понеделник, 30 ноември 2009 г.

равносметката

Утрото започна с усмивки. Получих ги от познати-непознати в блога.
Благодаря им от сърце!
Днес реших да си стоя в къщи. Винаги има какво да направя. Дойде ми музата в кухнята. Изненадах всички, разбира се приятно. :) Направих ашуре. До преди година само бях чела за такова нещо, но рецептите, които виждах не ми вдъхваха доверие. Но моята Вълшебна Фея ми даде рецепта, по която стана чудесно. Първия път направих в малката тенджера, че каквито си ги знам домашните... Сега вече го правя в голямата. И не стига ;).
Беше чудесно, когато видях усмивките на децата. Всичко правя за тези усмивки!
И така. Равносметката е един ден в домакинстване, сиеста и малко мързел... ;)
:):):)

неделя, 29 ноември 2009 г.

когато ми е тъжно...

Не искам да ми е тъжно! Не обичам да се чувствам празна и безсилна.
Когато ми е тъжно ми е много студено. Независимо, че климатика е "на 6". Там... вътре ми е студено.
Опитвам се да работя. Не се получава.
Отивам в кухнята. Една жена винаги има какво да свърши там. Да, ама не и сега. А обичам да шетам. Когато имам вдъхновение, времето ми минава неусетно, а резултатите са впечатляващи. Е, да се попохваля и аз малко. ;)
Сядам пред компютъра. Поглеждам скайп. Наскоро правих разчистване. Само приятни хора имам в списъка си, обаче... не ми се говори. Вълшебната Фея е там. Тя винаги успява да ме разведри. И сега успява. Но май трябва да си изтъгувам сама тъгата...
Отварям си "моето местенце". Два дена бях без интернет. Прегледах новите публикации в блоговете, които следя. Интересно както винаги. Не съм си ги подбрала случайно. ;) Ха, я малко да си подредя разхвърляните земи. Е, не е много. Песничка - тук, картинка - там... Да, добре. За сега, де. ;)
Потърсих си музика. Погледа ми спира на моята лудост... Пускам си я едно след друго... вече часове... и това ако не води до съмнения... И пак отначало...
Помага ми да мисля... или ми пречи... кой го е грижа... мен не... важното е, че с тези гласове тъгата ми се засилва... боли... и после ми носи надежда...
За сега все още е болката.
Отказах няколко разговора в нета. Казах, че работя. Разговорът, който очаквам, знам, че няма да се случи тази вечер. Всъщност не е очакване. Но така ми се иска...
Хм, като дете съм, на което са отказали бонбонче...
Е, не ми бе отказано бонбонче... Но ако се замисля... май си е така. Желанието ми подкрепено от нетърпението ми се превърна в досадност... и разменени по-остри реплики...
А пустата ми гордост няма да ми позволи да се извиня. Поне не веднага. А дотогава? Дотогава ще ми е тъжно... ще се обвинявам... ще опустошавам шоколадите в къщи... а после ще се обвинявам и за това...
Мразя този затворен кръг. Искам да изляза от него. Понякога е толкова лесно... глас по телефона... имейл в пощата... топъл чай... нежна прегръдка...
А днес... защо не мога да бъда по-скромна в желанията си? Явно искам много. Но кое е много, кое е малко, кое е достатъчно... къде е точната доза?
Не искам да наранявам, но явно желанията ми нараняват... отказът наранява мен... защо е необходимо да си го причиняваме? Как да се науча да искам по-малко? Или пък дали мога да се науча така да искам, че да няма отказ... Е, това последното е утопия.
Е, хайде, време е за надеждата...
Утре е нов ден, нова седмица...
Слънчев, сладък и цветен ден! Ами, да! На такъв му е ред! ;)

петък, 27 ноември 2009 г.

когато ми е хубаво...

Когато ми е хубаво ми е трудно да намеря думите. Питам се защо са ми думи, нека ми е само хубаво... без думи... Е, да, ама... май не съм в ред. Нещо в мен напира да го изразя с думи. А тях ги няма... и става една... не е за разправяне. Та седя си аз пред листа, извинявай, пред монитора ;), усмихвам се и пиша: "хубаво ми е...". До тук добре. Време е за второто изречение, а то е: "Хубаво ми е..." Ха, май има повторение. Или на мен така ми се струва. Помня още някои неща от учителката си по български език и литература. Някога... някога... в едни по-други времена ;) бях мноооого мълчалива. Дето има една приказка: " с ченгел ми вадеше думите" в час по литература, когато трябваше да обяснявам, аджеба, какво ли е искал да каже автора... А пък той, каквото искал - казал.
Ето пак се отплеснах в приказки... Дали от ЕГН-то съм станала такава бъбривка?
Обаче ми е хубаво! Много, много, много хубаво!!!
Навън е като пролет... в душата ми е пролет... в сърцето ми е пролет... ееех, че пролетно стана...
Какво означава една прегръдка?
Майка прегръща рожбата си... нежност, обич, всеотдайност, красота...
Баща прегръща дъщеря си... закрила, пример, твърдост...
Баща прегръща сина си... сила, отговорност, мъжество...
Момче прегръща момичето си... трепет, неопитност, срамежливост, влюбеност, обещание...
Съпруг прегръща съпругата си... принадлежност, обич, благодарност, навик...
Мъж прегръща жена... хубаво, топло, вълнуващо, живот, страст, нежност, обич /забранена/, осъзнатост, невъзможност...
... ... ...
Ееех, мои мисли, къде се отвяхте?
Я, да се усмихвам и да си повтарям, въпреки граматическите правила: "хубаво ми е!"
Да! Хубаво ми е!
Отивам да се гушна в мислите си в най-топлата и нежна прегръдка...

сряда, 25 ноември 2009 г.

еротичен блян...

Очаквам те!
Знам, че днес е важен ден за теб. След деловата част, а може би и след веселата част с колеги и приятели, ми се иска важният ден да премине в специална вечер за теб... и ...нощ.
Затова те очаквам... Опитах се да подготвя изненада за теб, но ... дали ще успея, ти ме познаваш и имам чувството, че е по-добре и от мен самата. Затова няма да се изненадам, ако не видя учудения ти поглед, а срещна усмивката ти, която ми казва: "Да, знаех си... само ти можеш да го направиш така..."
Очаквам те... в една стая с горящи дървета в камината... музика, която изпълва тъмнината...
Намерих мелнишко розе... което ме опива само с вида си... а аз вече съм опиянена от теб... и съм в плен... но не искам свобода...
Докато забърсвах капките по чашите, счупих едната... и сега имаме само една... Тя е там, до бутилката вино... пламъците от камината искрят и се отразяват в чашата... тя е жадна за искрящата течност... но те чака... ти ще я налееш... ще задоволиш жаждата й... а после и моята...
Усещаш ли уханието в стаята, като отвори вратата... това е моя специалитет... тайна е... амазонките си имат тайни ;)...
Влизай... не чакай покана... следвай мълчанието на устните ми и горящия ми поглед... ръцете ми ти помагат да се освободиш от връхната дреха... ето изненадах те, нали? Ти не очакваше, че с такова старание ще я окача на закачалката... Сега е ред на сакото...
Ела, поеми ръката ми... нека седнем до камината... прегърни ме... гушвам се в теб... топло и приятно е... силната ти мъжка прегръдка ми дава увереност... Надигам глава и устните ми срещат твоите... колко са горещи... страстни... опиваш ме... искам времето да спре... не бързаме... сега и тук... всичкото време е наше...
Ръцете ти, силни и нежни, страстни и топли... разгарят все повече огъня в мен... моите ръце се промъкват под ризата ти... разкопчават копче по копче... кой е измислил копчета за мъжките ризи ;)... от вълнение се заплитам и ми е толкова трудно да ги разкопчея... а така бих я разкъсала... ето успях... свалям я от рамене ти... устните ни не са се разделяли от мига на срещата си... изпиваш ме... изпивам те... толкова страст... само ти можеш да ми дадеш...
...на теб ти е по-лесно... моята блуза е с по-малко копчета, а и те са полуразкопчани от напиращите гърди... ето сега... опитите ти да се владееш се провалиха ;) усетих вълнението ти /а толкова искаше да го прикриеш/... как ли... май не успяваш да разкопчееш сутиена ми... ;) няма да ти помогна... аз трябва да се справя с разкопчаването на панталона ти... :) усещам, че ти стана тесен, а искам да се чувстваш удобно и комфортно с мен...
...устните ми се отделят от твоите... и тръгват на пътешествие... надолу по шията ти... по гърдите ти... усещам биенето на сърцето ти... целувките ми те карат да потръпваш... продължавам бавно надолу... ръцете ми слизат... устните ги следват... ръката ми влиза под панталона ти... ти изстена... обичам да чувам стоновете, които издаваш когато ти е хубаво... помагам си с другата ръка свалям панталона ти, той не ти трябва... ти също сваляш моя...
... връщам се с целувки на гърдите ти... и отново съм привлечена надолу... гравитацията въздейства на целувките ми... ;) ммм... харесва ми да те целувам и да усещам как ти харесва...
...поемам с целувки нагоре... усещам ръцете ти... топлината на цялото ти тяло... страстта, която излъчваш... искам да целувам устните ти... горещи... палави... неспокойни... страстни... огнени... посягам за чашата с розе... тя е на ръка разстояние... ;) подавам ти... отпиваш... отпивам от устните ти... мммм... захапвам ги... цялата ми страст изригва... искам да те залея с любов и страст... нищо не може да ме възпре... искам те!... безумно...
... в стаята ухае на жасмин... и любов... на мъж... и страст... и...една луда за любов жена...
... ... ...

понеделник, 23 ноември 2009 г.

добро утро


Добро утро!
И прекрасен ден!
Хубаво е да се събудя с усещането за хармония и любов!
Снощи имах разговор, който освободи мои притеснения. После имах настроение за рейки. За пръв път бе пожелано, без аз да го споменавам. Сънувах объркан сън, не знам какво означава, няма и да проверявам. По важното е, че спомена за него ми носи усмивка.
Събудих се с усмивка... телефонен разговор... и отново усмивката и настроението ме изпълват... ябълки във фурната... и вече се носи уханието им... ухание на дом, на топлина, на есен, на сладост, на пъстрота, на уют, на любов... да, ухае на любов! ;)
Денят за мен започна. Усмихнат! И усмихнат ще завърши! :)
Усмивки за всички! И за теб! ;)
:):):)

четвъртък, 19 ноември 2009 г.

спомен от лятото

Тази снимка ме върна в утрото на един летен ден на плажа...
Събудих се рано и слязох сама на плажа. Нямаше хора. Само гларуси се разхождаха по пясъка и оставяха следите си. Плажът бе самотен. Не, не е самотен, спокоен е. Слънцето се показваше над хоризонта голямо и червено. Вървеше по пътя си нагоре и губеше от големината и руменината си. Затова пък лъчите му носеха все повече топлина. Оглеждаше се в морето, застинало в предутрения си сън. Протегнах ръка и усетих топлината на слънчев лъч, който ме поведе по слънчевия път. Стъпвам по пясъка водена от най-топлия лъч. Следите ми се заличават от леките, мързеливи вълнички. Да, още са вълнички, неразсънили се. Докосват ме и се отдръпват. Изплаших ли ги? Не са ме очаквали толкова рано... Ето, отново ме приближават и обгръщат. Продължавам напред. Водата е топла. Пристъпям леко и се наслаждавам на лекия допир. Като любовна игра е, не бързаме. Водата ме прегръща... гали... отдръпва се... и пак ме поема в прегръдките си.
Всяка клетка от кожата ми се радва на допира, усеща възбудата от тази игра. Отпускам се в нежните обятия на водата. Слънцето ми се усмихва. Това е най-страхотния релакс...
Усещам движението на разбуждащото се море. Ласките му ме пленяват и... му се отдавам... Аз и морето сме едно... Сякаш винаги сме били. Слънцето ни е свидетел...

Дали в мен се разбуди спомен от вечността...?

сряда, 18 ноември 2009 г.

чувства...


без думи... само чувства

вторник, 17 ноември 2009 г.

моето голямо, малко момиче...

Телефона звънна. Погледна, дъщеря й се обажда. Стана й хубаво, че не пропуска ден да не се чуят. От два месеца "малкото й момиче" живее с приятеля си в големия град. Студенти са. Колко бързо порасна. Като, че ли вчера беше когато се роди. Тогава тя разбра, че детето е най-хубавото нещо в живота й. Много я обича. Вярват си, споделят си, понякога са приятелки, друг път е нежната майка, а се налага да е й строгият баща... Е, той е там, но... някак си не порасна и понякога се държи по-детински и от децата. Но това е друга тема...
"-Как си, миличка? - Добре съм, мамо. - Здрави ли сте? Не си ли на лекции? - След половин час имам пак, сега си почивам. - Обличай се, мила. ..." Колко е хубаво, че чува гласа й, спокойна е, радва се да се чуят. Опитва се да избяга от "досадните" родителски питания и нареждания, но... какво да се прави... майка е, сърцето й се вълнува, радва, притеснява...
"Мамо, ние... така... си мислим... си говорим... дали да не отидем да живеем на общежитие... - Ама... как... сега... - Ами... ние ще проверим... като семейни..."
Подкосиха й се краката... Добре, че бе седнала.
"Как... защо... не е ли рано... за това трябва сериозно да се помисли... сигурни ли сте..."
Въпроси и отговори... Сърцето й плачеше... разкъсваше се от болка, че детето й ще допусне грешка... Много е рано, та няма и деветнадесет години още... тепърва има да учат... тепърва ще разберат какво искат от живота... и какво могат...
Не, не се караше... говореше спокойно... разумно... и се разплакаха и двете...
"Мила, спокойно, иди сега на лекции... после ще се чуем... като си дойдеш ще говорим... - Да, мамо, после... - Обичам си те, мило момиче! - И аз те обичам!"
Затвори телефона... и цялата болка изригна в плач... Бащата бе там: "Е, какво толкова е станало, не плачи за глупости...". В друга ситуация би викала, би крещяла срещу него, би го замеряла, с каквото попадне... Сега нямаше сили... Погледна го с презрение и разбра... той няма да й помогне... той няма да я прегърне... няма той да я успокои...
А тя имаше нужда от опора, от прегръдка, от разговор...
Намери ги... от друг... Той й даде сили и спокойствие. Поговори с нея, изслуша я, прегърна я...
Прибирайки се у дома си вече не плачеше. Имаше сили за следващия разговор с дъщеря си. И тя се обади. Сега и двете бяха по-спокойни. Дъщеря й, и тя бе размисляла. Явно майчините думи и тревоги бяха стигнали до сърцето и разума й. Когато приключваха разговора и двете говореха на един език. Чуваха се усмивките им. Тя си обича момичето, което винаги ще е нейното малко момичеце. А то си обича мама... Не се съмняват в обичта си... това е най-важното. "Обичам те, миличко! - И аз те обичам, мамо!- И, умната, мила! - Умна съм, нали знаеш? - Знам... ама аз, така да си кажа."
Сега... тя стои сама в стаята. Мислите не я напускат. Едни си отиват, за да дойдат други...
Винаги е искала и е учила децата си на самостоятелност. Учи ги да вземат решения и да носят отговорност за тях. А те я учат, че са разумни деца и да им има повече доверие. ...но защо сега това доверие й липсва... греши ли... и къде...
Отдавна трябваше да си е легнала... но ще дойде ли сънят лесно тази нощ...
Вярва, че утрото е по-мъдро от вечерта.
Пожелавам й го!

понеделник, 16 ноември 2009 г.

днес...


вълнение... топлина... желание... уют... нежност... доволство... усмивки... щастие...
Прекрасно е!

неделя, 15 ноември 2009 г.

късметче...

Късметчето ми в един сайт бе: " Основата на всяка мъдрост е търпението. Платон".
Това съвпадна с един разговор, че съм нетърпелива. Казах, че съм осъзнала нетърпеливостта си, и се опитвам да се променя, защото съм разбрала, че понякога моето нетърпение ми носи страдание. Бях прекъсната доста рязко с "не". Tова съм си била аз и не трябвало да се променям...
И все пак... нали това е смисъла на движението напред - усъвършенстване и самоусъвършенстване... Защо ако успея да бъда малко по-търпелива ще съм друга? /Е, то не, че съм успяла до сега ;)/ Ако нещо може да се нарече успех, това е, че съм осъзнала, че моето нетърпение ми носи негативни последици. И желанието да се променя... Но само желание стига ли? Какво още ми трябва? И... дали все пак такава промяна е възможна и до колко?
Въпроси... въпроси... Надявам се, че и отговори един ден ще имам...
А дотогава... :)
Приятели мои, простете ми нетърпението във всяка област на живота, приемете, че това съм си аз... Да, вече осъзнаваща, че вероятно ще е по-добре да имам повечко търпение. То това едва ли ще ви "топли" ;). Но пък се опитвам... ;)
Топлина, светлина и любов ви пожелавам!



.

събота, 14 ноември 2009 г.

провокирани мисли

Един разговор провокира разни мисли и размисли у мен.
Той предположи, че пред камината би трябвало да съм с чаша червено вино... А аз поясних, че в тази къща не се прави и не се пие вино. Негово е предположението, че щом няма вино, няма и любов. Друг път щях да споря, да убеждавам, че не ни трябва опиянение, за да имаме любов. Днес не спорих, а се замислих...
Моето "пиянство" се състои от 5-6 чаши вино за годината. Разбира се по хубави поводи. Но никога тук, в къщата на родителите ми и никога пред тях. Вероятно, за да не ги разочаровам...
Замислих се... май доста неща направих в живота си, за да не разочаровам някой... Омъжих се последната година от следването ми. Всички колеги го правеха, бях изненадана, че познанства от 2-3 месеца се узаконяваха като брак, а връзки и приятелства, за които всички бяхме сигурни, че са "до гроб" се разпадаха пред очите ни.
Е, омъжих се и аз... не за някой от тези, които разтуптяваха сърцето ми, защото след "мислене" знаех, че няма се харесат на родителите ми. Омъжих се за добро момче, не пие, не пуши, добро семейство /води ме на гости у тях, а аз после го поканих у нас/. Всички го харесаха... е, да, ама аз живея с него...
Не е редно да се оплаквам, това което имам е много в очите на другите, а за мен е безценно. Имам нормален живот. Но имам най-прекрасните деца! Те са смисъла на живота ми! Исках си ги, правих ги с любов. Казват, че децата създадени с любов са красиви. ;) Сигурно за това моите са най-красивите и най-прекрасните деца. ;) Нищо, че чух думите "обичам те" от баща им чак 2 години след като вече бяхме семейство. Някой, ще ми каже: не са важни думите. Няма да споря. Освен казване има и показване...
Много неща премълчавах, вероятно и още много ще премълча...
Като всеки съм си представяла, че ще се омъжа за голямата си любов, ще бъдем щастливи и ще се обичаме завинаги. А аз като умна и разумна жена няма да допусна рутината и навикът да се настанят у дома, а ще успявам винаги да поддържам огъня жив... ееех, мечти...
След двадесет години разбрах, че за това трябват двама... Усилията, които полага единият са хубаво нещо, но... недостатъчно. Особено когато другият ги приема за даденост, за задължение, сякаш към него. И тогава?
Тогава... става сложно...
Усещането за неоценяване води след себе си самота и пустота в душата... чувство за провал в живота... И само децата са смисъла на живота ми... Само в това не съм се провалила.
Дааа, децата... Един ден те ще поемат по своя път в живота. Това което вярвам е, че ще успея да ги подготвя да бъдат добри хора и да намерят щастието си. Знам, че всеки има своя път. И един ден пътищата на децата ми и моят път ще се разделят. Ще водят пътечки от един към друг, но пътищата... те са си на всеки.
Тогава... какъв ще е моят път тогава... пътека ли обрасла в самота... или слънчев път напред... май само от мен си зависи...
Май се увлякох и мислите ме поведоха... време е да ги спра.
Лека нощ!

петък, 13 ноември 2009 г.

слънчево утро

Събудих се... не ми се ставаше. Бях се наспала, но бях под влияние на вчерашни емоции и не очаквах нищо ново... Грешах! Е, то не е изненада, то аз кога ли не греша ;).
Телефонен разговор и... слънцето изгря. Изгря и стопли и душата ми...

Обичам да ми е топло... Сега не мога да мисля. Тръгвам...
;) :):):) ;)

четвъртък, 12 ноември 2009 г.

празно...

...празно ми е... студено ми е... очакващо ми е... мълчаливо ми е... тъмно ми е... неразбиращо ми е... объркано ми е... празно и пусто е...

сряда, 11 ноември 2009 г.

интернет и аз


Интернет пространството е доста разтегливо понятие. Има много възможности за употреба. Вероятно и злоупотреба. Сега не ми се мисли за това. Но се замислих за друго. В тази необятна джунгла, наричана интернет, всеки може да е всеки, може да е себе си, може да е такъв какъвто иска да бъде, такъв какъвто се вижда в своите очи... Навсякъде има възможност за избор на "потребителско име", на "ник"... И всички ние си избираме. По едно време доста често влизах в един чат, напоследък интересът ми там се позагуби. Вероятно го пренасочих на друго място. Тъй де, природата не търпи празно ;). В началото се чудех на познатите си в чата защо си сменят "ник-овете". Обяснения получих доста, но все си мисля, че не бяха истинските причини. В един ден реших и аз да направя промяна. Това ми донесе друг тип събеседници. Разбрах, че е много силно влиянието на "ника". Неотдавна прочетох нещо, което не знаех, /не че знам всичко, де ;)/ за асирийската царица Семирамида и бях впечатлена. Под влияние на импулс, влизайки в чата използвах името й. Получих поздравелния за "интересния ник" и се опитах да бъда оригинална в обясненията си. Тогава се запитах защо избрах това име.
Дали защото като всяко момиче, чело безброй приказки за принцеси и царици, се е виждало като една от тях. ...или друго... Трудно ми е да кажа какви са сегашните рисунки на малките момичета. Но "едно време" /как ми бе противен този израз/ с приятелките ми рисувахме принцеси, коя от коя по-красива. То не бяха Пепеляшки, то не бяха Спящи красавици, Снежанки...
Дааа... всички /момичета/ сме се вживявали в тези образи. Та нали и сега, всяка от нас търси и чака своя принц на бял кон... И само той, принцът, ни прави принцеси от Пепеляшки. Усещането да си принцеса за "своя" принц е много силно и мотивиращо.
Вече не влизам с този ник. Ще си намеря друг с друг импулс...
Тъй както намирам себе си... Семирамида ми позволи да открия себе си в една светлина. Но аз имам още светлини... и цветове... Времето е пред мен и тепърва ми предстоят още срещи с мен. Ще ми бъде интересно, както винаги до сега. ;)


.

вторник, 10 ноември 2009 г.

разходка в нощта

Средата на ноември е почти. През деня се опита да вали и развали планираната ми разходка. Както ми припомни една приятелка, "животът е това, което се случва, докато си правим планове за него". :) Получих предложение за разходка със законната половинка след вечеря и приех. Имах нужда от движение. Очаквах да е хладно и бях приятно изненадана от топлия полъх на лекия ветрец край реката. Говорихме, по-скоро аз говорих, май с годините ставам все по-бъбрива. Тази вечер имах "добър" слушател и говорех...говорех... едва ли казах нещо смислено :).
Докато вървях мислите ме върнаха в едни пролетни нощи... Тогава пак бях на разходка... с друг... Върнаха се мисли и усещания... Вълнуващо беше... малко объркващо... малко безумно... хубаво беше...
Едва ли ще се повторят онези пролетни разходки... с разговорите, които така ни завладяваха, че загубвах представа за времето... Явно всичко е със времето си... Най-голямата истина е, че бяха безумни... но пък истински...
Сега? Сега имаме чашата топъл чай в приятна компания... имаме прегръдки, които стоплят душите ни... имаме мигове откраднати от официалното ни ежедневие... Хубаво е! Много хубаво... топло... нежно... страстно... спокойно...
Утре? Вярвам в утрешния ден... Искам си тези мигове...
Ах, и аз съм един мечтател... Но как да се живее без мечти?
Това кратко послание винаги ми дава сили да продължа с вярата и мечтите в утрешния ден. И продължавам! Мисля, че винаги ще опитвам...
Просто искам да бъда щастлива... вярвам, че го заслужавам.

понеделник, 9 ноември 2009 г.

джунгла от мисли...

Защо се заблуждаваш, мила моя?
Кого заблуждаваш? Нали знаеш... само себе си?
И какво като се излъжеш, че си имала най-чудесния ден?
...
Я си взимай книгата и отивай да четеш! Стига с тия мисли! Непроходими джунгли са вече!

.

среща със слънцето


Цяла сутрин слънцето надничаше през прозореца ми. Канеше ме на среща. Все намирах поводи за отказ. Телефона, обяда, работата, децата, прането...
Хей, я се спри! Погледни и помисли! Та това може да са последните топли, слънчеви усмивки. Хайде!
Радвам се, че излязох. В компания разбира се. ;) Бях с моя любим... велосипед. ;) Само той ми е вярна дружка. :) Всъщност бяхме трима... с фотоапарата.
С излизането усетих топлата милувка на есения вятър. Усмихнах се. Зад ъгъла ме чакаше слънцето. На алеята бе тихо, спокойно, мързеливо, есенно. Поемах с пълни гърди въздуха ухаещ на топли усмивки. Слънцето ме следваше... изненадваше зад облак... закачливо се показваше и скриваше над върховете на дърветата... и когато мислех, че вече няма да се покаже, ме посреща зад завоя... Спирах, снимах, тръгвах, спирах... Исках да запечатам всяко листо, всеки слънчев лъч, всяко клонче...
Усмихвах се. По едно време си помислих какво ли си мислят хората, които срещнах, за усмивката ми. Ами... каквото искат. ;) На мен ми е хубаво. Обичам да ми е усмихнато...

Радвам се, че излязох на среща със слънцето...

добро утро

Добро утро!
И така... събудих се с усмивка, мотивирана за движение "напред и нагоре"...
И глас по телефона... "да отложим..." приземих се набързо.
Напоследък си давам сметка за пристрастеността ми към интернет и се опитвах малко да се "въздържам", но в този момент... се зарових в информацията от "глобалната мрежа" както щраусите си заравят главите... Ето какво открих - стихове на Омар Хаям:
***
Как нежно вятърът целува на розата страните,
Как светли са лицето мило, поляните, реките!

Отминалото не обсъждай! Изтляха му следите.

Живей щастливо във момента! Как хубави са дните!

***

Опитай да не съжаляваш за времето текущо.

Душата си недей мъчи ни с минало, ни със идущо.

Съкровищата свои харчи, дорде си жив,

Защото пак на оня свят ще стъпиш неимущ ти.

***
Признавам си, че името на иранския учен и поет бях срещала много рядко и то само като поет от древността. Нямам спомен да съм чела нещо от него, за мен е бил загадка. До днес. :)
Информацията, която получих за Омар Хаям и стиховете, които звучат прекрасно ме накараха да се усмихна и да си дам сметка "Как хубави са дните!"


Очаква ме прекрасен ден, защото аз го искам!

неделя, 8 ноември 2009 г.

нещо ново при теб...

Попита ме: - Нещо ново при теб?
Попитах те: - В смисъл?
Отговори ми? - Както го разбираш.
Отговорих ти: - Да кажем... застой.
Ти: - Защо?
Аз: - Няма тръпка.
Ти: - Защо?
Аз: - Няма я... И се питам... дали изобщо я има или е само въобръжение...
Ти: - Това е въпросът.
Аз: - А къде е отговорът?
Ти: - В самия въпрос...
Е, та това е въпроса... въпросите... къде е... има ли...
Или по скоро да се питам: какво искам... какво очаквам... какво заслужавам... дали заслужавам...
В последните дни, дали под влияние на вируса, дали заради друго, се чувствам в застой. Физически е ясно, не е стимул да се движа с температура, но ме мъчи повече емоционалния застой. Опитах много неща, справих се с вируса. Заслужавам си похвалите. ;) Днес ми е по-добре, по-бодро.
Емоцията... и тя се вдигна с половин градус, да кажем. Приятен телефонен разговор, малко чат с приятен събеседник... Друг път това ми е носило много повече ентусиазъм, къде е сега?
Имам си Вълшебна фея! Добре, че е тя. Нейното присъствие ми даваше сили тия дни. И не само тези дни... Благодаря ти, мила ми Фейо! :):):) Без теб нямаше да виждам светлия лъч напред...
Утре започва нова седмица. Отново я посрещам с надежда. Знам, че да чакам нещо да се промени само... няма такъв момент. Всичко, ама абсолютно всичко, съм получила след някакво усилие от моя страна. Затова съм готова за утре... от сега. :)
Лека нощ!

жестоко огледало

Събота е... Събудих се рано. Всички спят. Кухнята е моето царство. Направих си ароматен чай, подсладих го с лъжичка мед. Разговор по телефона подслади началото на деня ми. :) Заредена с енергия ошетах, сготвих, направих и десерт... Реших да се поглезя... Бойлера е сгрял до последно, вода ще има. Никога не ми стига когато решавам да се поотпусна... :)
Влизам в банята... какво е това... коя е тази... в огледалото... защо ме гледа тъжно? Къде е блясъка в очите й? Защо личи умората й? ...има ли смисъл от всичко...?
Дааа... годините са безмилостни...
Жестоко огледало!

четвъртък, 5 ноември 2009 г.

здравна профилактика

И така... реших да отида при личния си лекар на профилактичен преглед. Все пак вече съм на възраст и трябва да ми става навик да се преглеждам и да се оглеждам ;). Пита... писа... мери... писа... прати ме на изследвания... пак писа... и отсече - браво, здрава си! Значи добре се грижа за себе си. ;)
Жена съм... отидох на профилактичен преглед и при гинеколога си... Само хубави новини... направо не мога да си се нарадвам ;)
И сега? Ами да си се поздравя, че добре се гледам :):):). И да продължавам напред! Както каза гинеколога ми: Радвай се на всеки ден, който е пред теб!
Друго какво ми остава? Радвам се!
Радвам се! Всеки ден е прекрасен!
Обичам те живот!

искам...

Искам топлина! Искам нежност! Искам добра дума! Искам разбиране! Искам спокойствие! Искам вълнения! Искам живот! Искам... искам... искам...
Много ли искам? Да, много е!
Но и много давам. Много мога да дам и да давам... Искам да давам!
И ето го проблема...
Давам топлина... давам нежност... давам... оказва се, че е много... трябва да го давам на порции... по малко... Искам да дам всичко, което нося в сърцето си, без да го меря и тегля... Не ме бива в претеглянето. Когато обичам, обичам всеотдайно...
Давам... и не очаквам да получа същото... това не е сделка. Как да го обясня?

вторник, 3 ноември 2009 г.

капка...



чувствам се капка... капка дъждовна... натежала от тъга... необяснима...

В себе си нося отражението на слънчев лъч, показал се закачливо зад облака дъждовен. Цветовете на дъгата са в мен. Полетът на забързано птиче се отрази в лицето ми. Божественият аромат на червената роза поех. Искра от поглед влюбен проблесна...

понеделник, 2 ноември 2009 г.

усмивките...



Усмихвай се!
Сигурна съм, че усмивката е чудо! Една усмивка поражда друга. Това е най-хубавото нещо, което видях. Изпитах истинска радост за човека, който се усмихна в отговор на моята усмивка. По-прекрасен миг... следващата усмивка...
Днес "видях" усмивката на лицето на приятел докато говорехме по телефона. Толкова е хубаво и топло с това усещане. Прекрасно е, че има приятел, на когото мога да разкажа за отминалия ден, да споделя планове за утрешния. Усещах, че се усмихва докато аз му "бъбрех" де свързани и не толкова свързани неща. ;) Приятно е усещането да се чувствам приета, такава каквато съм си. Усещах, че се радва с мен. Хубаво е!
Усмихвам се! Обичам да се усмихвам.

неделя, 1 ноември 2009 г.

предчувствия...

Какво са предчувствията? Спомен от бъдещето?
Какво са случайностите или "случайностите"? А съвпаденията?
Когато се случи веднъж не забелязвам. Когато се случи втори път се усмихвам. Когато се случи трети път - пак усмивка и малко замисляне. Какво се случва при четвъртия, петия... "ен"-тия...? Учудващо, смайващо, плашещо...
Минава време... "случайностите" стават ежедневие. Всичко се приема съвсем естествено, сякаш винаги си е било така. И идва миг... изумлението е невероятно... То бива... може... и все пак толкова... не е за вярване...
Шокът отминава... И какво? Отново се доказва "старото" правило: Няма нищо случайно.
То е там... някъде в спомените от бъдещето...

знам, че любовта...

Знам, че любовта за всеки е нещо различно. Но мисля, че винаги е хубаво... зареждащо... каращо те да летиш... да се усмихваш... да преодоляваш по-лесно проблемите... дори и да забравиш за тях, и когато се сетиш, да разбереш, че неусетно те са се решили по-най-добрия начин...
Едно разбрах, аз няма да получа оная любов, която е за цял живот. Може би до неотдавна съм мислела, че съществува и има надежда да е при мен... вече знам, няма я при мен.
Но знам друго: има любов, която е станала навик... няма вълнение, няма тръпка, но има сигурност... има любов, която за месец виртуално познанство ми даде толкова много живот, колкото нищо друго до сега... усещането на една душа в две тела... има любов, която за 5 месеца телефонни разговори и за 3 срещи в годината ми даде толкова много внимание и страст, неполучавани до сега... има любов, която ми дава толкова много нежност и топлина... дава ми сигурност... а понякога ме хвърля на дъното на ада, в най-дълбоката несигурност... дава ми огън, а после студ... кара ме да летя и ми подрязва крилете с думите "да отложим..."...
Не искай от мен да обяснявам какво е любов и защо обичам...
Нямам обяснения... имам само чувства, които ме правят жива...
Чувства... често объркани..., но съм си живаааа...
 

Земите на Амазонка © 2008. Template Design By: SkinCorner