сряда, 30 септември 2009 г.

дали е лудост ;)




моята лудост ;)

Вече четвърта вечер, сядайки на компютъра, слушам тези гласове...
Невероятно силно въздействие ми оказват.
Искам да опиша състоянието, в което ме отвеждат... не намирам думи... само усещания имам, а те са... силни и много дълбоки!
Хайде да ги послушам само още веднъж и ще си лягам... само веднъж... само...
;)

вторник, 29 септември 2009 г.

малка равносметка

Точно преди месец написах на приятел:
От вчера имам желание да изчистя всичко излишно ми и ненужно ми...

И така... мина месец... а аз съм объркана.
Трябва да се справя и с друга празнота, нежелана, но неизбежна. Когато децата пораснат и тръгнат по своя път... Повтарям си... повтарят ми, че така трябва, това е доброто, такъв е живота. Така е, но на мен ми е тъжно и празно...
На моменти празнотата ме задушава. Все още няма нищо, което да я осмисли.
Знам, ще се справя с това! Просто трябва!
А и той ми липсва... :(

жива ли съм...

Днес прочетох един пост със заглавие "Спокоен и тих живот с узрял мъж"...
Замислих се... Омъжих се преди 20 години. Вероятно с трепета и мечтите, че това е моят живот, който ще изграждам с Него. Да, градих... градихме... не би трябвало да се оплаквам. Имаме чудесни деца, съпругът ми е добър, не пие, не пуши, не ми е дал повод да мисля, че ми изневерява. На тези години, около четиридесет, би трябвало да сме узряли, улегнали... А може би и да сме. Рутината и навика са се настанили удобно у дома. В моя дом, в който преди 20 години си се заричах, че няма да ги допусна. Бях уверена, че ще мога да се справя с тяхното натрапчиво желание да се настанят у нас. Опитах се, не съм стояла като наблюдател. Смятах, че всяка жена си има свой арсенал от тайни и способности, с които да ги прогони далече. Усещах кога започваха да се появяват все по-често край нас. Изваждах и включвах в действие "моят" арсенал. Побеждавах... Бях доволна от победите и заредена с плам да продължавам напред. Днес така... утре така... изминаха двадесетина години. И един ден... се събудих. Осъзнах, че аз съм тази, която прави, която дава... Не, не ми тежи да обичам близките си, да правя хубави неща за тях, да се чувстват те добре. Усетих, че искам и аз да получа поне мъничко. Егоизъм ли е? Поиска ми се пак да се почувствам обичана и желана, поглезена. Но от кого? Той вече бе свикнал да получава, бе свикнал друг да мисли за всичко, бе се предал в лапите на мързела и навика... за кой ли път се опитах да го събудя...
Даааа... спокоен и тих живот с узрял мъж... Спокоен и тих, сигурно. Да не кажа безличен и скучен. Но узрял... кой е признака за узрял мъж? Мързелът? Или цупенето, когато аз, събудила се и искаща да бъда жива, направя нещо полезно и хубаво за себе си? А аз искам да бъда жива, да живея живота, който имам като дар на тази земя.
Искам когато се събудя сутрин да благодаря за чудото на новия ден, да се усмихна на слънцето, да усетя трепета в сърцето, който ще ме кара да се усмихвам през целия ден, да виждам и да се радвам на дребните неща, които живота ми поднася. Само по този начин бих могла да се усмихвам и да дарявам топлина и обич на най-близките си същества. Но искам и аз топлина... за да се чувствам жива!
За да бъда жива!

петък, 11 септември 2009 г.

писмо до ...

Здравей!
За втори път ти изпращам от изпълненията на Нона Йотова, които имам.
Не знам дали ти допадат. Не знам дали ще ти е интересно, това, което мисля да ти разкажа. Ако не е, просто погледни накрая за поздрава ми към теб. ;)

Този диск го имам може би около година и още тогава си го качих на компютъра. Прослушах го и ...това беше. От 3-4 дена слушам само него. Опитах да пусна и друго... не става... пак се връщам.
Когато бях студентка, видях по телевизията едно момиче с дълга черна коса, с китара и една "авторска" песен. След години я видях руса... малко се изненадах... беше различна...
Момичето излъчваше нежност... невинност... А това бе жена... нежна... женствена... страстна... задоволена... неспокойна... сигурна... търсеща... ЖЕНА! Бях ... изумена от излъчването...
Сега слушам ... и мисля... и усещам ...
Преди няколко дена си купих една книга от книжарница "Пингвините" на Галя Маджарова "Отново амазонки". Не е роман, по-скоро са исторически изследвания, предания... Не съм я прочела, но аз никога не чета книга от първа до последна страница в реда, в който са предложени. ;) Вече прочетох края. Искам да ти препиша нещо:
"... Тази книга е един жест на признателност към Жреците на Светлината - Амазонките, независимо как ще ги назовем - богини, самодиви, юди, музи, амасин, амазонки...
... Ще ми се от прочетеното да сте усетили Помощта, Силата и Любовта на амазонките. Да сте ги открили и вътре в сърцето си и да намерите Пътя към Светлината и Свободата на вашите души!
Пожелавам:
На вас, Жени, да събудите вътрешната си амазонка, да приложите нейната мъдрост в живота си и да усетите радостта, удоволствието да сте Жени-Жрици!
На вас, Мъже, да срещнете и познаете своята Амазонка, която ще направи живота ви по-пълноценен, по-красив и щастлив..."

Ще дочета тази книга. Но вече... знам...
Ти си ми споделял как се чувстваш, когато се пренасяш, чрез филм, книга, музика, разговор във времето на Рим. Струва ми се, че усещах невероятно силното ти вълнение от това... Не знам дали тогава успях напълно да усетя твоето усещане, но сега мисля, че мога...
Аз ... се страхувам да прочета тази книга. От прочетеното до тук, не, не мога да го разкажа, аз го ... усещам... сякаш това го знам, като че ли се пробуждат спомени, сякаш се събуждам от сън... Нали знаеш онзи миг ... между съня и деня... като магия е... неописуемо е...
... така се чувствам...
И сега слушайки музиката си мисля, че Нона е Амазонка... дошла да ми покаже ...
Докато слушам е много силно усещането ми на Жена... усещам любов, сила, вяра, мъдрост, търпение /май това е нещото, което най-много ми липсва, и ако имам урок за усвояване в този живот, то той се нарича "търпение"/, воля, желание, енергия ... толкова неописуеми усещания, които сякаш ме правят по-жена...
Случайностите "случайност" ли са?
Защо аз сред десетките папки с музика на компютъра посегнах към тази...?
Защо влизайки в книжарницата си казах, че няма да купувам книги и ... се обърнах и посегнах към тази книга...?
Май се поувлякох. :)
Благодаря ти, че стигна до тук. Мисля, че ме разбираш. Благодаря, че го споделих с теб!
Всъщност, по-горе, когато ти казах, че ще ти разкажа, не знаех какво ще стане. А сега не знам какво съм ти написала. :) Това, което направих е, че се оставих на музиката и мислите си... и просто ги следвах...

От сърце ти желая УСПЕХА, от който имаш нужда! Нека този успех е повече от колкото си предполагал, че може да бъде! Ще бъде! Силата Е в теб!
Поздрави от сърце!
Много усмивки!

сряда, 9 септември 2009 г.

На крилете на кондора

Ето този кондор ме носи на крилете си...
Мечтая за полет. Понякога сънувам...
А сега слушам музиката и е толкова лесно да полетя.
Кондорът ме понася над друг свят, над други земи, в друго време. Усещането е за простор и свобода. Какво по-силно усещане от чувството за свобода?
Може би само любовта дава такъв полет. Обичам да летя!
Понякога любовта е толкова силна и ... сигурна, че ме носи високо, високо и далече... А понякога кондорът ме понася. Тогава и любовта ме изпълва и светът е отново най-прекрасното място.
Този кондор днес е моят приятел. Чувствам сигурността на крилете му. И топлината му. Топлината ми напомня един летен следобед... с много топлина и ... полет...

вторник, 8 септември 2009 г.

... размисли...

Ще започна от далече...
Преди няколко месеца се обаждах на приятел по телефона. Говорихме си дълго, почти всеки ден. Да, случваше се да не може да говори той или аз нямах възможност. Но на другия ден със сигурност се чувахме. От седем вечери в седмицата, поне три или четири си пишехме в нета, обсъждахме всякакви теми, слушахме музика... Беше хубаво...
Един ден се случи така както и друг път се е случвало. Аз позвъних, той не отговори, след час ми позвъни. Каза ми, че когато види, че някой го е търсил, а той държи на този човек, винаги намира начин да се обади. Почувствах се поласкана. Не веднъж ми е казвал, че държи на приятелството ни. Аз също!
В последно време все по-често се случва да звъня и да няма отговор. След това никой не ми звъни... Не, не исках да мисля, че нещо се е променило. Когато все пак се засичахме в нетпространството винаги имаше логично обяснение... колеги, работа, приятели... И аз му вярвах. Вярвам му и сега. И все пак защо са тъжни мислите ми... Миналата седмица бях с нов ник в чата, представих му се. Никът ми много го впечатли. Тази вечер пак влязох и го поздравих. Очаквах, че ще се сети за ника. Бях сигурна. Но той се направи, че не се познаваме... може и да е по-добре така... Може би това иска. Пожелах му лека нощ и се оттеглих.
В един разговор неотдавна ми сподели, че когато има една жена, после може и да я презре. Може да мине и месеци преди пак да я пожелае... Тогава си помислих, че аз не може да бъда в такава ситуация, защото сме само приятели. После "уточни", че на мъжете, често им омръзвали жените... не го попитах и за приятелствата ли се отнася... Но явно...
Сега от два часа тъпея тук. Не знам какво да мисля. За кой ли път се заричам пред себе си, че няма да го търся. Време е да устоя!
А ето и една "случайност". Току що ми изпратиха нещо:
"Когато двама души гледат навън от един и същи прозорец, единият може да вижда калта и локвите по улицата, а другият – блясъкът на звездите в небето.
Всеки сам прави своя избор!"

Мисля, че избирах да виждам звезди и блясък... Дали не е време да видя и другото?
Искам преди да се отправя към леглото да намеря нещо позитивно, с което да заспя.
Казах позитивно и се сетих за нещо много позитивно и красиво!

"Когато се почувстваш
самотен и тъжен...

И си мислиш, че
Теб никой не те обича...


...просто погледни
в правилната посока! "


Хайде, утрото е по-мъдро от вечерта, казал го е някой умен човек. По-добре да го послушам.
:):):)

петък, 4 септември 2009 г.

Добро утро!

Събудих се преди алармата. Навън се развиделява.
Усещам прилив на енергия и ставам. По най-бързия начин се качвам на велосипеда си и отивам на алеята. Усеща се есента, вече е хладно...
Но има и друго. Усещане за зрялост, за завършеност, за удовлетворение...
Каквото и да е, едно е истина. Навън е нов ден! А всеки ден е едно чудо!
Добро утро!
:):):)

четвъртък, 3 септември 2009 г.

Направих си блог :)

Направих си блог. :)
Предполагам, че не съм единствената, която споделя проблемите и радостите с приятели. Вероятно в други общества за тази цел си имат психолози, психоаналитици и други психо...
Един ден се замислих, че когато напиша писмо на приятел или споделя в разговор с него, това го ангажира да отговори. Това е тежест. Определено не бих искала да бъда в тежест никому. Знам, приятелите ми вероятно не приемат така нещата. И все пак... мисля че намерих решение. ;)
Понякога имам непреодолима нужда да напиша това, което ме вълнува... Може би в процеса на писане и споделяне аз пак премислям ситуацията и съм способна да взема решение...
И ето го решението ми: аз си направих блог. Имам си мое местенце, тук съм си аз. Местенце, което аз да реша с кого да споделя. И аз реших. :) Е, сигурно ще има и случайно попаднали тук. За мен не е проблем, това местенце ми дава достатъчно анонимност в този случай. А ако пък получа и друго мнение... това ще е изключително ценно за мен!
Ето, аз си пиша тук, споделям си, чувствам, че съм разбрана. А приятелят, който иска да ми каже нещо, винаги може да го направи. :) Така той няма да чувства задължение. А за мен това е важно.
И така. На добър час, Амазонке! Всъщност не знам дали този самопоздрав е уместен, но... така го почувствах.
:):):)

Събуждам се...

Събуждам се. От отворения прозорец още навлиза нощен хлад. Поглеждам часовника, наближава да звънне алармата. Протягам се и взимам телефона, изключвам я. Не ми се става, не ми се мърда. Сънища... пак сънувах много. Помня доста. Искам да си лежа и да не ставам. Не ставам и пак се унасям. Сънят продължава, сякаш не спя, но когато виждам часовника е минал час. Вече няма на къде, ставам. Но душата ми е там при съня. Искам да я отделя от там, но се е заинатила и си стои. А съня ми носи болка и тъга. А в мен се събират всичките болки от съня и реалността... А аз искам светлина! Отварям си пощата, а там ме чака букет от слънчеви снимки на цветя. Усмихвам се, отговарям на писмото, пожелавам усмихнат ден. Пожелавам го и на себе си. Усмихвам се... и изведнъж облакът на съня ме застига пак... "Остави ме!" чуто насън, а преди това и наяве не ме оставя... Боли и ми е празно. Поглеждам през прозореца, търся слънцето, но и то е скрило поглед зад облаци. Но се вижда късче синьо небе, приемам го като обещание за слънце и в моята душа. Ще чакам. Не! Няма да чакам, ще действам! Искам си слънцето!

вторник, 1 септември 2009 г.

...писмо до...

От вчера имам желание да изчистя всичко излишно ми и ненужно ми. Всичко, което ми пречи, тежи, обърква, задържа, забавя... Мислех, че ще е лесно. Едно, две, пет, десет имена от скайп, от поща, от телефон... До тук добре. Ако не знаеш, да ти кажа, много е трудно! Не, трудността не е в изтриването, а после. Когато се замислиш как да запълниш празнотата. Всичко изтрито е маловажно. Но май си давам сметка, че всяко маловажно нещо е запълвало по една малка частица от голямата празнота, която днес лъсна. И се питам, защо и как се получи така. Нямам отговор, не мисля, че някой може да ми даде. Но с радост съм днес защото го осъзнах. Цял ден имам ужасно главоболие, нечовешко. Може да е заради слънчеви или земно-магнитни аномалии. Все едно каква е причината, чувствам, че е като очистителна криза. Може би и мислите ми се прочистват по този начин. Сега поне знам, че само аз мога да запълня празнотата, но не с глупости, имам възможност наистина да направя нещо хубаво за себе си. Това което имам сега не е малко. Имам на какво да се опра. Имам... имам живот, имам желание за живот. И едно празно нещо, което мога да запълня така както аз си искам.
Не знам дали разбра нещо :)
Аз обаче чувствам, че ми се живее! И живея! И ще живея!
Ела да те гушна, нищо, че е виртуално, понякога това не е по-малко силно от реалността, знаеш ли?
 

Земите на Амазонка © 2008. Template Design By: SkinCorner