лека нощ

... ни съмнения, ни угризения, ни други тежки мисли намират почва в мен сега... просто ми е топло... топло и спокойно...
ах, тези прегръдки... отивам да се гушна в тях в мислите си...
лека нощ!

две ръце... и още две...

Две ръце... и още две... прегръдка топла... горещи устни... желание... целувки страстни...
...
... топло е... уютно е... нежно е... спокойно е...
...с две ръце... и още две.

слънчев лъч

Утро е. Просветлява денят. Небето е мрачно и навъсено. Дърветата все още са с пъстрите си есенни дрехи, но са тъжни. Студено е. Мъглата бавно се вдига по склона...
Улисана съм в съботното ежедневие между кухнята, децата, пералнята, простора, тенджерите, прахосмукачката...
-О, слънчев лъч! Толкова си прекрасен надничайки в прозореца ми. Радвам се, че те виждам. Неочакван си, но толкова желан. Ела, ела... Виждаш ли усмивката ми? Ти, пътнико небесен, мил си и добър, занеси една дозичка от твоята топлина в компанията на моите усмивки, в един прозорец. Погледни навътре и закачливо се усмихни в лицето. Заблести в погледа и... виждам усмивка на устните... Благодаря ти, слънчев лъч! Стопли не една, а две души, които копнеят за топлина...
Стоя замислена до прозореца. Навън облаците и мъглата отново са във владение. Слънчевият лъч и гласът по телефона са топлината в душата ми.
Хубаво е...

диалог със себе си...

Познаваш ли се? - Не!
И сега? - Не знам...
Какво искаш? - Мислех, че знам...
Какво даваш? - Всичко... и повече дори...
Какво получаваш? - Мислех, че е достатъчно...
Какво е любовта? - Всичко.
Какво ще правиш? - Ще обичам...
Кого? - Всички.
Може ли така? - Ще опитам... пак...
И после? - Може би ще ми е по-добре...
Какво има? - Нищо... празнина...
Защо не я напълниш? - Не мога, не приема любовта ми...
Нали знаеш, че няма "не мога"? - Знам.
И тогава? - Лесно е за оправдание.
Пред кого се оправдаваш? - Пред себе си.
Нали знаеш, че така не става? - Знам.
И защо го правиш? - По инерция...
Помага ли? - Не.
Защо не спреш да се съжаляваш? - Аз... знам, че съжалението не помага, съжалението е слабост...
Щом знаеш, защо го правиш? - Стига! Питай друго.
Пак ли ще се променяш? - Пак.
А дали е промяна? - Така искам да е...
Не ти ли омръзна от опити? - Много...
Защо? - ...
Какво искаш? - Топлина...
Само? - А ти какво искаш, да ти кажа, че искам любов ли? Ок, искам, но къде е? Изморих се...
Защо пък изморена? - Така се чувствам...
Защо не направиш нещо? - Нали все това правя - "нещо"...
Защо не опиташ да се успокоиш? - Спокойна съм...
Кого заблуждаваш? - Себе си.
Защо го правиш? - Знам ли...
Какво знаеш? - Нищо...
Защо не научиш? - Нали все това опитвам.
И сега? - Сега...сега... лицето пак ще се усмихва при среща с другите...
А сърцето? - О... то ще плаче... ще боли...
Само? - Не. Пак ще повярва...
На какво? - На обещание... на усмивка... на... А бе, то лесно вярва...
Сама ли си говориш? - Да. Ама си казвам, че си говоря на ум... ;)
Дали не си луда? - О, това е сигурно. :):):)
...

изморих се да се питам...

Очаквам обещаното обаждане за преди две седмици... всеки ден. Няма го... Щеше да бъде обаждане, в което да си уговорим вероятна среща... Всички срещи са... вероятни и... условни... с много "ако...". Вероятната дата трябваше да е тия дни... вече е невероятна... невъзможна...

Не исках да мисля негативно... вярвах до сега, че ще чуя желания глас... ще усетя желанието в него... ще усети желанието в мен... А сега се питам... дали все още има желание в мен... дали както толкова пъти съм мислила, че това е края... когато чуя гласа му... ще усетя лудостта в мен... Все повече се съмнявам... Този път май няма да получа и обаждане с оправдания... оправдания за съвест...
Дали защото един "топъл чай" сякаш "подреди" всичко... или разбърка повече... Дали защото прегръдката, която е тук... до мен... е толкова топла... така достижима... някак си спокойна и сигурна... и става все по-желана...
Въпроси... и въпроси... и пак въпроси...
Изморих се да се питам...
Искам топлина!
И топъл чай... с топла прегръдка...

...

Нямаш идея, как къщата е пълна, а аз съм толкова сама... Похвалих ти се, че днес цял ден домакинствам, правих го с желание и удоволствие и с много любов. Продължавам и сега, а никой не забелязва. Поканих ги да седнем да вечеряме заедно, все пак в хубаво когато сме всички тук... познай, само синът ми дойде, другите- ама не сега, после, какво има за ядене, аз не искам, нека си доуча... Сега всички са в хола, но всеки гледа в различна посока... е...ми, обърнах се и аз към компютъра... Отивам да взема дрехите от пералнята и да простра, че мене чакат...
Затова, с най-голяма радост и любов и без никакви угризения ще те прегърна... Макар и за кратко, днес ти ми даде с пъти повече усмивки и топлина...
Ще ме прегърнеш ли сега?

време за мечти

Есен е. Късен следобед е на все още топъл октомврийски ден. Облачно е. Мъглата се спуска от върховете на скалите. След размисли и колебания надвих мързела си и излязох с велосипеда. Приятно е. Спокойно е. В неделния ден другите са предпочели мързела си. Това ми дава възможност да се насладя на разходката си както аз си знам. ;)
Многоцветна есен е. Пъстротата дава усещане за топлина. В жълтите листа въпреки облаците се отразяват слънчевите лъчи. Като малки слънца са. Връщат лятото и летните спомени в душата. И сега е топличко там. :)
Въпреки, че есента е сезон, който "по правило" ми носи тъга, има и дни и като днешния, които ме зареждат с оптимизъм и топло настроение. Ето, само един час на алеята в среща с пъстрата есен и вече имам друг поглед върху всичко заобикалящо ме. ;)
Този час ми даде усещане за пълнота, за топлина, за завършеност. С тази завършеност се ражда надежда за нещо ново, за бъдеще, за оптимизъм.
"Случайно" ми попадна една мисъл на Ричард Бах "Никога не ти се дава мечта без да ти се даде и шанс да я осъществиш"...
Ами, да. Така си е!
Време е за мечти! ;) :):):)

топъл чай ;)

След няколко дни и нощи на мисли и притеснения дали... защо... как... развръзката се случи.
Пих най-ароматния и топъл чай. Беше ми спокойно и топло... Радвам се!
За кой ли път разбирам, че нещата се подреждат по най-добрия начин. Благодарна съм на съдбата... знам че и тя има пръст в това. Нали това й е работата ;).
И Вълшебната Фея! Тя винаги ми помага! Помогна ми и снощи, за да бъде сънят ми спокоен. Благодаря ти, мила Фейо, че си винаги с мен и до мен! Обичам си те! :):):)
Сега знам... щом тези мисли се "подредиха" съвсем скоро ще си намерят мястото и другите разхвърляни мои мисли и притеснения.
Хубав е светът! Усмихвам се!
Отивам да си направя чай... с топли и спокойни мисли ;)

попита ме...

Попита ме: как да ти помогна?... Знаеш ли, че не помня кога за последно някой /който и да е той/ ми е предложил помощ. Нещо в мен се сви, заболя, застудя...
Нима съм толкова силна...
Да, силна съм! И няма сега да плача за това. Нищо, че имам нужда да се опра и аз на силно рамо. Нищо, че имам нужда от подкрепа на родителския ми авторитет пред децата ми. Нищо, че имам нужда от помощ за ежедневните решения.
Ами, да, показала съм, че мога да се справям, не съм хленчила, не съм натяквала, не съм се оплаквала...
Няма да го правя и сега!
А ти, приятелю мой, който си толкова далече... Ти ми стопли душата с желанието си да ми помогнеш.
Благодаря ти от сърце!
Позволи да те прегърна нежно с най-приятелска прегръдка!
Благодаря ти, че те имам, приятелю мой!

... усмихнато

Днес ми е усмихнато... А и слънцето ми е съюзник. Студената октомврийска утрин сега иска да компенсира с лъчите си и... успява.
Снощи ми бе казано, че имам интересни усещания ;). Може би да са и интересни, но за мен те са си мои.
Особено е усещането за лекота, чистота, подреденост. Може би е особено за мен, за моя свят на разхвърляни мисли, чувства и желания. В такъв момент оценявам необходимоста от ред. НО... ред понякога! Май не мога да си представя да живея в свят подреден, стерилен и... скучен. Сегашното ми състояние вероятно е резултат от действията предприети от мен да поподредя пространството край мен. Замислям се, че това е най-личното ми пространство в материалния свят... моето бюро ;) Чувствам, че наред с ненужните вече листи и вещи съм изчистила и част от моята вътрешност. Неотдавна "подреждах" друго лично пространство, моят компютър. Опитах "подреждане" на мислите и чувствата... провалих се. Явно не му е било дошло времето ;). Тази сутрин се събудих... подредена... :):):) и усмихната.
Обичам да се усмихвам... а сякаш бях забравила тази усмивка, породена от мир и свобода в душата ми.
ДА! Свобода! Точно това е! Чувствам свобода... свобода в мислите... свобода в чувствата... свобода в битовото ежедневие... свобода... Духът ми е свободен!
Свободния ми дух се рее на крилете на един кондор... мой "стар приятел". И ми е още по-леко. С приятел е винаги по-добре. ;)
Свободата ми дава сили и настроение за нови мечти и планове. Не, това не означава край на всичко до тук! Няма нищо по-ценно от миналите преживявания, някои донесли ми приятни емоции, други донесли урок... Каквото и да е миналото, аз съм благодарна, че го имам и знам, че заради него имам сега. Ще имам и утре. :)
Днес е прекрасен ден! Утре - също... ;):):)
Ееееех, мечти... мечти... а мечтите се сбъдват, нали?

омръзна ми...

Омръзна ли!
Омръзна ми да се раздавам... на съпруг, на деца, на родители, на роднини, на приятели, на колеги, на ... всички!
Искам да бъда егоист!
Вече искам и аз да получа!
Не искам много. Искам мъничко топлина... малко обич... разбиране... спокоен разговор... малко нежност... Доволна съм и на много мъничко... Но когато и това го няма...
Глупачка ли съм, че вярвам... че вярвам, че и аз мога да бъда щастлива?
Омръзна ми да чакам утре... понеделник... от първи на другия месец... нова година... рождения ден... пролетта... есента... лятото... зимата... Искам сега!
... сега трябва да направя това, защото съм обещала... сега ще направя онова, защото ми е задължение... сега... А за мен... по-късно... И къде е това "по-късно"?

... надежда

Студено ми е... Самотно ми е... А навън бе прекрасен есенен ден. От ония дни, които лятото е забравило да си прибере...
Мръква се... а в мен е тъмно...
Мислите ми са разхвърляни... имат нужда от подредба... но кога ли?
Синоптиците обещават студени дни... дали ще познаят? Те вече познаха, студът ги изпревари... и се настани в мен...
А аз съм дете на лятото. Обичам слънцето, цветята, росата, топлината...
Отивам да спя... но надеждата е в мен... надеждата за слънчев и усмихнат ден... надеждата за топлина и светлина...

изморена съм...

Изморена съм... искам само почивка... и физическа и емоционална...
Не се прибирам в къщи, продължавам с колата към... малка къща, в която ме чака...
Спирам пред входа... всичко е зелено с оцветени в жълто и червено върхове на храстите... есен е... Бавно си събирам нещата от чантата разхвърляни по седалката, когато извадих звънящия телефон... изключвам радиото и излизам. Протягам се, взимам си чантата и леко затварям вратата. Поглеждам към прозореца нагоре... завесите са спуснати, но защо ли ми се стори, че помръдна... Не се обръщам... заключвам с дистанционното и тръгвам уверено напред... токчетата в ритъм се обаждат... сякаш ми дават сигурност и ме канят да продължа... Вървя сякаш винаги това съм правила и е най-нормалното нещо, което правя. Нормално е, но не е морално... имам среща... тайна... Пристъпвам без да се оглеждам... Влизам... Уютно и топло е... вижда се камина напред, а аз поемам по стълбите нагоре... Стъпвам тихо... все пак има и черги... но и да ги няма, никой няма да чуе... Протягам ръка към дръжката на вратата в ляво и спирам... това ли искам... ДА! Искам! Влизам тихо... Стаята е изпълнена с музика... вълшебна... топло е... в камината се виждат огнените езици обвиващи големите цепеници... обещаващи топлина завинаги...
Друга светлина няма... Има! Виждам огнения поглед на един мъж... Огнен... изгарящ... събличащ... привличащ... обвиняващ... желаещ... сега виждащ само мен... Изхлузвам обувките... чантата ми се смъква върху първата табуретка на пътя ми към две протегнати ръце... Той се изправя... ръцете се докосват... приплъзват се една над друга... телата се допират... притискат... Чувствам горещи устни по врата си... по шията... посрещам ги с моите устни горещи и жадни... Времето е спряло... Ръцете се преплитат... телата се извиват... устните се изпиват... дрехите се смъкват... Горещи... желаещи ръце ме водят към ваната... ухаеща на рози... Допира на ръцете... ласките на водата... измиват всичко от тялото и душата ми, което ми е ненужно... Целувките по цялото ми тяло ме стоплят... обичам тези горещи... страстни... нетърпеливи... парещи... изпиващи ме устни... Силата на безсрамния му език ме провокира... подлудява... Пристъпваме извън ваната... няма нужда от хавлии... устните ни изпиват всяка капка вода от телата ни... Пред камината е... меко... ха, това е меча кожа... Сега виждам нещо искри... даааа... както винаги всичко е до подробност изпипано... чашите с искрящо розе ни очакват... Дали е възможно да ме опие виното повече от устните, които желая безумно... но вино и ... любов... безумно съчетание... безумна съм... не мисля... не говоря... наслаждавам се на възбуждащите ласки от ръцете... наслаждавам се на подлудяващите целувки на устните... в плен съм... харесва ми... Тялото ми тръпне... изивива се... възбужда се... отдава се... усещам силното му тяло... усещам неговата възбуда... усещам неговата мъжественост... неговото желание... неговата страст... виждам в очите му, че ме усеща... усеща, че ме притежава... усеща, че ме покорява... усеща ме... усеща любовта ми...

Ще продължиш ли...

разни мисли за разни възрасти и ... още нещо

В момента съм в еуфория. След един динамичен ден. Не съм свършила кой знае какво, но бях в движение, имаше разнообразие. Харесва ми разнообразието във всичките му значения. Днес се замислих колко често се променят настроенията ми. Снощи ми бе тъжно, в събота бе дъждовно, а на мен сълзливо. Предния ден от еуфория в напрежение и нервност...
Хм, то май така бях и в една друга възраст преди... ;) Тогава бяхме пубери, а сега има тийнейджъри. :)
След това отклонението на мислите ми, се опитвам пак да ги насоча към основната теза./нищо, че и аз не знам коя е тя ;)/ Но май само се опитвам :). Сетих се, че тогава си обяснявах настроенията с влюбванията, които бяха много дълготрайни- за един месец, дълготрайни за седмица и нормални за ден. Аааа... сетих се, влюбвах се и за час ;). Например в час по математика, се влюбих в един съученик, който доказа теоремата след мен, единствен от целия клас :). След часа ме накара да изтрия дъската и с този акт на демонстриране на мъжественост преряза всички пътища към сърцето ми ;). Ееех, какви времена бяха... Оооп, стига! Сега съм сериозна жена...
Та да се върна на сериозната си възраст. Сериозна, ама май... Понякога се чувствам на 17, друг път на 20 или 30... Ако се намери машина на времето бих се върнала назад само ако мога да си запазя всичките уроци през годините. Защото чувствам, че доста "уроци" съм научила. Искам си ги. Нищо, че понякога ги забравям. Нали казват, че забравянето било от егн-то ;), харесва ми това оправдание. Така съм непредвидима и за себе си, имам повод да се опознавам.
Написах "опознавам" и мислите ме поведоха... Понякога имам усещането, че друг ме познава по-добре от мен самата. Истина ли е? Аз заслепена ли съм, а другият е обективен... може би... Но това понякога е стряскащо. Но пък е и успокояващо, че можеш да разчиташ на друго мнение. Друго мнение... често имаме нужда от него, защо? Защо не си вярваме? Забравили сме за интуицията си, която винаги е честна с нас, ако успеем да я "чуем" и да й се доверим.
Е, поувлякох се... :)
Но пък, нали това си е "мое" местенце, мога да си пиша каквото си искам ;).
И така, мила ми Амазонке, вслушай се в оня глас... вътре в теб, той е винаги истински!

писмото ми до теб...

Здравей!
Току-що се връщам от алеята. И сутринта ходих там. В последно време ходя със сина си вечер. Така си имам и компания, а и на него му е приятно. Радвам се, че мога да бъда достоен партньор на сина си по колоездене. С него редовно си правим по 12-15 километра всяка вечер. Но днес реших, че имам нужда и от малко усамотение. Излязох сутринта сама, беше малко хладно, но слънцето вече огряваше върховете на дърветата. Видях и усетих многоцветието на есента. Усещаше се и особения аромат на есен, на топлина, аромат на пъстрота... да точно аромат. ;)
Беше особено, вечер няма тази магия.
Сутрин и хората са различни. Малко сънени някои, но усмихнати и се чувства желанието им за живот. Вечер са изморени, виждам двойки на различна възраст, семейни и несемейни... мълчат си, карат се... а сутрин се усмихват и си говорят щастливо... Сутрин срещам една двойка, сигурно са на над 75-80 години, усмихнати, винаги се държат за ръце и като си говорят се гледат в очите... той е винаги с риза, панталон, изгладен и сако или яке според сезона, а тя е с пола, блуза със сако и винаги с прическа... изумяват ме, радвам им се...
Сутрините са надежда, обещание за хубав ден...
Отново си връщам пролетния навик на сутрешните разходки. Но няма да пропускам и вечерните разходки със сина си. За мен това е много ценно преживяване. Вярвам, че и за него. Ще използвам всяка възможност :)
Радвам се, че споделих тези хубави мигове с теб. Вярвам, че разбираш настроенията ми.
Хубава вечер ти желая!
До скоро!

Във неочакван и неистински...

Във неочакван и неистински...

Във неочакван и неистински,
почти невероятен час
през пясъка на всички рискове
пристигна любовта при нас.

Пристигна и букетче радост
поиска тя да ни даде,
пристигна ненадейно, гратис
и дявол знае откъде.

А ние - зли, недоверчиви -
със нея тримата вървим
и питаме се мълчаливи
къде ли ще я подслоним.

И спираме. И хлопват в мрака
две независими врати.
Но тя стои пред тях, тя чака
и като кученце скимти.

Земята слуша как затихва
обиденият тъжен вой
и няма кой да я повдигне,
да й помогне. Няма кой.

И ето - тръгва с крачки леки
нанякъде пак любовта.
А ние виждаме, но всеки
стои зад своята врата.

1967
. Недялко Йорданов