далечни, малко студени и... вечни...
Потръпвам от хладния полъх на планинския въздух.
Песента на щурците ми припомня, че съм тук и сега...
Освободените ми мисли ми напомнят за благодарността, която дължа на съдбата... че съм тук... и сега...
Душата ми, пречистена след огъня и урагана вилнели преди час в нея... събира усмивките и топлината на спомени и надежди...
Пристъпям по обратния път... Леко ми е.
Решена да запазя всичко хубаво и ценно в живота си, с благодарност в сърцето си...
и с много любов...

*Благодаря ти, мила ми Вълшебна Фейо! Ти бе до мен пак в точния момент! Благодаря!
.

неделя, 1 август 2010 г.

прегръдката ти...

Имам нужда от прегръдка...
от твоята прегръдка...
да се сгуша в ръцете ти, които ме обгръщат...
да усетя дъха ти в косите си...
нежните ти устни по врата ми...
да те изпиват устните ми...
да ме горят ласките ти...
когато си целия ми свят...
когато съм всичко за теб...
и онзи миг безвремие...
когато аз съм ти, а ти съм аз...
когато...
искам те...
.
 

Земите на Амазонка © 2008. Template Design By: SkinCorner